Том Кланси
Срещу всички врагове (33)

31
Обреди

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Мигел отиде в най-дълбокия край на басейна и остана там, като се питаше какво ли е да задържиш дъх до припадък. Тези мрачни мисли се дължаха отчасти на спомена за не особено смелите му действия при отвличането им. Соня беше се показала като по-силната от тях двамата и въпреки неотслабващата си любов към нея Мигел все повече се тормозеше колко много страх бра и как не успя да защити своята жена, както е редно да постъпи всеки истински мъж. По едно време дори се беше разплакал, а Соня го успокояваше. Сега се ругаеше за това.

Баща му загатна малко тази тема по време на закуската, като предложи Мигел да иде отново на курсовете по бойни изкуства, които беше посещавал преди години. Предложи му дори Фернандо да му покаже някои неща, а и да плати за едно пътуване до Тайланд, където да го обучават майстори по муай тай. Мигел отказа учтиво. След това се извини и отиде при басейна, където остана почти цял ден, а Соня, излегната по бански на шезлонга до него, чете испанско списание, посветено на сапунените сериали.

Все още криеше от нея какво му каза Раул и се питаше дали тя изобщо е забелязала това. Всъщност въпреки желанието си да забрави постоянно се връщаше към последните думи на бедния мъж, молбите му към гватемалците, че „картелът ще ви плати всичко“ и че „Данте ще направи каквото поискате“.

През годините Мигел беше дочувал много пъти разговори между баща си и неговите привърженици, които често използваха думи като „картел“, „наркодилъри“ и „главорези“. Баща му винаги казваше, че опитва да работи законно в среда като тази — на организирана престъпност и корупция сред полицаите. Картелите бяха смъртните врагове на империята на баща му и младежът смяташе отначало, че Раул може да е бивш член на картела, когото баща му е взел на работа. Това не беше рядкост. През годините Фернандо наемаше на работа много младежи от бедните квартали на града и ги превръщаше в охранители и бодигардове. Блестящ пример за това беше Данте Коралес — дясната ръка на Фернандо.

Но защо в такъв случай Раул, пряко подчинен на Коралес, се позоваваше на помощ от „картела“ и как така Коралес щеше да направи „каквото поискат“? Защо би искал картелът да заплаща откуп за Раул, след като той не е един от тях? А ако беше от тях, знаеха ли това Фернандо и бащата на Мигел? Коралес също ли е замесен? Откъде знаеха похитителите къде се намират? Мигел смяташе, че само най-близките в семейството и охраната са наясно къде е той. Очевидно в организацията имаше предател и Мигел реши, че баща му и Фернандо опитват да разберат кой е той.

Мигел не искаше да вярва, но винаги го гризеше някакво подозрение, че има нещо нередно в бизнеса на баща му. Не би казал, че е свързан с картелите, но може би плащаше подкупи, за да смълчава разните престъпници и да не пречат на работата. Можеше да го разбере — то не превръщаше баща му в престъпник. Така се работеше в днешно Мексико. Но дали не грешеше за другите неща? Дали баща му не е заедно с онези? Ами ако онзи, който опита да го убие, не е просто някой откачен? Ами ако е професионален убиец, нает от някой наркокартел?

Мигел се издигна рязко нагоре, изскочи от водата, разтърси глава и заплува към края на басейна.

— Много дълго престоя отдолу — каза Соня, като го изгледа над рамката на слънчевите си очила.

— В тази къща има места, в които не ни се позволява да идем — отвърна той.

— Какво?

— Има едни заключени врати към мазето. Никой не може да влиза там.

— За това ли мислеше?

— Баща ми има тайни.

— Всички мъже имат тайни.

— Жените нямат ли?

Соня отвърна с престорено невинен глас:

— Разбира се, че не.

— Баща ми казва, че долу има само трезори. И че там държи картини и други неща от колекцията си, защото не желае някой да ги повреди.

— Ти май не му вярваш.

— Точно така.

— Защо? Какво според теб крие?

Мигел посърна.

— Не знам.

— И защо не го помолим да ни пусне долу да разгледаме? Може да дойде с нас…

— Няма да се съгласи.

— Защо?

— Не знам.

— Искаш ли да го помоля? — усмихна се свенливо момичето. — Убедена съм, че ме харесва.

Мигел въздъхна.

— Разбира се, че те харесва. Но това не е важно.

Тя сбърчи вежди като малко момиче.

— Ти искаш ли да се вмъкнем там?

Мигел се засмя.

— На вратата има денонощна охрана.

— Ами там може да има и бижута. По-скъпи неща, които си заслужават охраната. Не виждам защо това ти изглежда толкова странно. Живеем в опасни времена и вещите трябва да се пазят.

— Искам да ти кажа нещо, но се страхувам.

Тя стана и отиде при него, седна на ръба на басейна и потопи крака във водата. Мигел се изкачи до нея и тя сложи ръка на бузата му.

— Можеш да ми кажеш всичко.

— Помниш ли какво каза Раул, преди да го убият?

Соня направи гримаса.

— Трябва ли да говорим за това?

— Моля те…

Момичето въздъхна продължително.

— Не помня какво е казал. Помня, че крещеше. И онази кръв…

При спомена за кръвта, която размазваха по лицето й, Соня притисна ръка към бузата си.

— Той каза, че картелът би сторил всичко. Каза, че картелът ще плати. Защо ще казва такова нещо?

— Сигурно е работил за картел и не е казал на Фернандо за това. Кой знае? Може би затова ни отвлякоха. Какво те притеснява?

— Ами… нищо.

— Каза, че пред вратата на мазето има пазач. Никого не съм виждала.

— Не сме ходили в тази част на къщата.

— Ами ако го подкупим?

— Няма да стане.

— Няма да знаем, докато не опитаме. Хайде. Ще бъде весело. И ще те накара да забравиш за тези неща.

Соня се изправи и се изви към Фернандо, който се появи при басейна и свали телефона от ухото си.

— Изкъпете се и се подгответе — каза той. — Скоро ще вечеряме със сеньор Рохас…

— Искаме преди това да идем в мазето.

Мъжът изгледа Соня намръщено и се обърна към Мигел.

— Съжалявам, но само сеньор Рохас има право да влиза там.

Момичето смекчи тона си и се приближи, като изпъчи гърди.

— Хайде, Фернандо. Заведи ни на обиколка.

— Това е невъзможно.

Соня се нацупи като ученичка.

— Добре тогава. Ще идем да се приготвим за вечеря. Хайде, Мигел. И без това започва да ми омръзва…

Помогна му да излезе от басейна и му подаде хавлия, после се изправи и погледна Кастильо, който ги наблюдаваше.

— Фернандо, има ли нещо?

— Не, сеньор.

Но в гласа на телохранителя се долавяше ясно подозрение.

 

 

Частно жилище

„Саут Брод стрийт“ №121

Палмдейл, Калифорния

Камионът на картела влезе на заден ход в алеята към двуетажен частен дом в крайградски квартал на югоизточен Палмдейл. Остана там на празен ход. Ансара и Мур бяха спрели петнадесетина къщи по-надолу по улицата, между други две коли. Палмдейл е град в пустинята, разделен от Лос Анджелис от планината Сан Габриел и много горещ през лятото. Градът представлява добре планирано място с хиляди къщи, чиито керемидени покриви образуват червени ленти в мръсносивата планина. Има над 150000 жители, а велосипедните пътеки, парковете, кината и новият регионален медицински център привличат млади семейства, които смятат града за страхотно място за децата си. Мур беше идвал тук и преди, на гости на родителите на свой приятел тюлен, които работеха за най-голямата фирма в района, „Локхийд Мартин“. А западналата част на Палмдейл и съседният град Ланкастър се вижда много добре от хотелите и мотелите, изникнали покрай шосето и предлагащи проститутки и дрога.

Докато чакаха, Мур се свърза с Тауърс, който имаше новини. Възстановили бяха контакта със Соня, която успяла да се добере до един от многото тайници на ЦРУ около къщата на Рохас, които тя трябваше да използва, ако се натъкне на проблем. Във всеки тайник имаше пистолет и мобилен телефон. Тя използвала един в ресторант недалеч от къщата на Рохас. Докато Мигел чакал, тя отишла в дамската тоалетна и след като останала сама, извадила телефона от малка кутийка, скрита дълбоко под най-далечната мивка в дясната част, и се обадила до контакта си. Искала да разбере кой я е спасил и защо по нейния случай работи съвместна група, без тя да знае това.

— Каза ли й, че и ние имаме същия въпрос? — запита Мур, като се засмя язвително.

— Шегуваш ли се? Аз не мога да говоря директно с нея. Това го чух от твоите шефове.

— Е, добре. Кажи им, че ми дължи чаша кафе.

— Да, добре. Ще предам. А тя също има новини. Данте Коралес е изчезнал. Няма го. Приятелката му е с него. Вега го потвърди, преди да я убият. Очистили са рецепциониста в хотела на Коралес. Това ми говори, че са търсили самия Коралес.

— Може да е прецакал гватемалците и сега да бяга от тях и от своя картел.

— Така мисля и аз.

— Аз знам къде би отишъл.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Чакай малко. Ще ти се обадя по-късно.

Мур вдигна камерата и настрои обектива.

На улицата от другата страна на камиона спряха два мотоциклета. От първия слезе един висок мъж, а от втория — малко по-нисък. Носеха дънки, кожени якета и скъпи баскетболни обувки. И двамата имаха атлетични тела и след като свалиха шлемовете си, стана ясно, че не са на повече от тридесет и пет години. Мур направи добри снимки на лицата им и незабавно ги прати по спътника, за да потърсят информация за тях в Ленгли.

Пресякоха улицата и се заговориха с шофьора на камиона, но нито той, нито двамата му спътници излязоха от кабината. След две минути един от мъжете отвори вратата на гаража с дистанционно, а тримата от камиона излязоха и се заеха за работа. Прехвърлиха и последната пратка марихуана на блокчета в транспортни кашони в гаража. Оръжието остана в камиона.

Когато хората от картела приключиха с разтоварването и другите двама се готвеха да заминат с мотоциклетите си, Тауърс се обади с вестта, че двамата са местни заместник-шерифи. Мур поклати глава учудено. Американските представители на закона се поддаваха също толкова на изкушения, колкото и мексиканските. За хора, които едва изкарваха 50000 долара на година и можеха да заработят тези пари през уикенда от картела, се оказваше болезнено трудно да останат честни. Мур не можеше да приеме този факт, но го разбираше. И го ненавиждаше.

— Давай да арестуваме тези задници още сега — промърмори той. — Полагат клетва, а после се изсират на нея.

— С радост — отвърна Ансара. — Но все още не може. Ето ги, заминават.

Камионът потегли от алеята към гаража и зави по улицата. Мур вече знаеше повече за този камион от Тауърс. Регистриран беше на името на Роберто Гузман с адрес „Арчуд авеню“ 14818, град Ван Нуйс, Калифорния. Гузман имаше фирма за товарни превози в Лос Анджелис. Не знаел нищо за това, че камионът му се използва за товарене, превоз и разпространяване на марихуана. Според думите му шофьорът на камиона бил негов работник и взел камиона за почивните дни, за да извърши дребни ремонти по него и да „спести малко пари на шефа“. Разбира се, това бяха глупости. Гузман определено бе купен, даваше камиона си назаем на картела и щеше да си изпати за това.

Продължиха още половин час на юг, където камионът се отклони от магистралата и отби в една бензиностанция. Тримата мъже влязоха в магазина. Двама се отправиха към един коридор в задната част на сградата, вероятно за да ползват тоалетната, а третият, шофьорът, отиде до витрината за безалкохолни напитки и бира.

Мур каза на Ансара да паркира на колонката зад камиона и две минути по-късно успя да сложи предавателя под бронята му, след което се върна, за да налее гориво в пикапа. Смъкна козирката над очите си, преди да излезе, и наведе глава, когато тримата се върнаха, качиха се в камиона и заминаха.

Вече имаха двойно осигурено наблюдение и Мур се успокои, че повече няма да губят камиона. Наблюдаваха го по видеосигнала от спътника, по мобилния телефон на шофьора и по предавателя на Мур. Ако успееха да му избягат, Мур щеше да напусне службата на мига. Но реши, че е по-добре да не се зарича. Случвали се бяха и по-странни неща.

— Купиха бира и лимони — каза Ансара. — Вече празнуват.

Преди Мур да отговори, Ансара посегна към вибриращия си телефон.

— Да? Така ли? Добре. Заемаме се. Благодаря, хлапе…

Погледна Мур.

— Моето муле казва, че тази вечер ще минава през новия тунел, а после трябвало да се навърта наоколо за по-сериозни товари.

— Много удобно — отговори Мур.

— Тези са тръгнали за Калексико. На всичко съм готов да се обзаложа.

— Ако си прав, ще стигнат там вечерта. В Сан Бернадино ще се забавим заради трафика.

— Само там ли? — запита Ансара. — Ще прекараме почти целия път дотам в натоварен трафик.

Мур въздъхна и погледна през стъклото към колите, които ги надминаваха. Изпревари ги един друг пикап с два планински велосипеда в каросерията. Мур се усмихна — със сигурност щеше да се претрепе, ако се наложеше да кара някой от тях.

 

 

Къщата на Ромеро

Мексикали, Мексико

Педро Ромеро се обади на жена си, Сесилия, два пъти, но тя не вдигаше мобилния си телефон. След това опита телефона на Бланка — шестнадесетгодишната му дъщеря, която също не отговаряше. Мария, дванадесетгодишната, нямаше мобилен телефон, но беше обсебила домашния. Но и тя не отговори, а и телефонният секретар не се включи. Дали не са на пазар? Дали мрежата се е разпаднала? Ромеро ги търсеше само за да каже, че ще закъснее, но вече започваше да се тревожи.

Но когато спря пред къщата си, видя, че колата на жена му е на мястото си, а и лампите вътре светеха. Много странно.

Отвори входната врата и влезе във фоайето. Извика жена си. Никой не отговори. Тръгна към хола.

Онова, което видя, му причини страшна болка, сякаш някой е забил крив нож дълбоко в гърба му. Онемя. Дъхът му спря. Закова се на мястото си шокиран, обзет от страх, а после потрепери и отвори широко очи.

Бланка и Мария седяха на дивана с ръце зад гърба и със сиво тиксо на устата. Очите им бяха зачервени, а косите — разрешени. До тях седеше жена му, също със запушена уста и завързана. От двете им страни се намираха двама мъже с тъмна кожа, с дънки и фланелени горнища като работници емигранти, макар че съвсем не бяха такива. Имаха дълги бради и държаха срещу семейството му насочени пистолети.

От кухнята излезе друг мъж, който сърбаше чай, а конецът на пликчето висеше от чашата. Носеше същите дрехи като останалите и също имаше брада, но изглеждаше малко по-стар. Той сви очи, взря се в Педро и заговори на испански с акцент:

— Отдавна ви чакаме, сеньор Ромеро. Вие се обаждахте, за да кажете на жена си, че ще закъснеете, нали?

Ромеро се задъха от страх и гняв. Но повече от страх.

— Кои сте вие?

— Разбрахме, че строите нещо, тунел може би?

Като инженер, като човек, обучен да изгражда и разгражда ситуации, Ромеро разбра незабавно какво става. Тези бяха араби. Със сигурност терористи. Търсеха безопасен преход в Съединените щати и щяха да избият семейството му, ако не ги послуша. Нямаше нужда от думи.

— Разбирам — каза Ромеро.

Очите на високия мъж се разтвориха малко.

— Така ли?

— Разбира се. Мога да се обадя и да предупредя, че идваме. Ще ви прекарам. А вие ще освободите семейството ми.

— Сеньор Ромеро, вие сте много смел и умен човек. Правете каквото искаме и всичко ще бъде наред.

— Само вие тримата ли сте?

Мъжът поклати глава.

— Не, още четиринадесет. Общо седемнадесет души.

— Седемнадесет? — зяпна Ромеро.

— Защо се тревожите толкова? Няма да нараним семейството ви.

— Но хората, за които работя, ще го сторят, ако научат, че съм допуснал толкова много хора да преминат.

— Те няма да научат.

— Трудна работа. Ще трябва да опразня тунела, преди да пристигнете, и да изключа камерите. Ще ви посрещнат ли от другата страна?

— Аз ще уредя това. Трябва ми адресът.

От другата стая се чу шум на водата в тоалетната и след малко се появи един мексиканец, на възраст колкото Ромеро. Погледна го намръщен, после вдигна рамене, сякаш за да каже „съжалявам“.

— Това е Фелипе. Той ще остане тук, за да се погрижи да минем от другата страна. Ако му се обадя и му кажа това, семейството ви ще бъде освободено. Ако не получи обаждане от мен, има инструкции да ги убие.

Ромеро заговори бързо на Фелипе, като се надяваше скоростта на думите му да обърка арабите. Виждаше, че им е трудно да следват забързания му говор.

— Сеньор, защо сте се ангажирали с тези терористи? Те искат да убиват американците, които са най-добрите ни клиенти. Ако това стане, ще убият и двама ни. Играете си с огъня, приятелю.

Фелипе се намръщи.

— Плащат по-добре от картела.

 

 

Раницата се издигаше над главата му и се спускаше под задника му. Тежеше цял тон, а и Рубен Евърсън трябваше сега да си е вкъщи и да си решава домашното по математика. Вместо това се налагаше да се завира в деветстотин метро в тунел с около двадесет и пет килограма кокаин на гърба. Той и още няколко други на различна възраст — мексиканци и американци — стояха в склада и чакаха екипът от картела да натовари всичките.

Трябваше да занесат раниците в една стая в къща от другата страна. Стигнеха ли там, щяха да чакат друга пратка, която да върнат в тунела. Това беше тежката част, за която споменаваха sicarios. След това той и останалите мулета щяха да тръгнат от склада с микробуси. Рубен се съмняваше, че ще го откарат чак до дома му, но взе парите предварително и реши, че ще използва за такси няколко от хилядарката долари.

Входът на тунела в склада беше внимателно скрит в тясна електроремонтна работилница. В бетона имаше дупка около метър на метър с дървена стълба за слизане. Рубен внимателно се спусна след набития мъж пред себе си, после се обърна надясно и се загледа в привидно безкрайната шахта. Таванът стигаше почти метър и осемдесет на височина, а раницата му дори не докосваше стените на тунела, който според него беше поне метър широк. По тавана висяха светодиодни лампи като празнична украса, поставена от картела. Рубен отбеляза също вентилационните тръби и електрическите кабели, както и една ПВЦ тръба по дясната страна на пода. Когато навлязоха в тунела, забеляза, че стените и таванът му са покрити със странни бели пана, за които чу от хората зад себе си, че са шумопоглъщащи.

От слушалката в ухото му го засърбя. Хората от ФБР, които подслушваха всяка негова стъпка, вече губеха сигнала, а и следящото му устройство нямаше да може да работи тук.

Обхвана го клаустрофобия и той опита да погледне бързо назад, защото му се струваше, че белите пана на стените се приближават. Дългата редица мъже прииждаше, а разстоянието между него и дебелия мъж отпред нарастваше.

— Хайде бе, мърдай! — викна човекът зад него.

Рубен забърза, настигна мъжа и опита да диша дълбоко, за да се успокои. Нямаше значение дали полицията ще опита да ги залови всичките от другата страна. Щяха да го пуснат. Вербуван и сключил сделката с дявола, знаеше, че няма връщане назад. Ето какво е да си мъж и да си отговорен за постъпките си. Той се ненавиждаше.

Мъжът зад него изсумтя и каза:

— Добре дошли в Америка.

Някой беше нарисувал една линия на тавана и написал от едната й страна „САЩ“, а от другата „Мексико“, за да обозначи границата. Рубен сви рамене и продължи. От дясната му страна се появи втори тунел, в който имаше малък храм с горящи свещи. Прииска му се да има време за една молитва за себе си и семейството си. Искаше му се всичко да е различно. Помисли за момчето без пръсти на краката… и потръпна.