Том Кланси
Срещу всички врагове (41)

39
Огънят в ръцете им

Международно летище „Лос Анджелис“ (LAX)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Булевард „Еърпорт“ №9011

По време на война има нужда от приготовления.

От жертване на хора.

И не трябва да се оспорва мъдростта на Аллах.

Когато Самад растеше в Сангсар, малко селце край Кандахар в Южен Афганистан, вдигаше поглед към заснежените върхове и наблюдаваше прелитащите над тях самолети. Представяше си как пилотите правят резки завои и приземяват самолетите на върховете, за да могат пътниците да излизат и да правят снимки. Мечтаеше как той и приятелите му се изкачват при тях, за да им продават картички и бижута за спомен от това необичайно пътуване. Момчето така и не реши точно как ще се качи горе, но това нямаше значение. Понякога си представяше как лети с някой от тези самолети към място с бонбони — шоколадови бонбони. Мечтаеше за шоколад… всеки ден… години наред. Любими му бяха всички видове — бял, млечен, сладък, горчив и черен. Научи и имената на някои производители: „Хърши“, „Кадбъри“, „Годайва“, и дори беше гледал пиратска видеокасета с филма „Чарли и шоколадовата фабрика“ на телевизора в сергията на един продавач на килими в местния пазар.

Сега седеше зад волана на работещия на празен ход микробус. Ниази се намираше на седалката до него, а Талвар прегръщаше ракетомета на задната седалка. Бръкна в джоба си и измъкна снимката на баща си. На нея старецът с твърда като тел брада се усмихваше с развалените си зъби, а от пожълтелия найлонов плик лицето му изглеждаше размазано. Самад бръкна в другия си джоб и извади бонбон — купил беше цял пакет от магазина за един долар. Обели опаковката и пъхна шоколада в устата си, после го задържа на езика си, за да се разтопи.

— Аз не съм лош човек — беше казал на баща си той. — Неверниците сами си докараха това, а аз съм инструментът на Аллах. Трябва да ми повярваш, тате. Не се съмнявай дори и за секунда. Моля те…

 

 

Погледна часовника си, прибра снимката, нареди на Талвар и Ниази да го чакат и слезе от колата.

Съобщенията по телефона от екипа в летището вече идваха:

От 8185557865: Самолетът тръгва сега.

От 8185556599: Рулира към пистата.

От 8185554590: Излита.

Всеки тричленен екип около летището имаше свой тричленен екип вътре, съставен от хора, внедрени преди години тук. Работеха като чистачи или преносвачи на багаж, или в многобройните магазинчета из терминалите. Те действаха просто като съгледвачи и информацията им потвърждаваше онова, което Самад виждаше на компютъра. Имаха задачата да наблюдават, да докладват и да не допуснат да ги разпознаят или заловят.

Застана до предния капак на колата и почука с пръст по екрана на своя айфон, за да извика програмата за разписанията на самолетите, която купи за 4,99 долара. Насочи го към излетелия преди малко самолет, който прелиташе над него и програмата го разпозна съвсем правилно, с номера на полета, скоростта, дестинацията, разстоянието от Самад и други данни. Програмата невинаги показваше верните резултати и макар да знаеше, че следващият самолет е техният, арабинът предупреди всички останали екипи да внимават и да проверяват номерата на самолетите. Рахмани много категорично искаше това, защото в определения момент на борда на всеки от тези самолети по един агент — човек, който щеше да се жертва — трябваше да прочете изявление към пътниците. Нямаше нужда тези хора да крият избухливи течности в малки съдове заради правилника за течностите в самолетите. Те можеха да се качат съвсем голи на борда и пак да кажат каквото трябва. Отделът за сигурност на транспорта към Службата за национална сигурност нямаше как да спре тези хора, на чиято страна стоеше волята на Аллах. Освен това агентите щяха да накарат всички пътници да обърнат мобилните си телефони с камери към тях, за да запишат случилото се. Видеозаписите щяха да излязат сред американската общественост по електронна поща или директно в интернет, или пък щяха да бъдат намерени в останките на самолетите.

Самад се взря в далечината, откъдето се чу басовият рев на наближаващите реактивни двигатели, и почука два пъти по капака на двигателя. Задната врата на микробуса се отвори и Талвар излезе оттам, но ракетометът все още се намираше вътре. Талвар вдигна телефона си, сякаш за да говори, но всъщност заемаше позиция за стрелба. В далечината се показаха мигащите светлини на самолета, а после се открои и тялото му, което префуча край тях.

— Три, две, едно, огън — прошепна Самад.

— И три, две, едно, презареди — отвърна Талвар.

Ниази застана до приятеля си и кимна.

— Презареждам след три, две, едно. Готов за стрелба.

— Готов за стрелба. Три, две, едно, огън — отвърна Талвар.

Самад отброи още пет секунди наум, след което каза:

— Да тръгваме.

Погледна за последен път самолета и след това провери телефона си, който правилно разпозна полета 2965 на „Делта“. Качи се в колата и огледа останалите шофьори около себе си. Никой не вдигаше очи от мобилния си телефон. Дали пък Талвар не грешеше? Може би тези американци са толкова хипнотизирани от технологиите си, че дори ако някой изстреля пред очите им управляема ракета, пак няма да отделят поглед от игричките, видеозаписите от интернет и социалните си мрежи. В края на краищата нали всички ходеха из моловете като зомбита, загледани с празни погледи в екраните в ръцете си, без да поглеждат нагоре, без да мислят, че държат в ръцете си огъня, в който душите им ще горят вечно.

— Според мен нямаме проблеми — обади се Талвар, като отново провери ракетомета „Анза“ в задната част на микробуса. — Батерията все още е напълно заредена.

Самад кимна.

— Аллах акбар.

Мъжете отговориха със същите думи. Самад подкара колата и си припомни един въпрос на Талвар.

— Какво ще правим, когато всичко свърши? Къде ще идем? У дома ли ще се върнем?

Самад поклати глава.

— Не можем да се върнем у дома.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Будилникът показваше един и двадесет. Хорхе Рохас изсумтя, сложи ръка на челото си и затвори очи. За пореден път. Алекси спеше тихо до него. Стори му се, че някъде далече лети хеликоптер — поредната полицейска гонка, разбира се. Реши да не мисли за нищо и се отпусна да спи.

 

 

Курорт „Мисион дел Сол“

Куернавака, Мексико

Мигел се обърна и установи, че Соня не е до него, но от вратата към банята в луксозната вила, която бяха наели, се процеждаше тънка струйка светлина. Посегна към телефона си, за да види колко е часът, но не го откри на масичката до себе си. Вероятно все още е в джоба на панталона му. През лъча светлина мина сянка. Може би Соня не се чувстваше добре. Двамата бяха прекарали деня доста приятно, но той все още се чувстваше потиснат, а тя изглеждаше някак отнесена. И двамата нямаха настроение за секс и затова след ресторанта при водопада се прибраха в хотела, разходиха се из величествените му градини, оживени от аромата на тропически цветя, а после отидоха на масаж и ядоха десерт. Мигел беше се обадил на баща си, за да му каже къде се намира, като се преструваше, че не забелязва двамата телохранители, които ги следяха.

Лампата в банята угасна. Той чу шляпането на краката й към леглото и се престори, че спи. Тя се пъхна до него и се притисна към гърба му.

— Добре ли си? — запита Мигел.

— Да. Просто малко ме боли коремът. Хайде да спим…

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Фернандо Кастильо винаги държеше три неща на нощната си масичка — телефона, превръзката за окото и пистолета „Берета“, подарен от неговия баща за двадесет и първия му рожден ден. На дръжката на пистолета имаше инкрустиран златен каубой, който наподобяваше баща му, собственик на ранчо, и Кастильо стреляше с оръжието само веднъж-два пъти годишно, за да провери дали е изправно.

Отначало не можеше да разбере какво го е събудило — дали тупането на перките на хеликоптера, или виброалармата на телефона, или пък тихото съскане някъде отвън. Стреснат, той се изправи рязко и грабна телефона, по който го търсеше човекът от мазето, който следеше камерите долу.

Докато слушаше, отиде при гардероба, където имаше масивен оръжеен сейф, достатъчно голям да побере десетина пушки и друго мощно оръжие.

 

 

Хеликоптер „Блек Хоук“ UH-60 на мексиканските ВМС

В полет към къщата на Рохас

Местно време 1:31 часът

Тъй като предполагаха, че Рохас има най-сложната и многократно дублирана охранителна система на света, и смятаха за най-важно преди нападението да отцепят къщата и района около нея, решиха да атакуват, без да спират тока в целия квартал, както възнамеряваха отначало. Заобикалянето на всяка охранителна мярка, за да може някой да проникне в къщата и да намери Рохас, щеше да отнеме доста време и да изправи този човек срещу прекалено много въоръжени хора вътре. Трябваше да сведат риска до минимум, да увеличат до максимум шанса си да стигнат до Рохас и да създадат възможност за залавяне или убиване на хората му вътре. Моментът не беше подходящ за соло героизъм и за нищо, което би се сторило необичайно на обитателите на къщата, като например спирането на тока.

Мур, който някога вярваше само на себе си и се научи на екипна работа от Франк Кармайкъл и тюлените, от все сърце се съгласи с тази оценка.

Да, щяха да нападнат в малките часове като екип, и то сега, когато според уверенията на Соня техният човек си е у дома. Всяко нейно обаждане до баща й в Испания се препращаше в Ленгли и двата й последни доклада показваха, че Рохас е напрегнат и вероятно се готви за път нанякъде в най-близко време.

Неутрализирането на двадесет и двамата телохранители на Рохас из цялата къща, големите почти квадратен километър градини и покрай тухлените стени около имота вече беше в ход.

Един пикап „Форд F-250 миникомандо“ спря на улицата пред богато украсените триметрови главни порти от ковано желязо на имението на Рохас, окачени на две каменни колони. Тримата души от екипа на Сото в пикапа се заеха за работа веднага, преди охраната в къщата да успее да реагира. Върху релса в каросерията на пикапа беше монтиран автоматичен сингапурски гранатомет CIS с калибър 40 милиметра, който можеше да изстреля 350 до 500 гранати в минута с дулна скорост от 242 метра в секунда. Гранатометът имаше сгъваем прицел и лента с 40 гранати, заредени с разработения във военно-изследователска лаборатория край Ленинград през 70-те години препарат „Колокол-1“, но в по̀ несмъртоносна версия. Лекарството въздействаше само за няколко секунди и щеше да остави външните охранители на Рохас в безсъзнание два до шест часа. Според разузнаването войските от спецназ използвали по-нестабилна версия на този газ при кризата в московския театър през октомври 2002 г., довела до смъртта на най-малко 129 заложници. Мур, Тауърс и бойците от мексиканските специални сили не се притесняваха особено силно дали хората на Рохас ще оживеят, но искаха да ограничат броя на загиналите от прислугата (камериерки, готвачи и т.н.), от което мексиканските бойци щяха да спечелят слава.

Когато един от хората на Сото се зае да изпраща в имота на Рохас цилиндричните гранати с газ, които прелитаха със съскане над портата и падаха в стратегически избрани места възможно най-близо до охраната и в 2200-метровия обсег на гранатомета, друг оператор го охраняваше с картечница срещу нападения от улицата. Шофьорът седеше на волана, готов да се изтегли в мига, в който някой започне да ги обстрелва.

В същото време една доста по-голяма група от почти стотина души отцепваше всяка улица, която водеше насам. За тази цел използваха още пикапи и няколко руски осемколесни бронетранспортьора, чието присъствие незабавно щеше да всее страх в сърцата на местните жители, а може би и на хората от охраната на Рохас.

Мур седеше до Тауърс в хеликоптера с надпис „MARINA“ отстрани на корпуса и отдолу между колелата. Мексиканските пилоти и двамата картечари чакаха сигнал от човека на Сото на земята.

Сото, който седеше до Мур, поддържаше постоянна връзка с наземния екип. Мисията трябваше да започне в 1:34. Отдолу съобщиха, че някои от охраната бягат към къщата, за да не припаднат от газовите бомби. Това се оказа неочаквано и екипът щурмоваци трябваше да се заеме с тях, след като отвори вратите към първия етаж. Те възнамеряваха да влязат през кухненската врата, през вратата към главната спалня, през плъзгащата се врата на хола, през гаража и през главния портал. За тези препятствия щяха да се погрижат експлозивите и стенобойните тежести.

— Добре, можем да тръгваме! — викна Сото по разговорната уредба. Свали шлема си и нахлузи противогаза.

Хеликоптерът зави рязко и накара Мур да стисне здраво тясната седалка. Тримата бойци от специалните сили срещу него гледаха с широко отворени очи. Освен противогазите, заради които приличаха на извънземни, те носеха черни бойни каски и униформи с тежки бронежилетки и презрамки с калъфи за ножове, резервни патрони, гранати, белезници, фенерчета, компас и манерка и под всичко това — пистолети. Мур носеше същите дрехи с пришити емблеми, според които и той беше от военноморските сили на Мексико. Носеше двата си пистолета „Глок“ в кобури на кръста, но без заглушители. Освен това имаше право на избор между автомати АК-103 и М16А2 или карабина М4. Дори не трябваше да питат. Разбира се, че избра карабината с модифициран мерник и телескоп „Триджикон“ ACOG 4х. Наричаха я особена модификация за специални операции. Мур считаше себе си за специален човек, на когото тя подхожда напълно. Освен това точно с такова оръжие беше ходил на мисии на тюлените и докато онзи автомат М16 на покрива на къщата на Зунига стоеше супер в ръцете му, с тази пушка се чувстваше като в рая. Сега, стиснал пушката между краката си и задъхан под противогаза, той чакаше хеликоптера, който зави още веднъж, да кацне.

В далечния край, в южната част на градината, нагоре по хълма имаше една по-малка постройка — гараж за две коли, който служеше като барака за градинско оборудване и оръжейна за охраната.

Няколко души от охраната тичаха натам, когато пилотът зави и ги посочи на картечарите, които откриха адски огън срещу тях, а трасиращите куршуми от въртящите се цеви заблестяха като червени лазери и заудряха постройката, която започваше да се руши под ударите им. Единият картечар завъртя малко картечницата надолу и простреля трима души. Те бяха активирали обемната сигнализация за включване на осветлението при вратата, което разкри три окървавени и все още гърчещи се тела.

Преди Мур да успее да разгледа всичко, пилотът спусна рязко хеликоптера над втората тераса в югозападния край на къщата.

Картечарят от дясната страна пъхна ръка под първите две въжета за спускане, окачени на лост до отворената странична врата. Всяко от тях беше оплетено от четири други въжета за намаляване на усукването, улеснено хващане в сравнение с гладките въжета, и по-добро контролиране на скоростта на спускане. Всяко въже стоеше навито в кръг с диаметър като на автомобилна гума и картечарят ги хвърли навън едно след друго.

Мур имаше богат опит в спускането по въже от хеликоптери. Прекарвал беше цели дни в непрекъснати опити, докато се научи да го прави насън. Когато ВМС те пращат някъде да скачаш по въже, няма време за продължителни сбогувания или благодарности за гостоприемството. Изхвърлят те от хеликоптера с ритник в задника и толкова. А и инструкторите бяха го съветвали да „бъде готов“.

— Въжетата са навън — изрева старшината на испански и погледна през вратата.

— Въжетата опират терасата. Готово. Тръгвай, тръгвай!

Посочи към Мур и Тауърс, които разкопчаха коланите на седалките си и станаха.

Мур прехвърли пушката си на гърба и провери добре ли е закрепен ремъкът й, след което отиде до въжето от дясната страна, а Тауърс се хвана за лявото.

— Още една проверка на радиостанцията — каза Тауърс.

— Джей едно, тук Джей две, прието — отвърна Мур. По бузата му се спускаше тънък като клечка за зъби микрофон от малката слушалка на ухото му, подобна на онези, които се използват с мобилните телефони.

— Тук Марина едно. И аз ви чувам — обади се Сото.

— Добре. Тук Джей едно. Можем да тръгваме!

Мур хвана въжето с подплатените си ръкавици. Наведе се напред, хвърли се от хеликоптера и стисна въжето между обувките си. Погледна към другото въже — Тауърс се намираше на около метър над него. Мур, който се спускаше малко по-бързо, погледна надолу, за да прецени скоростта и подхода си.

И точно в този момент се чу приглушен звук от удар по хеликоптера, последван от пръсваща тъпанчетата експлозия, заради която двамата мъже се спуснаха съвсем бързо по въжетата.

Мур не виждаше какво става над него, но го лъхна горещина и въжето внезапно го повлече встрани от терасата, към поляната.

Когато успя да погледне нагоре, забеляза само дим и пламъци.

 

 

Фернандо Кастильо свали гранатомета от рамото си и изтича обратно в къщата през плъзгащите се стъклени врати на верандата. Закашля се — почувства се зле от газа, който вдъхна, преди да си сложи противогаза и да вземе гранатомета от гардероба си.

Като дясна ръка на Хорхе Рохас и шеф на охраната, Кастильо имаше план за всеки сценарий, който можеше да роди въображението му, и нападението със сълзлив газ или каквото използваха онези не се оказа много изобретателно от тяхна страна.

Вече беше се обадил на шефа си и му заповяда да иде при своя оръжеен сейф, да се въоръжи и да си сложи противогаз. Двамата с Алекси трябваше да слязат в мазето, където да преминат през трезора и оттам да поемат по тунел, който водеше нагоре до гаража с двете коли — там се намираше бронираният мерцедес на Кастильо. Самият Кастильо щеше да отблъсква нападателите колкото може по-дълго време.

Отвън хеликоптерът падна до гаража като огромен факел, носещият му винт се откъсна, сякаш е от пластмаса, и последва нов взрив, който изхвърли гориво по склона. То пламна като огнена стена.

Кастильо имаше само една секунда време да се обърне, да пусне гранатомета и да вдигне автомата си. Прозорците се пръснаха от куршуми и той се хвърли на пода. Изпълзя зад един диван, когато се чуха нови изстрели и тежките стъпки на тичащи насам войници.

 

 

Щом чу стрелбата и съскането на газа, както и много по-шумния хеликоптер, Хорхе Рохас изтича до прозореца и видя пикапа на улицата, от който войникът изстрелваше гранати в двора. След това се обади Кастильо.

Изглежда бог идваше за Хорхе Рохас.

Много му се искаше да има куража на брат си, да излезе и да застане срещу нападателите си, да се изправи срещу тях, но трябваше да бяга. Толкова.

Затова наметна бронирания си шлифер върху копринената пижама, взе един автомат АК-47 и резервен пълнител от сейфа, както и противогазите, които Кастильо настоя да сложат, и каза на Алекси да го чака в мазето. Тя изглеждаше превъртяла от страх и се наложи да й крещи два пъти:

— Иди в мазето!

Тя си сложи противогаза и затича.

Рохас взе телефона си и натисна бутона за бързо избиране на Мигел. Синът му не отговори — включи се телефонният секретар.

В този миг мощен гръм някъде отзад разтърси стените и мъжът залитна.

 

 

Мур и Тауърс паднаха на тревата от около три метра височина и се изтърколиха бързо, за да избягат от хеликоптера, който се въртеше лудешки зад тях. Притиснаха глави към земята, когато машината се заби в земята и избухна, горивото от резервоарите се разплиска, запали се и горещината от пламъците, които обвиха виещите двигатели на хеликоптера, се понесе на вълни.

— Господи — каза Тауърс по радиото и изстена. — Сото и останалите.

Някъде в къщата избухна стрелба — стреляха хората на Сото и поне един автомат АК-47.

Мур изруга.

— Трябва да тръгваме!

Стана бързо и премести пушката отпред.

— Давай!

Тауърс скочи и го последва с готов за стрелба автомат. Задъхани, двамата се втурнаха през стъклените врати, вече разбити от групата бойци, чиято задача изискваше да осигурят първия етаж.

Мур не го видя отначало, а само чу тракането на автомата и когато се извъртя, забеляза голото до кръста тяло на човек с противогаз, опрял приклада на един АК-47 на рамото си. Стори му се, че забеляза превръзка, което значеше, че това е Фернандо Кастильо — шефът на охраната на Рохас.

В мига, когато Мур натисна спусъка, Тауърс изкрещя и падна на килима до краката му.

Без да погледне надолу към падналия си шеф, Мур стреля в посоката, където преди малко се намираше другият мъж.

Скочи на масичка за кафе, а после се хвърли към дивана и отново откри огън, като смяташе, че онзи се е скрил зад дивана, но като падна на килима, видя, че мъжът бяга към съседния коридор.

— Макс — обади се Тауърс. — Макс…

Сякаш по даден знак някъде отпред затракаха автомати. Пръснаха се стъкла. И се чуха крясъци на непознати хора, които стреляха и ругаеха на испански.

 

 

Когато Рохас изтича задъхан към мазето, забеляза един войник, наведен над падналия си другар в хола. Отвън през разбитите врати се виждаха още стрелци, които идваха насам тичешком. Кои ли са тези копелета? И защо никой не го е предупредил? Ще падат глави.