Том Кланси
Срещу всички врагове (29)

27
Al rescate

Сан Хуан Чамула

Чиапас, Мексико

Кръстовете се открояваха в тъмните сенки на гробището като силуети пред мухлясалата стена на изоставената църква. Мур, който лежеше по корем, гледаше тълпите местни жители и туристи по улиците и главния път след църквата и пазара, откъдето скоро щяха да започнат карнавалния парад и зарята. Групи танцьори вече се виеха между кладите, чиито искри хвърчаха високо над тях.

Мур насочи телескопа си за нощно виждане надясно и обратно към къщата, пред която все още стояха паркирани малката синя кола и микробусът. Торес беше докарал колата под наем и тя чакаше паркирана зад две по-малки къщи в долния край на улицата. Ключовете й се намираха под стелката.

След като отново си пое бавно дъх, Мур отново стисна дръжката на оръжието си — известният „Убиец на пирати“, както ги наричаха тюлените от ВМС, защото ги използваха да освобождават заловени моряци от сомалийските пирати. Фицпатрик беше се направил на изненадан, като го видя, а Торес разпита Мур откъде се е сдобил с толкова мощно военно оръжие.

— Както ти казах — беше отвърнал Мур, — аз работя за хора с големи връзки.

И не лъжеше.

„Модел 11“ представляваше полуавтоматична пушка с двадесет патрона и двунога за опора. Пълнителят съдържаше двадесет патрона 7,62х5 милиметра според натовския стандарт и Мур се шегуваше, че ако искаш да улучиш целта си с двадесет куршума, по-добре е да се заемеш с политика, а не с воюване. Куршумът излиташе от цевта със свръхзвукова скорост и създаваше свръхзвукова ударна вълна, която изчезваше с намаляването на скоростта. На около шестстотин метра в места като афганистанските планини един снайперист можеше да стреля и да остане нечут от целта, но в градска среда, като Сан Хуан Чамула, Мур и Фицпатрик, който също лежеше по корем от другата страна на хълма, трябваше да ползват заглушители, за да прикрият откъде стрелят. Разбира се, по закона на Мърфи нещата не бяха в тяхна полза.

Намираха се само на 527 метра от къщата и от четиримата мъже на пост. Духаше вятър от север-североизток. Надморската височина тук беше 2260 метра, като тримата стояха на около 9 метра по-високо от целта, до която имаше наклон от девет процента. Скоростта на вятъра, изчисленията за снижаването на куршума и позицията на хълма означаваха, че изстрелите ще са трудни, но не невъзможни. Определено щяха да ги чуят и можеха да ги скрие само ехото на зарята в града. Както Мур беше отбелязал преди, късметът им стигаше само дотук, а щяха да се нуждаят от много повече, защото истинската проверка щеше да започне, след като свалят пазачите…

Мур се обади на Тауърс, който следеше радиоканала на „Отмъщаващите лешояди“:

— Има ли нещо?

— Все още ползват мобилни телефони. Ще трябва време. А по радиостанциите си разменят обичайните приказки. Наричат един от тях капитан Салу. Взех информацията, с която разполагаме за него: от специалните сили на Гватемала е, с двадесетгодишен стаж, станал наемник след уволняването си. Накратко — кофти копеле.

— И го бива със сатъра — добави мрачно Мур.

— Но в Кристобал става и нещо друго. Местните полицаи са във висока степен на готовност и доколкото разбираме, търсят изчезнали хора.

— Не се изненадвам. Може таткото да е разбрал, че синчето е отвлечено, и се е обадил тук-там.

— Ако е така, трябва да ги измъкнеш и да се махаш оттам, преди да дойдат хората на Рохас.

— Ясно. Само чакам да почне партито…

Мур затвори очи, за да прогони всички странични мисли и да се концентрира само върху изстрелите и върху момента. Но мислите му не се подчиниха, защото този момент приличаше много на случки от миналото. Неволно се върна на плажа в Коронадо, загледан в тъмните вълни, от които се подаде една ръка… и един глас, собственият му, изрева:

— Не ме оставяйте! Не ме оставяйте!

— Трябва да се връщаме!

— Онзи тръгва! Ние не можем!

— Не прави така, Макс! Недей!

— Нямам избор! Млъквай, мамка му! Тръгваме!

Мур потрепери силно при спомена за тези гласове.

След това дочу друг глас:

— Вие сте клас 198. Вие сте воините, които оцеляха заради работата в екип.

Край. Излъгал беше Военноморските сили и те смятаха, че е достоен, а не трябваше изобщо да става тюлен. Той наруши най-основното правило и трябваше да го накажат за това, но наказание нямаше. Мур смяташе, че трябваше той да се заеме с тази задача. След постъпката си нямаше право на истински живот. Никакво право.

Когато се чувстваше най-депресиран, опитваше да повдига духа си, като се хвърля във въздуха, но не с парашут. След разговори с приятели намери нещо много по-екзотично в долината Ромсдал в Норвегия. Два дни след идването си там вече носеше костюм с крила и планираше във въздуха със 150 мили в час. Скачаше в долината, като се възползваше от благоприятните ветрове по време на лятното равноденствие. Костюмът му позволяваше да се рее като птица заради плата, разперен като ветрило под ръцете и краката му. Това не беше свободно падане, а по-скоро много бързо и опасно планиране. Мур само се накланяше наляво или надясно, за да минава на около метър от стръмната скала, край която се носеше.

Спомни си един полет — премина съвсем близо до скалата — можеше да протегне ръка и да я докосне, но се завъртя наляво и полетя под ъгъл от четиридесет и пет градуса, като сега вятърът ревеше в ушите му. Смъртта се намираше съвсем близо — чу шепота й и се помири със себе си, с вятъра, с долината и затвори очи. Знаеше, че трябва да дръпне въжето на парашута, но изчака, за да види колко още секунди ще издържи, като си представяше скалите отдолу.

Изтегли въжето. Бам. Парашутът се отвори и го дръпна рязко нагоре. Всичко свърши.

Парашутите на останалите от групата зад него се отвориха шумно.

От петнадесетте души, дошли с него за този екстремен спорт, Мур беше летял най-бързо, най-дълго и несъмнено най-опасно, като в екшън филм, а не като развлечение за туристи. Осъзна какво е направил едва когато срещна удивените погледи на другите — гледаха го сякаш е побелял за миг, след като е видял Твореца.

След това норвежецът водач Бьорнолф ги заведе на обяд и дръпна Мур встрани от масата, отрупана с пушена сьомга и чаши кафе, за да го запита със силния си акцент:

— Защо искаш да умреш?

— Моля? — отвърна Мур и свали чашата от устата си.

— Това съм го правил с много, много клиенти. Никой не лети така. Дори и аз. А ти правиш това само след три учебни скока?

— Казах ти, че съм бил във Военноморските сили.

Норвежецът поклати глава.

— Това не е важно. Ти се приближи твърде много до планината. Изчака прекалено дълго, преди да дръпнеш въжето. Съжалявам, но няма да те водя пак горе.

— Шегуваш ли се? Платил съм за още два дни.

— Съжалявам, господин Мур. Работя само с хора, които искат да се върнат. Не знам какъв ви е проблемът, но няма да допусна да стане и мой проблем. Ще ви върна парите.

— Не вярвам на ушите си.

— Вижте, не сте първият, който идва тук и иска повече, отколкото мога да дам. Потърсете помощ. Можете да преодолеете онова, което ви притеснява. Но това не е начинът. Съжалявам.

Мур се замисли да скочи на крака и да фрасне дългокосия задник пред себе си, но в очите на мъжа се четеше само загриженост, а и наистина на годините на Мур сигурно беше виждал достатъчно емоционално повредени търсачи на силни усещания, които също търсят начин да се самонаказват.

— Как се учи човек да си прощава? — запита той, като осъзна, че говори на хълма в Сан Хуан Чамула, а не на норвежкия смелчага.

— „И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушам“.

Може би старият Вазир, скрит в къщата си в племенните земи, има отговор…

Първите гърмежи на зарята, които напомниха на Мур за пуканки, бяха придружени от рева на тълпата и точно в този момент телефонът му звънна.

— Готови сме, шефе — обади се Фицпатрик.

— Ей, ей, чакай — отвърна Мур и леко премести пушката си надясно, загледан в предната врата, която се отвори и от нея се показа по-възрастният мъж, който май беше Салу.

— Сигурно иска да гледа представлението — каза Фицпатрик.

— Трябва да затвори вратата, иначе ни го начукват.

Салу остана на място, бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Запали една, дръпна продължително и се загледа в светлините на парада в ниската част на града.

— Хайде, хайде — каза Мур, когато избухна втори залп фишеци и отекна от хълма. Няколко изстрела със заглушител от снайперските пушки лесно щяха да се скрият сред тази пукотевица, но онзи глупак им проваляше момента.

— Мамка му. Виждаш ли го? Виждаш ли Торес? Какво прави? Да му го начукам! — запита Фицпатрик.

Торес беше нагласил двете коли да избухнат и трябваше да ги взриви, след като Мур и Фицпатрик отстранят пазачите с пушките си. Любопитният Салу дръпна за пореден път от цигарата си и слезе от верандата.

— Какво иска тоя? — запита Мур.

— Чакай малко — обади се Фицпатрик, когато Торес стисна ръката на Салу. — Кучи син! Торес и онзи се познават! Мамка му. Излъгали са ни!

— Тогава стреляй! — викна Мур, когато Салу прегърна Торес през рамо и го завъртя към къщата. Дебелият изигра всички и сега щеше да ги разкрие на гватемалците. Може би той, Зунига и Салу са сключили сделка, в която Мур не участва.

Но пък Торес дали наистина е толкова глупав, за да се държи приятелски, след като знае, че Мур и Фицпатрик го наблюдават? Може би не му пукаше.

Е, Мур нямаше никога да разбере истината…

Защото дебелият стана първата му цел — куршумът пръсна тила на Торес и го завъртя като голям варел. Онзи падна тежко на земята и изчезна в тъмното.

Мур се прицели в първия пазач, който вече тичаше към едно дърво в северната част на двора и оглеждаше хълма. Мур трябваше да го следи, да се прицели отново и накрая да стреля, като се надяваше онзи буквално да изтича на пътя на куршума. Уцели. Куршумът улучи човека право в гърдите, от които бликна кръв, и той падна по гръб — всичко за част от секундата.

Междувременно пушката на Фицпатрик гръмна силно въпреки заглушителя, и повтори. Дано агентът да го биваше в стрелбата, защото не биваше да загубят Соня.

Нямаше как.

Мур щеше да умре, преди това да се случи. Вече беше го решил.

Да, не познаваше тази жена, но не можеше да понесе мисълта да загуби агент. Смяташе, вероятно съвсем нелогично, че ако я спаси, спасява и част от себе си. Ако не успее, не знаеше дали ще остане нещо за спасяване.

Затаил дъх, той откри втория пазач и го простреля два пъти, докато онзи тичаше край къщата обратно към предната врата.

И в този момент, съвсем необяснимо, защото Торес носеше дистанционните взриватели за двете коли, те гръмнаха една след друга, като предниците им подскочиха един метър над земята, а огнените кълба под тях осветиха нощта и озариха къщата в трептящо зарево.

Мур не знаеше дали Торес е останал достатъчно дълго време жив, за да взриви колите, или пък беше нагласил таймер. Не смяташе, че дебелакът е достатъчно умен, за да се оправи с таймерите, а и той му беше показал само най-елементарното — слагаш взрива тук, жицата там, натискаш дистанционното така. С тлъстия си палец натискаш този бутон. Ясно ли е, тъпак?

Както и да е, тези коли трябваше да гръмнат и така стана.

— Да тръгваме! — викна Мур, извади двата си пистолета и затича бързо по хълма, а Фицпатрик го последва.

Носеха черни дрехи — панталони и ризи с дълги ръкави, както и маски и жилетки от кевлар, каквато Торес отказа да облече, защото не можеше да я нагласи над масивните си мъжки цици.

Когато Мур стигна в подножието на хълма, забеляза Салу, който изтича навън с пушка в ръце. Зад него излязоха Соня и Мигел, с развързани крака, но с все още завързани зад гърба ръце. Влачеха ги по двама мъже, които държаха пистолети. Според Мур останалите без превоз гватемалци имаха само един изход, за да избягат от привличащите внимание горящи коли: нагоре по тесния път на изток от пазара.

Групата се насочи точно натам, а Салу погледна назад през рамо, забеляза Мур и изкрещя на хората си.

Но Мур, който тъкмо беше скочил към един насип и се намираше все още във въздуха, вече стреляше с двете ръце, а смрадта на барут го накара да се чувства добре, в позната среда, но и също така да се намръщи. Салу се беше отделил от групата, което се оказа последната му грешка. Още докато ветеранът от специалните сили вдигаше своя АК-47 към Мур, получи два куршума в гърдите, един във врата и един последен в бедрото, при който падна на колене, а автоматът му се извъртя настрана и куршумите се забиха в земята на десет метра пред Мур.

Не знаеха дали в къщата има още хора, а трябваше.

— Поеми къщата! — каза Мур на Фицпатрик, когато двамата, които държаха Мигел, го блъснаха към Соня и се проснаха на верандата, за да стрелят.

Наложи се Мур да се хвърли по корем зад насипа, след което се претърколи надясно и отвърна на стрелбата. Първите три куршума пропуснаха. Мамка му. Така се получава, като стреля с една ръка, въпреки смъртоносната си точност при нападението срещу Салу. Приседна, прицели се и улучи онзи отдясно, защото се виждаше лесно заради пламъците от цевта, но и той успя да стреля и куршумът му се заби на двадесетина сантиметра пред Мур.

От долината се носеше музиката от парада — барабани, китари и тромпети, а също и гърмежите от зарята и няколко секунди той не беше сигурен дали онези отсреща още стрелят по него.

Както и да е, той скочи и се втурна към къщата, като се просна зад Фицпатрик с натежали от пръстта обувки и така задъхан, че чуваше само свистенето на въздуха през носа си.

Мигел, Соня и тримата останали бойци бързаха нагоре по пътя, както Мур очакваше да постъпят. Той се втурна да заобикаля къщата, а Фицпатрик влезе в нея.

Разнесоха се изстрели и се пръснаха стъкла. По дяволите, Салу е оставил хора вътре. Сега Фицпатрик трябваше да се справя сам. Мур изтича нагоре по пътя, където групата вече се насочваше към друга къща близо до върха на хълма. На улицата имаше две стари коли и когато той се втурна край една изгнила ограда, чу писъците на Соня и ругатните й по адрес на мъжете. Колите не му позволяваха да види какво става.

Това преля чашата. Само толкова трябваше. Не можеше да промени случилото се онази нощ на нефтената платформа, но вероятно можеше да го предотврати тук. Соня нямаше да умре.

Напрегнат от гняв, който кипеше още от онази съдбовна нощ, и с изпълнено с ярост сърце заради неспособността да си прости, Мур се втурна с пълна скорост по хълма, към писъците.

Когато заобиколи колите, видя, че Соня се е отделила от единия от мъжете и сега я държеше само един, който забеляза Мур и опря пистолета в главата на момичето.

Другите двама насочиха пистолетите си към гърдите на Мигел, който плачеше и се молеше за живота си.

Това нямаше да е критична ситуация с преговори или опит да убеждава онези да се предадат, защото шефът им вече беше мъртъв и нямаше какво да спечелят. Не. Времето за сделки отмина и всички залози паднаха.

Сега, когато адреналинът бушуваше из вените му като разтопена лава и заради годините обучение и опит като тюлен във ВМС и като агент на ЦРУ, а и благодарение на стотиците часове крясъци от страна на инструкторите, Мур обмисли ситуацията за част от секундата и реагира както подобаваше на човек като него — боец с рефлекс да убива.

Стисна зъби и се изправи пред тримата бойци от гватемалския отряд на смъртта — те олицетворяваха всичко, заради което се чувстваше виновен. Погледна мъжа до Соня и викна:

— Хей!

Очите на онзи се отвориха широко.

Бум! Мур го простреля в главата.

Не се тревожеше, че онези вероятно щяха да убият Мигел. Всичко тук опираше до Соня.

А хлапето извади късмет, че гватемалците решиха да нападнат Мур, вместо да го убият.

Мур стреля с двата пистолета и улучи мъжете в гърдите. Те отстъпиха назад и встрани от младежа. Мур се приближи няколко крачки към двамата и ги довърши с по един куршум. След като пистолетът му замълча, на фона на тромпетите от карнавала се чуха полицейски сирени. Мур застана неподвижен няколко секунди, замаян от адреналина — имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат.

— Кой си ти? — извика Мигел.

Мур отговори на испански:

— Работя за баща ти.

Бръкна в джоба си и извади един нож с острие, извито като резен диня. Бързо преряза въжетата на Соня, след това и тези на Мигел и ги подкани с ръка.

— Долу имам кола. Ключовете са под стелката. Ето там е. Вземете я. Тръгвайте и не се обръщайте назад. Идете на летището. Заминете със самолет. Веднага!

— Тръгвай! — викна Соня на Мигел и го поведе.

Мур остана на място още малко, за да си поеме дъх, след което прибра пистолетите и затича обратно към къщата, където прескочи тялото на Торес, за да влезе в хола — там откри Фицпатрик проснат на пода с две рани от куршум в главата.

— О, мамка му… Как така…

Падна на колене, но пределно ясно знаеше, че агентът е мъртъв. Махна маската му и остана така.

Отвън чу звън на телефон. Мур стана, отиде при тялото на Торес и измъкна телефона от джоба на панталона му. Обаждаше се Зунига.

— Ало?

— Луис, ти ли си?

— Не, сеньор Зунига, обажда се сеньор Хауърд. Имам много лоши новини. Луис и Флекс са мъртви. Синът на Рохас и приятелката му се измъкнаха…

— Какво? — викна Зунига. — Казахте ми, че групата ви е много силна!

— Връщам се в Хуарес. Трябва да се срещнем.

— Ако сте умен, няма да го направите, господин Хауърд. Няма да оживеете при срещата ни.

— Чуйте ме. Още не сме свършили. Ще ви се обадя, когато се прибера.

Мур прекъсна връзката и прибра телефона на Торес в джоба си, след което изтича при тялото на Салу и измъкна и неговия телефон. Тръгна обратно към къщата и се обади на Тауърс, за да му разкаже за случилото се.

— Трябва да се махам оттук с тялото на Фицпатрик.

— Тръгни нагоре по хълма, право на север. Изпратил съм хора да те вземат.

Мур въздъхна.

— Благодаря ти.

Наведе се и вдигна тялото на Фицпатрик на рамо. Очите му се насълзиха.

— Дръж се — прошепна той. — Ще те измъкна.

Излезе от къщата и я заобиколи, а после забърза, подгонен от проклетите сирени. Една кола се изкачи с рев по стръмната улица и от нея изскочиха двама тийнейджъри, които зяпнаха телата.

— Трябва ми помощ! — викна Мур, след което бръкна в един от кобурите и извади пистолета си. — Което означава, че ви взимам колата.

Онези вдигнаха ръце и отстъпиха назад. Мур отвори задната врата на колата и намести Фицпатрик на седалката. Момчетата можеха да го нападнат в този момент, но имаха достатъчно разум да прочетат бъдещето си в изражението му.

— Не се тревожете — успокои ги той. — Ще си получите колата.

Скочи зад волана, натисна газта докрай и малкият двигател с вой понесе колата нагоре по пътя.