Том Кланси
Срещу всички врагове (36)

34
„Ръката на Фатима“

Презграничен тунел

Калексико — Мексикали

Мур не съжаляваше за решението си да бяга обратно през тунела. В края на краищата реагираше едновременно на две неща: (1) забелязаха ги, и (2) в склада имаше много хора.

Въпросът беше да се бият или да бягат.

Разочарова се от факта, че мисията за проследяване на парите приключи. Следата изстина в мига, когато онзи боклук го видя. Казваше си, че не би могъл да действа по друг начин. Просто въпрос на неподходящо избрано време, както в Сомалия, където го изпратиха с няколкодневно закъснение и с по-малко пари от необходимото. Да, двамата с Ансара щяха да кажат на Тауърс за онзи джип и щяха да го проследят със спътниците и с цивилните информатори, а дори можеха да издействат разрешение да го спрат и да конфискуват оръжието и парите, но Мур се беше надявал да намери много по-солидни доказателства за връзките на картела с Хорхе Рохас или поне с някоя от фирмите му.

Ансара тичаше по тунела и увеличаваше разстоянието помежду им, а Мур забави ход, защото чуваше тропането от обувките на мъжете, които слизаха по стълбата зад него. Спря, обърна се и залегна. Една фигура, осветена от трепкащата светлина от входа на тунела, затича към него с протегнати напред ръце. Мур забеляза лицето му — това беше шофьорът на камиона на картела.

Облегнат на лакти, Мур стреля веднъж в гърдите на човека отсреща, който се завъртя, удари се в едно от таблата и падна по гръб.

Появиха се и другите двама, а от цевите на белгийските им пистолети бляскаха пламъци. Един куршум се заби в тръбата до лакътя на Мур.

Дулните отблясъци издаваха позициите им и разчитайки на дългогодишния ски опит, както и на гнева си, се прицели в първия от двамата, прати два куршума в гърдите му, след което отмести мерника леко вдясно и изпразни пълнителя си във втория мъж, който отстъпи назад като ударен от ток.

Докато хвърляше пълнителя и се надигаше, за да последва Ансара, далечният край на тунела изчезна.

Просто така.

 

 

Слабият лъч светлина, който падаше върху дървената стълба, изчезна за наносекунда, заменен от огромна стена пръст и прах, последвана от експлозия, която изригна от двете стени на тунела и изхвърли мръсотия и камъни, както и парчета греди във въздуха.

Мур познаваше много отблизо звука на циклотриметиленовия тринитрамин или пластичния експлозив С-4 и когато върху него се посипаха отломки, последва втора експлозия, този път много по-близо. Земята се разтърси, след което се чу нова експлозия, още по-близо от предишните. Мур се завъртя и затича и за втори път викна на Ансара да бяга. Този път викът му се дължеше изцяло на рефлекси, а приятелят му не се нуждаеше от покана.

Мур търчеше по завоите, като вярваше, че те го предпазват, но последователните взривове, които раздираха тунела, наближаваха. От дясната му страна се появи малкият параклис със свещите. В него Ансара опитваше да вдигне Рубен на рамо.

Мур изруга, без да спира.

— Остави го! Трябва да вървим!

— Още е жив!

Следващият взрив беше толкова близо, че Мур помисли, че тъпанчетата му са се спукали. Тунелът се изпълни с облаци прах и отломки, които угасиха свещите и блокираха Ансара, който се молеше за още секунда време.

Задъхан и заслепен, Мур тичаше напред, без да знае дали партньорът му го следва. Блъсна се в стълбата в мига, когато съвсем наблизо, там, където свършваха акустичните панели, пръстта от поредната експлозия отскочи от стената и го засипа до кръста, застоялият въздух изсвистя като змия и облакът прах го блъсна в лицето.

Мур си пое дъх и усети, че устата му е пълна с пясък, закашля се силно и опита отново да си поеме дъх, като в същото време мигаше усилено, за да премахне парливата болка в очите. Опита да се обърне, но краката му се оказаха затиснати от пръстта. Извика името на Ансара, но между него и колегата му имаше тонове земя. Изкрещя отново и блъсна с юмруци по купчините пясък, защото знаеше, че сега Ансара и момчето се задушават, а той не можеше да направи нищо. Взе да рови пръстта и пясъка около джоба си, като почти не обърна внимание на кръвта, която капеше от ръката му. Извади телефона си, но ръката му трепереше толкова силно, че го изпусна. Опита да се успокои, закашля се отново, вдигна телефона и набра Тауърс.

— Взривиха шибания тунел. Заровен съм. Чуваш ли ме? Взривиха тунела…

— Чувам. Идва екип.

— Мамка му. Забелязаха ни.

— Измъкнаха ли се с оръжието?

— Май да. Черен „Форд Експлорър“. Вероятно сега излиза от склада. Провери съгледвачите си.

— Ясно. Мур, ти чакай. Идва помощ. И аз ще дойда при теб.

Цели пет минути освобождава единия си крак, и когато успя да го измъкне в опит да излезе от дупката, чу гласове в спалнята. Някакъв непознат го викаше по име.

— Тук! — викна той в отговор.

Светлината на едно фенерче го заслепи за миг, но притежателят му го угаси.

Мур вдигна поглед към човека с черна маска и униформа на специален агент от ФБР. Мъжът метна автомата на рамото си.

— Мамка му!

Мур го изгледа.

— Побързай. Приятелят ми е долу с едно хлапе. Заровен е. Ще се задуши.

— Господи…

След десетина минути освободиха Мур, който се заизкачва по стълбата, като охкаше от болка в ръката. Метални късове от една опора бяха се забили в бицепса му. Но раната не го измъчваше толкова, колкото мисълта за Ансара. Мур остана в спалнята, като ходеше напред-назад, и когато един от членовете на екипа излезе и каза, че ще им трябва багер, му се прииска да слезе и да копае с голи ръце.

Мур се облегна на стената, изруга и лицето му се сбърчи от вкуса на пясък в устата. Мислите му го върнаха в тунела, чак до малкия параклис, където Ансара издъхваше. Мур потрепери. Искаше да крещи. После изтича от къщата и затръшна вратата след себе си.

Може би е прокълнат. Да, това е. Ако човек стои около него достатъчно дълго време, ще умре. Още колко ли такива неща можеше да понесе? Колко призраци могат да живеят в главата му?

Отвън на улицата Тауърс излезе от една необозначена кола.

— Да се махаме оттук.

Мур погледна назад към къщата.

— Не и докато не го измъкнат.

— Добре, само се успокой.

Мур се обърна и тръгна обратно към къщата. Дойдоха още хора и отцепиха цялата улица. Циркът започна — един полицай започна да гони съгледвачите на ФБР и наркокартелите, любопитните съседи, децата, някои от които тичаха наоколо по памперси, а също и бездомните котки и кучета.

Мур и Тауърс се върнаха в спалнята, а няколко агенти разчистваха отломките в тунела с ръце и с прикладите на автоматите си, докато чакаха оборудването за копане.

— Знаеш ли, той щеше да ме учи да карам планински велосипед? — запита Мур. — Каза ми, че изобщо не ме бива.

Тауърс поклати глава.

— Не го прави, приятел. Не се изтезавай.

— Сега умира.

Тауърс каза строго:

— Слушаш ли какво ти говоря?

Екипът стигна до Ансара и Рубен чак в един следобед на следващия ден и Мур, когото Тауърс успя да накара да иде и хотел, за да се изкъпе и да се преоблече, се беше върнал, за да чака да извадят колегата му и момчето и да ги сложат на пода в спалнята. В лицето и почти цялата лява страна на тялото на Ансара се бяха забили камъчета, което значеше, че може да е умрял от експлозията. А по тялото на Рубен, вероятно защитено от мъжа, се виждаше само раната от ножа.

Една от ръцете на момчето беше свита в юмрук, а другата стоеше отворена и на Мур това му се стори малко странно. Той клекна и внимателно отвори ръката, в която намери изцапан с пръст златен медальон.

Мур изруга още веднъж, защото знаеше точно какво вижда: медальон хамеа от осемнадесеткаратово злато — символ от Близкия изток, наричан още „Ръката на Фатима“ по името на дъщерята на Мохамед. Медальонът имаше формата на човешка длан с фина изработка, която загатваше за коприна. Мюсюлманите я носеха, за да се предпазват от уроки.

В тъмния тунел двамата с Ансара изобщо не бяха обърнали внимание на свитата в юмрук длан на момчето. Когато то го хвана за ръката, може би искаше да му каже нещо или да му даде това.

Мур затвори очи и стисна медальона в шепа.

 

 

„Фармасия Насионал“

Улица „Бенито Хуарес“ до моста „Санта Фе“

Хуарес, Мексико

Пабло Гутиерес беше убил агент на ФБР в Калексико по време на мисия в помощ на Педро Ромеро, който търсеше квартири за работниците за новия тунел на картела „Хуарес“. Агентът се беше престорил на sicario, но не знаеше, че е разкрит и че Пабло знае много добре какъв е. Ромеро беше гледал как Пабло завързва мъжа за стола в една от къщите на картела до границата.

Агентът отричаше да работи за американците, дори и след като Пабло отряза малките пръсти на ръцете му с лозарска ножица с тъпи и ръждиви остриета. След като още два пръста паднаха от дясната ръка на агента, той се раздърдори като малко дете и си призна всичко, което знаеше за работата на картела в района, или поне казаното от него звучеше убедително. На Пабло му беше все едно. Коралес искаше от него не да разпитва, а да убие мъжа, но защо да не се позабавлява малко. Пабло благодари на агента, после вдигна брадвата и замахна няколко пъти за опит, а Ромеро извърна поглед и закри очите си с ръка.

Агентът нададе смразяващ кръвта вик, когато Пабло вдигна брадвата и му каза да не мърда.

Главата на мъжа падна след петия силен удар. Пабло за първи път виждаше толкова много кръв, а от тялото се излъчваше някакъв странен мирис, почти като от сурова риба.

Заповяда на Ромеро да му помогне да пренесат стола и тялото на тротоара, сякаш изхвърлят боклука. След това закачи надпис на обезглавения труп: „Агенти на ФБР, махайте се от Калексико веднага.“.

Изпратиха главата до щаба на ФБР във Вашингтон. Тя щеше да стигне дотам за три-четири дни. Но съседите, които се връщаха от работа, бяха видели грозната гледка на тротоара и полицията пристигна на мястото минути след като Пабло си отиде.

Същата вечер Пабло беше се смял до сълзи, като гледаше репортажа по Си Ен Ен с абсурдно крещящи течащи надписи като „Тенденция: Мексиканската нарковойна пресича границата със САЩ“. Онези да не мислеха, че това никога няма да им се случи? Толкова ли са наивни американците? Шибани тъпаци.

Същата вечер обявиха Пабло за издирван престъпник в Съединените щати, защото някакъв тийнейджър успял да го снима до къщата и предал снимките на властите. Пабло очисти и него. Сега разбираше, че добрите стари дни отминаха и работата му за Коралес и „Лос Кабалерос“, от една страна, и за картела, от друга, го разкъсваше.

Чудеше се на кого да остане верен: на прекия си шеф Коралес, от когото се научи на всичко и стана дясната му ръка и който го отърва от живота на косач на морави като осемнадесетгодишен незаконно пребиваващ мексиканец в Лас Вегас… или на Фернандо Кастильо, когото Пабло познаваше отскоро и който непрекъснато звънеше по телефона му. Решението си да отговори на едното обаждане той пазеше и тайна от Коралес, който ги накара да живеят като отшелници в два апартамента над аптека от веригата „Фармасия Насионал“.

Коралес твърдеше, че картелът няма да ги намери, защото не знае за приятелството му със собственика на апартамента, и Пабло му вярваше. Собственикът на аптеката, също приятел на Коралес, се занимаваше с контрабанда на лекарства, като се възползваше от митническата наредба на САЩ, според която в страната можеше да се внасят само лекарствата, необходими за лично ползване, и то задължително с копие на рецептата. Аптекарят работеше с един лекар и двамата изготвяха рецепти за лекарства за хиляди долари. Макар и нищожен, този бизнес караше двамата съдружници да се гордеят, най-вече защото до момента нямаха заловено муле — забележително постижение. Коралес им се надсмиваше, защото картелът прекарваше контрабанда за милиони.

Но нямаше да се смее още много.

— Къде отиваш? — запита той от дивана, на който седеше по потник и дънки вече няколко дни, гледаше сериали, изпадаше в ярост, а после се успокояваше. Лявата му ръка все още висеше в презрамка, а бинтовете на рамото се сменяха всеки ден.

— Отивам за обяд — отвърна Пабло.

— Вземи достатъчно за всички, а?

— Добре.

Пабло потръпна и излезе на стълбището. Слезе до първия стаж и отвори задната врата, за да излезе на уличката зад аптеката, където го чакаха хората на Фернандо Кастильо. Трима души с дълги якета, под които криеха оръжието си.

— Горе ли е? — запита един от тях, младок на име Хосе, който преди време беше спорил с Коралес за една сделка в Ногалес и сега според Коралес заемаше мястото му на водач.

Пабло кимна.

— Има две камери. Внимавайте. И дано бог ми прости.

— Бог няма нищо общо с това — отвърна Хосе. — Абсолютно нищо…

Пабло се отдалечи и набра номера.

— Аз съм.

— Качват ли се? — запита Кастильо.

— Да.

— Добре. Запомни. Искам снимка на тялото.

— Не искаш ли да говориш с него?

— Защо?

— Може би съжалява. Може би ще ти се отплати.

— О, ще се отплати. С лихва. Точно сега.

 

 

Коралес стана и отиде в спалнята, където Мария лежеше напреки на леглото и все още по нощница четеше модно списание. Гащичките й се впиваха в задника и Коралес се замисли дали да не й се нахвърли, но знаеше, че тя ще го отблъсне и ще мърмори като депресирана кучка, каквато беше станала напоследък, а той пак щеше да й разправя да има търпение, че Зунига ще ги приеме като съюзници и че може да го убеди да им помогне. Имаха много пари, но той не смееше да се приближи до хотела, за да отвори сейфа. Ония шибаняци бяха убили Игнасио и Кастильо сега наблюдаваше хотела денонощно, в очакване Коралес да се върне.

Коралес знаеше, че не може да оцелее, освен ако не се присъедини към другия картел. Нуждаеше се от защита, защото Фернандо разполагаше с достатъчно хора и пари да го намери по целия свят. Отдавна знаеше, че един ден ще се обърне срещу картела, убил родителите му. Използвал беше картела максимално. Безотговорното му решение да вземе парите, за да финансира ремонта на хотела, вместо да се разплати с гватемалците, вероятно се дължеше на подсъзнанието му. Искаше да го хванат. Искаше нещата да се объркат така, че да се наложи да се махне. Затова се готвеше за този ден от години — събираше информация за доставчиците и мулетата по целия свят, включително основните контакти като Балестерос в Колумбия и Рахмани във Вазиристан, банкови сметки, записи на телефонни разговори и копия на съобщения по електронната поща, които уличаваха Кастильо, а и самия Рохас. Коралес щеше да предложи на Зунига вътрешна информация за действията на картела „Хуарес“, за да помогне на човека, когото някога мразеше, да завземе града.

Но Зунига не отговаряше на обажданията му. Коралес дори беше пратил Пабло до къщата му, но онзи наредил на своите биячи да го изгонят със заплахата, че ако пак дойде, ще си изпати.

Коралес беше сложил две безжични камери с батерии около апартамента и аптеката: една в коридора пред жилището, а другата на стълбището към вратата, която водеше към задната улица. Картината на малкия монитор на бара до кухнята изчезна и Коралес, който забеляза промяната с крайчеца на окото си, изруга и се изправи от дивана, за да провери какво става.

Не го убиха веднага само защото пистолетът му FN 5.7 лежеше до монитора.

Шум от стъпки пред вратата привлече вниманието му. Той посегна към пистолета.

Хосе, малкият гад, обучен от самия него, ритна вратата и насочи автомата си към Коралес, който вече вдигаше пистолета.

Двамата се изгледаха в продължение на половин секунда — Хосе изглеждаше сконфузен, но изкрещя името му.

Коралес стреля веднъж, светкавично, в мига, когато зад Хосе се появиха още двама задници, и се скри зад бара. Хосе падна на пода с широка рана над лявото око.

Мария изпищя от банята и един от двамата изтича по коридора.

Коралес я извика по име, но първият мъж, който отиде по коридора, се хвърли зад дивана и почна да стреля по него. Коралес изскочи иззад бара, като изкрещя силно, заобиколи дивана и застана лице в лице с онзи, който го погледна и вдигна пистолета си, за да се предаде.

Хлапето може да нямаше и шестнадесет години. Коралес го простреля два пъти в лицето. Мария крещеше и го викаше по име.

Отекнаха два изстрела. Коралес изтича в спалнята в момента, когато последният от двамата sicario, мъж с много татуировки и шкембе, когото Коралес не познаваше, се извъртя към него.

За част от секундата забеляза Мария, просната на леглото с окървавен комбинезон. Тя прошепна името му.

Две неща се случиха едновременно.

Мъжът извика:

— Да ти го начукам, vato!

След това вдигна пистолета.

Коралес отвори уста, потресен от вида на жената, която умираше. После натисна спусъка на пистолета си, хвърли се към мъжа и заби цевта в гърдите му като сабя. Последните два куршума излязоха тихо, заглушени от тялото, а пламъкът от цевта обгори ризата на мъжа, който изпрати последните си два куршума в тавана. Мъжът отстъпи, блъсна се заднешком в плоския телевизор и го събори на пода, след което се извъртя и падна по корем на мокета. Коралес се задави от смрадта на барут, изгоряла риза и плът.

От стълбището се чуха викове — фармацевтът Пако и жена му крещяха на двамата си синове да бягат от съседния апартамент.

Коралес стоеше задъхан, като самото дишане му причиняваше почти непоносима болка. Задави се, а сдържаните с години сълзи най-после потекоха по бузите му, когато се качи на леглото и сложи ръка върху лицето на Мария. Трепереше, устната му подскачаше, а мислите му летяха хаотично и разгневен, той се прицели в мъртвия sicario и натисна спусъка още три пъти, но пистолетът само тракаше. И сега какво? Трябваше му нов пълнител. Отвън можеше да има още нападатели. Смъкна презрамката и усети тъпа болка в рамото, изтича бързо в кухнята, презареди пистолета и се върна, за да вземе Мария на ръце и да я изнесе от апартамента. Гореща болка прониза рамото му, но той продължи, стиснал оръжието в ръка.

Фармацевтът крещеше нещо, но той слезе по стълбите и излезе през вратата, а когато се обърна към мястото, където обикновено паркираше, видя Пабло облегнат на капака на колата.

— Нападнаха ни! — извика той. — Влизай в колата! Трябва да тръгваме веднага!

Но Пабло само го гледаше зашеметен, след което посегна отзад и извади пистолета си.

Не, Коралес не беше очаквал такова нещо и дъхът му секна при мисълта за подлото предателство. Обърна се с гръб към вратата, в опит да вдигне ръка достатъчно високо, за да стреля към младежа, когото наричаше свой приятел.

Пабло успя да стреля първи, но улучи Мария. Коралес стреля два пъти по Пабло, който опита да заобиколи колата и да се скрие зад багажника. Един куршум го улучи в корема, а другият — в ръката. Той се свлече на земята, изстена, вдигна пистолета, но Коралес стреля още два пъти в гърдите му. Отиде бавно до колата, сложи Мария на земята, и като проплака отново, отвори задната врата и се зае да вкарва мъртвата си приятелка на задната седалка. След като я качи, се премести зад волана и запали двигателя. Вече се чуваха полицейски сирени. Той настъпи газта, гумите изпищяха и оставиха дири по асфалта, от ауспуха излезе дим и колата прегази тялото на Пабло.

 

 

Къщата на Зунига

Хуарес, Мексико

Коралес нямаше как да избегне съгледвачите от картела „Хуарес“, докато караше по черния път към къщата на Зунига. Двамата стояха на пост в малък квартал, където започваше черният път, и той ги забеляза на покрива. Тях пък ги наблюдаваха хората на Зунига, които несъмнено се намираха покрай оградата на имота, в паркинга до един навес северно от къщата.

Последвана от плътна диря прах, колата на Коралес летеше с ревящ двигател към наскоро ремонтирания портал на имота на Зунига — портала, който сам той взриви като предупреждение към своя съперник. Излезе бързо от колата, взе Мария и я понесе към портала, взря се в камерата и се разкрещя:

— Зунига! Убиха моята жена! Убиха я! Трябва да говориш с мен. Моля те! Говори с мен!

Падна на колене, зарови глава в гърдите на Мария и зарида.

В този момент се чу щракане и електродвигателите на портите забръмчаха. Коралес вдигна глава и видя през сълзи как портите от ковано желязо се разделят. Далеч зад тях, по асфалтирания път идваше самият Зунига с двама телохранители.