Том Кланси
Срещу всички врагове (44)

42
Унищожението

Международно летище „Тусон“ (TUS)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Улица „Ийст Еърпорт“

18:46 планинско часово време

Джо Домингос беше дошъл на летището, за да прибере братовчед си Рики, който пристигаше от Орландо, за да прекарат заедно едноседмичната си отпуска. Двадесет и четири годишният Домингос компенсираше кльощавото си тяло с остър ум и логика. Той беше единствен син на мексикански емигранти, дошли легално в Съединените щати през седемдесетте години. И двамата му родители имаха гражданство. Макар и фермер, баща му и още десет души работеха за строителни фирми — слагаха гипсокартон из целия град. А майка му отдавна беше започнала бизнес с камериерки и сега управляваше над четиридесет жени, които чистеха фирми и частни къщи, и даже притежаваше собствен автопарк. Междувременно Джо успя да завърши гимназията, но не изпитваше силно желание да иде в „обикновен“ колеж, а замина временно за Южна Калифорния, където се записа в програмата на „Форд Мотор Къмпани“ и стана сертифициран фирмен автомонтьор. След две продължителни години обучение по системите за управление на двигателите, спирачките, кормилото и окачването, трансмисиите, горивото и изгорелите газове завърши с почти пълно отличие. Завърна се в Тусон, където започна работа в местния клон на „Форд“. Обичаше да се цапа с грес и спести достатъчно, за да купи колата на мечтите си — един черен пикап форд F-250 FX4 с увеличен клиренс и с гуми „Би Еф Гудрич“ с грамадни грайфери. Приятелите му наричаха пикапа „черния звяр“, а онези, на които им стискаше да се повозят, се качваха по стълба в кабината — без нея се изискваше огромна ловкост. Да, пикапът смущаваше момичетата, с които излизаше, но пък той не търсеше скромни жени. Искаше авантюристка. Още я търсеше.

Седеше в кабината, унесен от тихото бръмчене на дизеловия двигател и от радиото, което беше намалил, за да чуе обаждането на Рики. С изненада забеляза как трима мъже излизат от микробуса с надпис „Хотел Хамптън“, паркиран в съседната редица очертани под ъгъл места. Носеха дрехи като на американци, но изглеждаха по-високи, а и тримата имаха черни скиорски маски на главите. Двама от тях захванаха някакъв спор, а третият обиколи микробуса и отвори задната му врата.

Един от двамата, които спореха, се обърна и посочи небето, в което се изкачваше самолет на „Саутуест“.

В същия момент другият бръкна в отворената странична врата и подаде на партньора си автомат с извит пълнител — АК-47.

Джо Домингос примигна. С огромно учудване.

Сега двамата, които вече имаха автомати, отидоха при третия мъж, който вдигна на рамото си зелен ракетомет, подобен на онези от филмите с Шварценегер. Мъжът насочи оръжието си към издигащия се самолет, а другите двама размахаха автоматите си към колите, за да го прикриват.

Паркингът беше претъпкан и като погледна бързо наляво, младежът забеляза как жената в малката кола до него сочи мъжете и крещи нещо на тийнейджърката, която седеше до нея.

Домингос се сепна — не сънуваше. Онези шибани копелета, защото бяха точно такива, щяха да стрелят по този самолет!

Сърцето му се разтуптя. Инстинктивно включи на предавка, рязко настъпи педала за газта докрай с обувката си от змийска кожа и черният звяр се понесе с рев и облак дим от ауспуха. Насочи се право към мъжа с ракетомета, като измина разстоянието за три секунди.

Другите двама реагираха мигновено със стрелба. Домингос се наведе зад волана, за да се крие от куршумите, които пробиваха дупки в предното стъкло. Чу се глух удар, а после много силен трясък, когато пикапът се заби в задницата на микробуса. Младежът вдигна предпазливо глава…

Другите двама, които бяха се измъкнали от пътя му, стреляха още веднъж по него, а куршумите заотскачаха със звън от вратите на кабината. Домингос се наведе и изкрещя.

В този момент се чуха още изстрели. От друго оръжие. Погледна през страничното стъкло — двама мъже с пистолети тичаха право към терористите и стреляха по тях. Единият носеше черна каубойска шапка. Домингос се досети, че в жабката на колата си има законен пистолет „Берета“. Измъкна го, освободи предпазителя, вкара патрон в цевта и изскочи от пикапа.

Клекна до предното колело и видя стрелеца с ракетомета проснат под двигателя. Беше му пукнал главата, но онзи все още беше жив и стенеше тихо.

Стрелбата продължаваше. Домингос забеляза, че терористът го гледа и посяга към кръста си.

Младежът изруга и го простреля с един куршум в главата.

— Чисто е, чисто е! — извика някой зад него. — Всички са долу!

Обърна се и видя до себе си мъжа с черната шапка. Той имаше ниско подстригана посивяла брада, а диамантената обеца в ухото му блещукаше като очите му. Носеше вратовръзка от две връвчици с катарама във вид на главата на бик с очи от тюркоази.

— Видях какво направи — каза той. — Ти привлече вниманието ми. Направо не е за вярване.

Каубоят подаде ръка и Домингос я стисна. Отмести се от пикапа и го огледа.

Мамка му. Черният звяр беше надупчен целият. Младежът изохка и усети някакво щипане в лявата си ръка. Вдигна ръкава си, под който увисна парче кожа от бицепса.

— По дяволите, синко, улучили са те! Такова попадение не съм виждал!

Домингос не знаеше какво става, но след като докосна раната, се почувства замаян и се осъзна. За малко не беше загинал. Наведе се напред и повърна…

— Е, няма нищо, момче. Изкарай всичко.

В далечината се чу вой на сирени.

А от пикапа звънна телефонът. Рики…

 

 

Полет №155 на „Ю Ес Еъруейс“

От Финикс за Минеаполис

Дан Бърлесън се наслаждаваше на ужасяващия рев и респектиращите вибрации на турбореактивните двигатели „Прат и Уитни“, когато се случиха три неща едно след друго.

Първо, излетяха плавно, но лампите за коланите не угаснаха.

Второ, видимо уплашеният мъж до колежанката внезапно откачи колана си и се прехвърли през момичето, като стъпи в скута й, за да застане на пътеката.

Трето, при което Дан се зачуди какво става, онзи се разкрещя хората да включат електронните си устройства за видеозапис и да го запишат. Повиши глас, когато някои от шокираните пътници извадиха телефоните си. В очите му заблестя огън и той заговори със странен ритъм и със силен акцент, но достатъчно ясно:

— Хора от Америка, това съобщение е за вас. Джихадът се върна във вашите земи, защото ние сме свободни хора, които не спят в робство. Ние сме тук по милостта на Аллах, за да се бием с вас, неверниците, да ви изгоним от нашите Свети земи и да ви напомним, че виновни за смъртта ви са лъжепророците в Белия дом, които ни обявяват война, за да имат работа техните корпорации. Това е отплата за неверниците, които нападат Аллах. Това е истината. Аллах акбар!

Когато една от стюардесите, която седеше в предната част на самолета, изтича по пътеката, откаченият младеж се изви, бръкна в джоба си и извади телефон, стисна го здраво в ръка и го насочи като някакъв жалък нож. Наведе се и се втурна към стюардесата — дребна блондинка, която едва ли тежеше повече от шестдесет килограма.

„Мамка му“ — помисли си Дан. Откачи рязко колана си и скочи след младежа, а зад стюардесата се появиха две други жени.

В този момент самолетът се разтърси силно, сякаш преминава през мощен низходящ поток. През прозореца до мястото на Дан нахлу ярка светлина като светкавица. Зад крилото се виждаше дим и пламъци, а двигателят липсваше.

А терористът почти наближи стюардесата.

 

 

Международно летище „Лос Анджелис“ (LAX)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Булевард „Еърпорт“ №9011

Няколко коли завиха, за да избягат от паркинга, но две от тях се удариха и блокираха изхода.

Самад изстреля предупредителен залп във въздуха, но един дебел латиноамериканец с брада и с нещо като рисунки с флумастер по лицето се разкрещя.

Ниази, който стоеше зад Самад, помагаше на Талвар да зареди втората ракета и без никакво закъснение, защото всичко вървеше по план, Талвар стреля отново.

Самолетът вече беше улучен веднъж. От избухналия му двигател се точеше дълга следа дим, а машината се завърташе по оста си към повредената страна.

Три, две, едно, и слава на Аллах, втората ракета, за която Самад реши, че може да удари другия двигател, се насочи към най-горещия източник на топлина — първия все още горящ двигател.

Невероятно беше как втората ракета премина по димната следа на първата и как по същия начин угасна, след което блесна като огромна светкавица.

Ракетата прелетя през горящия двигател и откърти наведеното крило. Част от него остана на мястото си за секунда, след което се отпра и като въртящ се бумеранг падна сред горящи отломки.

Самад стоеше омаян и неспособен да мръдне, докато мъжът привлече вниманието му с виковете си. Онзи държеше пистолет в ръка. Самад ахна, натисна спусъка на пълна автоматична стрелба и улучи в гърдите мъжа, който отстъпи и падна върху ниската си кола и опръска с кръв покрива и стъклата й.

Всичко свърши бързо. Самад скочи обратно в микробуса, а Талвар затвори вратата зад себе си. Този път зад волана седеше Ниази и потеглиха рязко по тревата към тротоара. Колата подскочи и излезе на улицата. Взеха рязко първия завой. Забавиха ход, за да не правят впечатление. Отправиха се към друг паркинг на пет минути път оттук, където ги чакаше резервна кола с шофьор.

Жалко, че нямаха време да наблюдават как самолетът им се разбива, но Самад уверяваше хората си, че ще могат да видят всичко по телевизията и че през идните години щяха да им посвещават документални филми с описание на гениалността и дързостта на това нападение.

— Слава на бога, това не е за вярване — викна Талвар, който гледаше през предното стъкло самолета, който сега падаше по гръб и под ъгъл от около четиридесет и пет градуса спрямо земята.

— Днес е отличен ден — извика Ниази.

Самад се съгласи, но мислеше за снимката на баща си — съжаляваше, че я е изгорил.

 

 

Шосе „Харбър“ №110, южна посока

Лос Анджелис, Калифорния

Аби Фернандес изруга човека пред себе си и натисна спирачката. Но закъсня. Заби се в задницата на колата му — една скапана стара тойота камри. Но в този момент някакъв задник се заби в задницата на малкия му пикап и го последваха други. Фернандес изкрещя, намали звука на радиото и отби на банкета, като повлече ударилия го отзад автомобил.

Израснал в центъра на Лос Анджелис, деветнадесетгодишният младеж беше виждал много неща през краткия си живот — автомобилни катастрофи, престрелки, сделки с наркотици, преследвания с висока скорост…

Но това се оказа ново за него.

Сега разбра защо всички спират, защо всички се блъскат един в друг — защото в небето на запад се случваше нещо странно.

Примигна. Не сънуваше. Не му се привиждаха кошмари.

Един огромен пътнически самолет на „Ю Ес Еъруейс“ със синя опашка и чисто бял корпус, останал без доста голяма част от едното крило, се въртеше около оста си и се носеше право към тях. Виенето на единствения останал двигател накара Фернандес да зяпне. После надуши миризмата на реактивно гориво.

Рязко отвори вратата си и затича назад по шосето заедно с другите шофьори, които, обзети от паника, крещяха истерично и караха Фернандес да трепери от страх пред връхлитащия самолет.

Пробяга бързо до едно хлапе с тениска, което снимаше самолета с телефона си, сякаш всичко това се случваше на компютърния екран и нямаше да загине всеки момент. Хлапето не помръдна, когато Фернандес изкрещя и за малко не го събори. Самолетът, обърнат по гръб и с вече угасен двигател, се удари в шосето под ъгъл от около тридесет градуса, а от крилото му плиснаха тъмни течности.

Нямаше изход. Фернандес спря, обърна се към огромния нос на самолета и си каза, че не може да повярва да умре така.

Самолетът избухна на около двадесет метра пред него. Въздушната вълна го събори на асфалта, а след нея дойдоха пламъците. Фернандес си пое дъх. Но не въздух. И в този момент самолетът пристигна.

 

 

Общински център „Гилбърт Линдзи“

„Ийст“ №42

Лос Анджелис, Калифорния

Десетгодишният Баркли Джоунс обичаше да идва тук. Центърът представляваше част от следучилищния клуб и майка му плащаше по петнадесет долара дневно да може той да играе бейзбол с едни много свестни момчета. Освен това тук му даваха закуски и намираше кой да му помогне да си пише домашните. Имаше и едни момчета, които го тормозеха, но понякога майките им не можеха да плащат и момчетата не идваха.

Баркли застана на позиция и се подготви за удар, достоен за любимеца му от Залата на бейзболната слава Карл Рипкен-младши с прякор Желязната маска от спортните му години.

Но още преди да му подхвърлят топката, той чу силен и далечен тътен. Намръщи се и свали бухалката, когато момчето отсреща, което трябваше да хвърли топката, се извъртя наляво. Баркли го последва, но надясно. Тътенът се усилваше все повече и над редицата дървета, които образуваха нещо като ограда, се показа черен дим като от бързо движещ се парен локомотив.

Тътенът се превърна в гръм, съпроводен от силни и плашещо странни звуци сякаш от катастрофиращи коли. Баркли задиша учестено.

Нещо удари в дърветата и едва тогава момчето разбра какво е то — опашката на гигантски самолет, който сякаш се търкаляше по земята и подмяташе парчета от постройки и дървета, а дори и хора по пътя си.

След опашката дойде пламък с толкова силен гръм, че Баркли закри ушите си с ръце и затича към далечната страна на игрището заедно с всички останали. Видя как опашната секция се понесе през игрището и как един след друг приятелите му изчезнаха под гигантското, обвито в пламъци парче метал. Изпищя и извика майка си.

 

 

Международно летище „Сан Диего“ (SAN)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Секцията при улица „Норт Харбър“

Мур и Тауърс все още се намираха в паркинга, а новините се сменяха всяка секунда с картечна скорост. Накъсани съобщения за ракети, изстреляни от земята… за очевидци, които снимали как някакви хора в Лос Анджелис изскочили от микробус и стреляли по самолет… и за други очевидци, които видели подобно нападение в Сан Антонио.

Паника. Хаос. Мур гледаше новинарски канал по телефона си, но водещата от хеликоптера прекъсна излъчването, защото се разплака…

Хората от Ню Йорк и Чикаго съобщаваха за ракети, изстрелвани по излитащи самолети…

Един полицай от Финикс съобщаваше, че видял някаква ракета да излита от земята и да удря излитащ самолет… Записал беше случилото се на телефона си и изпратил записа в местната новинарска станция.

И Мур видя този запис — бяла следа, оставена от бърза светлинка, насочена към пътнически самолет.

— Откъде имате такъв добър запис? — запита водещият. — Всичко се е случило толкова бързо.

— Дъщеря ми искаше да й запиша излитащи и кацащи самолети за училището. Дойдох тук след работа. Много неприятно съвпадение. Чак ми се гади.

 

 

Полет №155 на „Ю Ес Еъруейс“

От Финикс за Минеаполис

Преди крещящият мъж да успее да удари дребната стюардеса с телефона си, Дан Бърлесън го стисна силно отзад под брадичката и изви ръката му с такава сила, че тя изпука в рамото.

Онзи изкрещя така силно, че щеше да му спука тъпанчето, но Дан го повлече назад, за да го отдалечи от стюардесата, като викаше:

— Държа го! Държа го!

Ако на борда имаше агент на ФБР, Дан не го виждаше…

В момента, когато Дан хвана мъжа, самолетът се наклони. Дан знаеше, че пилотите ще трябва да компенсират липсващия двигател. Той тръгна заднешком и седна на мястото си, като продължаваше да стиска терориста за ръката и гърлото. Не искаше да стиска по-силно. Онзи се бореше и Дан просто реагира. Стисна зъби и се постара да остане на мястото си, докато единственият двигател ги издигаше нагоре с рев и пътниците запищяха още по-силно. Една възрастна чернокожа жена на две седалки пред Дан стана и извика:

— Млъквайте и оставете Исус да си върши делата!

В този момент Дан осъзна, че може би Исус наистина си вършеше работата, защото терористът вече не мърдаше, а пилотите накрая успяха да изравнят самолета в хоризонтален полет. Поотпусна гърлото на мъжа и се заслуша в силния шум на двигателя. Несъмнено вече са спрели подаването на гориво към повредения двигател и са завъртели копчето на приемо-предавателя в положение 7700 — аварийния код за контролната кула. Авиодиспечерите са забелязали яркото петно на радара на екраните си и със сигурност получаваха звуков сигнал за критичната ситуация. Нямаше нужда от радиовръзка. Пилотите си имаха достатъчно работа да държат самолета в полет и едва ли им се приказваше с контролната кула.

Стюардесата, до която нападателят не успя да стигне, се приближи и погледна терориста.

— Мъртъв ли е?

Дан сви рамене, но знаеше, че е удушил мъжа.

Жената отвори широко очи, замисли се и каза:

— Сложете си колана! Незабавно!

Дан избута мъжа на мястото до себе си, а после си сложи колана.

Колежанката, по чието лице се стичаха сълзи, го погледна и кимна.

 

 

Международно летище „Сан Диего“ (SAN)

Краткосрочен паркинг за посрещачи

Улица „Норт Харбър“

Мур и Тауърс стояха до отворената задна врата на своя джип и гледаха новините на преносимия компютър на Майърс. Мур погледна към ръката си — тя трепереше.

Инцидентите сякаш се местеха от запад на изток. Новините от западното крайбрежие идваха много по-бързо. Мур вече беше видял репортаж от хеликоптера на една телевизионна станция за невероятните поражения в Лос Анджелис и дългата линия на унищожение от самолета, паднал на шосето и преминал оттам през гъсто населената част на улици 41 и 42. Самолетът беше унищожил всичко по пътя си — къщи, барове, магазини, пазари. Опашната му секция беше изскочила от шосето с още по-висока скорост от останалата част на корпуса, за да се удари в спортния център, където според репортажа бяха загинали над двадесет деца.

— Мур — каза Тауърс, като свали телефона от ухото си. — Опитали са да ударят и Тусон, но група цивилни ги спрели. Научих, че са ударили и Ел Пасо и Сан Антонио. Дотук са шест града. Това си е съвсем мащабна терористична атака. Единадесети септември се повтаря.

Мур изруга и погледна трите тела на терористите в найлоновите чували, а групата пожарникари продължаваше да пръска пяна наоколо.

 

 

Полет №155 на „Ю Ес Еъруейс“

От Финикс за Минеаполис

Ако Дан Бърлесън трябваше да се обзалага, щеше да каже, че пилотите се чудят дали не могат да завият и да се върнат на летището. По-вероятно обаче беше да опитат да приземят самолета някъде извън летището. Всичко зависеше от това дали смятат, че имат достатъчно мощност за хоризонтален полет. При завой без достатъчно мощност щяха много бързо да загубят височина. Пилотите на едномоторни самолети знаеха, че никога не трябва да се връщат при пистата, защото ще загубят прекалено много височина при завоя. Като например на 15 януари 2009 г. капитанът на полет 1549 на „Ю Ес Еъруейс“ Челси Съленбъргър, по маршрута от летище „Ла Гуардия“ за „Шарлот“. След излитането попада на ято птици и двата му двигателя спират да работят. Знаейки, че ще загуби ценна височина, ако предприеме завой без работещи двигатели, решава да кацне в реката. Така спасява живота на екипажа и пътниците.

Можеше да винят и сега птиците, но Дан знаеше, че господин Аллах акбар на седалката до него и приятелчетата му са отговорни за тяхната дилема.

— Дами и господа, говори капитан Итън Уитман. Както повечето от вас вече знаят, загубихме единия двигател, но планираме обратен завой към летището. Уверени сме, че ще можем да приземим самолета на пистата. Шумът, който чухте току-що, е от спускането на колесника и сега започваме завоя. Въпреки увереността ни, че ще се приземим, започваме процедура за аварийно кацане и настояваме да запазите спокойствие и да оставите стюардесите да си вършат работата. Слушайте ги и се подчинявайте веднага за собствената си безопасност и за безопасността на хората около вас. Благодаря ви.

След не повече от пет секунди самолетът започна завоя.

„Закарайте ни у дома, момчета — помисли Дан. — Закарайте ни у дома“.

 

 

Станция на Бреговата охрана на САЩ

Сан Диего, Калифорния

Мур, Тауърс и няколко от агентите на Майърс от ФБР бяха излезли на улицата, за да говорят с командира на станцията на Брегова охрана Джон Дзамба, който изпрати част от хората си да помагат за овладяването на ситуацията и за пропускането на трафика. Настаниха се в една заседателна зала с телевизор с голям екран. Мур тръгна напред-назад, загледан в екрана със смесено чувство на ужас и неверие, а Тауърс влезе в интернет, за да провери какви сведения имаха другите служби.

Почти всяка телевизионна мрежа в Съединените щати прекъсваше редовната си програма, за да разкаже за многобройните ракетни нападения, които преминаваха от западното към източното крайбрежие. Местните новинарски станции вече се питаха още колко ли нападения ще се случат в Средния запад и в летищата по източното крайбрежие, защото навсякъде по другите места летищата спираха полетите, а диспечерите полагаха максимални усилия да насочват летящите самолети встрани от най-опасните места като нефтените рафинерии край Нюарк, Ню Джърси и от други гъсто населени райони. Всъщност полетите от Европа за летище „Нюарк“ биваха отклонявани към Нова Скотия и Нюфаундленд точно както на единадесети септември. И точно както и тогава бушуваха слухове и неверни репортажи.

Накрая Слейтър и О’Хара установиха видеоконферентна връзка, която според Слейтър не трябваше да продължи повече от две минути, защото, естествено, всички други служби искаха линията.

— Екипите за борба с ядрено оръжие вече са в големите градове — каза О’Хара.

— Освен това компютрите на Службата за национална сигурност следят мобилните телефони за думи като номера на полети, акценти от Близкия изток или думи на арабски. Възможно е вашият човек Самад да опита да докладва на шефа си и ако го стори, ще определим къде се намира.

— Твърде умни са, за да постъпят така. Можем да го заловим само чрез агенти — обади се Мур. — Чрез хора на място. Хора, които знаят къде ще иде Самад. Тук му помагат. Навсякъде има агенти и тайни квартири. Знаят как да се крият и ако Галахър все още им помага, значи добре ги е обучил на всичките ни номера.

— Наш екип търси и него — отвърна Слейтър. — И ще го намерят.

О’Хара се намеси:

— Тауърс, казаха да те оставим начело на тази задача, защото екипът ти е създаден за съвместна работа с различните служби. Ще работиш с нови агенти. Предполагам, че си достатъчно здрав, за да можеш да действаш.

— Да, сър — отвърна Тауърс.

Мур поклати глава.

— Отговорът не е тук, а там някъде. В планината. Във Вазиристан. Вие отменихте ли въздушните нападения?

— Още работя по въпроса — отвърна Слейтър.

Мур се въздържа да не изругае.

— Моля ви да действате по-усилено, сър.

След разговора Мур отиде в тоалетната. Повръщаше му се, но не успяваше и престоя няколко минути с глава, наведена над тоалетната чиния. В заседателната зала го чакаше чаша кафе.

Тауърс го погледна със съчувствие.

— Е, нямаше как да знаем, че ще стане така. Наехме се да елиминираме един картел. Но нищо не стана като хората. Точка. И все пак си свършихме работата.

И двамата погледнаха към телевизора, който сега показваше репортаж на живо за приземяването на самолета с все още димящ двигател на летището във Финикс. Колелата докоснаха пистата в идеален синхрон.

Предаването прекъсна за пореден път — показаха самолет, който пада към междущатско шосе №10 в околностите на Сан Антонио.

— Господи — ахна Мур.

Двигателите на машината не работеха и пилотът едва успяваше да задържи самолета в хоризонтален полет. Колесникът беше спуснат, но изведнъж самолетът пропадна рязко.

Пиковият трафик задръстваше шосето и хората опитаха да отбиват на банкета, но не можеха.

Петдесетина метра. Двадесет и пет. Основните стойки докоснаха земята, но се блъснаха в няколко коли и носовата стойка се удари в асфалта с такава сила, че колелата й се откачиха, а самолетът се хлъзна напред и избута колите по пътя си сякаш са играчки. Корпусът му се разцепи в зоната пред крилата и първата секция отхвръкна встрани от шосето, а останалата част на самолета продължи да блъска колите от пътя си, макар и вече по-бавно. От самолета бълваше черен дим.

Новинарите плачеха в ефир, а Тауърс каза:

— Със сигурност ще има оцелели. Някои хора ще преживеят това кацане.

Мур прокара пръсти през косата си, а после извади телефона си и прати съобщение на Вазир.

„Трябва да говорим веднага. Спешно е.“.