Том Кланси
Срещу всички врагове (14)

12
Съюзници и врагове

Летище „Шарл дьо Гол“ — Париж

Терминал 1

Ахмад Легхари от пенджабските талибани имаше среща с молла Абдул Самад в Колумбия. Двадесет и шест годишният Легхари бе облечен с панталон, копринена риза и леко сако. Носеше малка раница, а куфарът му вече беше минал проверка. Не пренасяше нищо подозрително. Имаше редовни документи и никой не му зададе въпроси. Жената на гишето се оказа дружелюбна и търпелива към елементарния му френски, макар че го бяха предупреждавали за грубостта на претоварените с работа служители там. Освен това нямаше причина да смята, че е включен в списъка на лицата със забрана да летят със самолет в Америка. Имаше право да мисли така. Критиците на този списък с около девет хиляди имена казваха, че е скъп, пълен с грешки и може лесно да се заобиколи. В него влизаха имената на много деца на не повече от пет години, а дори и на бебета. А и не беше послужил да спрат навреме терориста Умар Фарук Абдулмуталаб, който опита да взриви полет 253 на NWA, както и Файзал Шахзад, поставил бомба в кола на „Таймс Скуеър“. Най-нашумялата грешка беше свързана с починалия сенатор Едуард „Тед“ Кенеди. Името Т. Кенеди в списъка беше причинявало значителни неудобства и проблеми на този политик по летищата. Фактът, че Тед е прякор, а не истинското име на сенатора, изглежда, нямаше значение. Накрая Кенеди намерил решение, като отишъл при директора на Службата за вътрешната сигурност, което не е по възможностите на обикновения гражданин, и което самият сенатор признаваше открито.

Как включват името на даден човек в списъка се пазеше в тайна и малко неща се разкриваха по време на дебати в Конгреса. Но талибаните предполагаха как някои от хората им са попаднали в този списък. Първата стъпка може би включваше набиране на информация от полицаи или разузнавачи и представянето й на Националния център за борба с тероризма във Вирджиния, наричан „Кръстовище на свободата“, където информацията се въвеждаше в секретна база данни, която наричаха Среда с данни за самоличността на терористи. След това информацията се обработваше, за да се направят връзки между имена и сведения. Резултатите се предаваха в Центъра за пресяване на терористите, също във Вирджиния, за допълнителен анализ. Всеки ден в центъра се подаваха над триста имена. Ако информацията за даден заподозрян породи „разумно подозрение“, същият можеше да се озове в списъка, с който по летищата проверяваха допълнително определени пътници, но му се позволяваше да лети. Талибаните знаеха, че за да влезе някой в списъка със забрана за летене, властите трябва да знаят цялото му име, възрастта, както и това дали представлява заплаха за полета или за националната сигурност. Талибаните не можеха да потвърдят всичко това, но от слухове знаеха, че окончателното решение нечие име да влезе в списъка се взема от шестима служители в Администрацията за безопасност на транспорта. Въпреки че фигурираха в списъците със забрана за летене, някои заподозрени можеха да летят с ескорт, и ако не ги издирваха за престъпления, много от хората в списъка биваха спирани преди качването в самолета, отделяни, разпитвани и накрая освобождавани.

Заподозрените можеха да фигурират и в „списъка на избраните“, който автоматично ги подлагаше на допълнителни мерки, особено ако отговарят на някои критерии, като купуване на еднопосочен билет, плащане в брой, резервация в деня на полета и опит за качване в самолета без документи.

Легхари, обучаван за това пътуване почти девет месеца, знаеше наизуст разположението на терминала, знаеше какво може да му кажат и как трябва да реагира. Почти целият му живот беше преминал в Дера Гази Хан — беден граничен град в провинция Пенджаб с набиращи сила религиозни школи на привърженици на безкомпромисната политика.

Родителите му бяха ветерани от подпомаганото от Пакистан въстание срещу индийските сили в Кашмир, докато под натиска на Съединените щати тогавашният президент Первез Мушараф не беше оттеглил подкрепата си за групата от Пенджаб. Наложило се родителите му да бягат в племенните територии, където засилили връзките си с талибаните и „Ал Кайда“ и оставили Легхари при роднини.

Най-вече по тази причина огорченото момче беше отишло в местното медресе, ръководено от Мохамед Исмаил Гюл и използвано за вербуване на хора за забранената пенджабска талибанска група „Лашкар и жангви“.

Легхари пое дълбоко дъх и пристъпи в шестостенния микровълнов скенер. Вече няколко месеца в това летище изпитваха една противоречива технология върху всички пътници за Съединените щати и неотдавна бяха разширили обхвата на проверките. Легхари трябваше да вдигне ръце, след което се включиха едновременно два подвижни подобни на плочи излъчвателя на радиовълни с изключително висока честота от предната и задната страна на тялото му. Отразената енергия представяше на охраната изображение. Разбира се, Легхари не носеше течности, остри предмети или друго нещо, което да активира алармата.

Но докато вървеше по коридор от лъскава стомана и стъкло, воден от големите жълти знаци, към него се приближиха двама мъже в тъмносини униформи и дружелюбната служителка от гишето.

— Това ли е той? — запитаха те на английски.

— Oui.

По-високият мъж каза нещо, което Ахмад не разбра съвсем, но няколко от думите го накараха да изстине: Служба по въпросите на емиграцията и митниците на САЩ. На една от емблемите на униформата му личеше американското знаме.

Ахмад направи една стъпка назад и преглътна. Тук има американци? Онези, които го обучаваха, не предвиждаха такова нещо.

Изведнъж усети, че не може да диша.

Мъжете отново му казаха нещо, по-бавно, и жената обясни, че ще трябва да иде с тях.

Ахмад изохка. И след това, без да мисли и без никакво предупреждение, затича. Право напред. По коридора. Мъжете се развикаха след него. Той не погледна назад.

Докато се промъкваше между пътниците, повлекли куфари на колелца или внимателно балансиращи чашите си с кафе, смъкна собствената си раница, която го бавеше. Хвърли я зад себе си и се впусна в спринт.

Мъжете отново се развикаха.

Той не спря. Нямаше да спре. Стигна до пресечка на два коридора, зави надясно и чу зад себе си рева на аларма и гласове от високоговорителите.

Накрая един мъжки глас нареди на френски език на всички пътници да останат на местата си.

Пред себе си Ахмад видя няколко стъклени врати, но зад тях се намираше сервизната зона с камиони за багажа, наредени в спретнати редици. Един знак предупреждаваше нещо за достъпа на външни лица. Но това не го спря.

Навън. Трябваше да излезе навън.

И в този момент за малко да се блъсне в един от охранителите на летището. Опита да заобиколи едрия мъж, но онзи го хвана и Ахмад падна на земята, като се опитваше да измъкне пистолета на полицая. Напипа го, изскубна се и изстреля два куршума в гърдите на мъжа. Скочи на крака, хората около него се разкрещяха и се разбягаха, а той все още чуваше гърмежите и гласовете на викащите зад него американци, последвани от пукане като от фойерверки…

Усети остра, пробождаща болка в гърба, която го събори отново на застлания с плочки под. Започна да се дави — знаеше, че се дави в собствената си кръв. Отпусна се, претърколи се на гръб и си представи как попада в откритите обятия на хиляди девици. Allahu Akbar!

Американците стигнаха при него, с грозно разкривени лица и насочени пистолети, и в този момент светът потъмня.

 

 

Къща в джунглата

Северозападно от Богота, Колумбия

Самад избърса потта от челото си и се вгледа в екрана на своя лаптоп, на който току-що видя репортажа по „Ал Джазира“ от престрелката в летище „Шарл дьо Гол“ в Париж.

От петнадесетте талибани, които трябваше да пристигнат в Колумбия, всеки по различен маршрут, не се справи само един — разбира се, най-младият и най-неопитният. Ахмад Легхари не беше осъзнал, че американците нямат право да го арестуват в Париж. Там имаха само консултативна роля. Имаше безупречни документи и паспорт. Щяха да го задържат, да го разпитват и най-вероятно да го пуснат. А той вместо това изпаднал в паника. Но все пак оставаше въпросът как са го разпознали. Американците плащаха много добре на племената да шпионират за тях и Самад допускаше, че и тук е станало точно така. Можеше само да въздъхне и да поклати глава към Ниази и Талвар, които седяха срещу него и сърбаха от малки бутилки „Пепси“, защото варваринът, при когото гостуваха, нямаше чай.

Докато отпиваше, Самад за пореден път си спомни думите на молла Омар Рахмани:

— Ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати и за тази цел ще използваш контактите си с мексиканците. Разбираш ли?

Самад изгледа дебелата свиня с незапалена пура в устата, която влезе в къщата. Дори и да се беше къпал миналата седмица, Хуан Рамон Балестерос все пак трябваше да го доказва с адвокат. Махна пурата, поглади сребристата си брада и каза на испански:

— Ще ви помогна да стигнете в Мексико, но няма да има подводница.

— Какво? — извика Самад, като упражняваше знанията си по испански. — Обещахте ни и ви платихме добре.

— Съжалявам, но трябва да се разберем за друго. Подводницата ще бъде претоварена с моята продукция и с вашата, а другите две в момента са в ремонт. Когато се споразумяхме, аз много внимателно обясних на Рахмани, че след като опиумът стигне в Колумбия, аз отговарям за пратката. Вие имате много по-големи шансове за успех по този начин. Разбирате ли?

Самад стисна зъби. Това сътрудничество, макар и безпрецедентно, беше гениално според членовете на картела „Хуарес“. Вместо Балестерос и неговият кокаин да се конкурират с контрабандно докарвания опиум, защо да не се обединят и да подобрят и ускорят превоза на стоката? Картелът „Хуарес“ щеше да изплаща премии на двете организации, ако играят добре и се разбират. Надяваха се, че тези уникални взаимоотношения са неочаквани за американците. Балестерос вече имаше няколко отделни маршрути за контрабанда по земя, море и въздух, а Рахмани, забелязал колко умно е това, желаеше да заплати за достъпа до тези маршрути и за куриери.

— Останалите хора от групата ми ще пристигнат скоро — каза Самад. — Как смятате, че ще стигнем до Мексико? Пеша?

— Уреждам самолет, който да ви закара до Коста Рика. Но не се притеснявайте за това. Скоро ще трябва да идем в Богота. Може би утре. Вижте, нека се разберем — не се харесваме помежду си, но нашият работодател ни е платил много добре и затова трябва да се търпим.

— Съгласен съм.

— Освен това вие трябва да обещаете да не казвате на никого как съм помогнал на вашите, да кажем, планове за пътуване. Нито на нашия работодател, нито на никого.

— Нямам причина да обсъждам това с други, освен с вас — излъга Самад. Знаеше вече, че шефът на картела „Хуарес“ може да осигури безопасно преминаване за него и хората му в САЩ и затова възнамеряваше да се възползва от помощта му. Да, свинята Балестерос можеше да му помогне да стигне до Мексико, но след това нямаше да е лесно да пресекат границата без помощ.

Балестерос се обърна към вратата и изруга в жегата.

В този момент по стените заудряха куршуми, стъклата се пръснаха и отвън се чуха крясъците на мъже, след което последваха нови залпове.

Самад се просна на пода заедно с хората си, където лежеше и Балестерос, невредим, но свил лицето си в гримаса, когато куршумите от нов залп заудряха по стените, разцепиха дървените дограми и вдигнаха прах към тавана.

— Какво става? — викна Самад.

— Всички имаме врагове — изстена в отговор Балестерос.

 

 

Хотел „Исламабад Серена“

Исламабад, Пакистан

Исрар Рана не се поддаде лесно на вербуване от ЦРУ. Мур прекара почти три месеца в опити, преди да го убеди, че не само работата му ще е вълнуваща и доходоносна, но че Рана може да допринесе за доброто и безопасността на своята страна. Рана знаеше, че най-важно за него е да учи в колеж, но след обучението от Мур и след като започна да събира информация, откри, че работата му е много вълнуваща. Гледал беше всички филми за Джеймс Бонд и дори помнеше наизуст част от диалозите, които използваше в разговорите си с Мур и много го ядосваше. Всъщност Рана беше научил английски главно от американски филми. За нещастие богатите му родители никога не биха одобрили работата му и затова той смяташе да се позабавлява поне за малко, докато всичко му омръзне. Истина е, че Мур можеше да прибегне до други, не дотам етични средства, за да го вербува, например шантаж, и дори му беше обяснил точно как става това, но искаше да работи с човек, на когото има доверие, и затова Рана работеше много усилено за своя приятел и наставник.

В момента лежеше сгушен в една канавка до възвишенията над хотела, а пулсът му биеше учестено, докато пишеше съобщение на Мур:

ОТКРИХ ГАЛАХЪР. ХОТЕЛ СЕРЕНА.

ИСЛАМАБАД.

Рана възнамеряваше да каже на Мур, че скъпият им колега е пълен мръсник. Галахър работеше с талибаните и дори имаше среща с няколко от тях в хотела. Рана смяташе, че може самият той да е убил семейството на Ходай, след като всъщност трябваше да ги пази. Всеки имаше цена и талибаните знаеха тази на Галахър.

Рана не чу хората, които се приближиха изотзад. Изведнъж някаква ръка издърпа телефона от ръцете му и докато той успее да се обърне, една тояга го удари по главата и той припадна.

 

 

Главата му висеше над гърдите, а от тила му тръгваше пулсираща болка, която преминаваше отстрани по лицето.

Отвори очи и видя само някакви завеси в синьо и зелено, а после в очите му блесна ярка светлина.

— Ти си предателят, който работи за американците, нали?

Мъжът, задал въпроса, се намираше до него, но Рана не можеше да го види. Продължаваше да вижда всичко замъглено и не можеше да мисли ясно.

Ако се съди по гласа, мъжът беше млад, не повече от тридесетгодишен, и вероятно един от хората, които Рана вече знаеше.

— Съжалявам, бедно момче — чу се друг глас, който той познаваше. Галахър. Не можеше да сбъркаш акцента му.

Този път Рана не се въздържа — трябваше да говори със странно вцепенените си устни:

— Ти какво правиш с тях?

— Мур те прати за мен, а? Не можеше да остави нещата. А ти си добро момче.

— Моля ви, пуснете ме да си вървя.

Една ръка опря бузата му и Рана събра сили да се отдръпне назад и да вдигне поглед. Видя измършавялото лице на Галахър, което влизаше и излизаше от фокус, и младежът осъзна, че не са в хотелска стая, а в някаква пещера, вероятно в племенната територия Баджаур северозападно от хотела, а синьото и зеленото пред очите му се оказаха туниката и панталоните на Галахър.

— Добре, ще те пуснем, но първо ще ти задаваме някои въпроси, за да разберем какво сте правили двамата с Мур и какво сте научили тук, в Пакистан. Разбираш ли? Ако работиш с нас, ще те пуснем. Няма да пострадаш.

Рана искаше да вярва на тези думи, но от Мур знаеше, че те ще му кажат точно това, ако го заловят. Щяха да го уверяват, че ще го пуснат, ще го накарат да говори, а после, като научат каквото им трябва, ще го убият.

Рана осъзна, че вече е мъртъв, и го побиха хладни тръпки.

Толкова млад. Още незавършил колеж. Неженен. Без деца. Толкова много неща го чакаха в този живот, но той нямаше никога да стигне до тях.

Родителите му щяха да бъдат съкрушени.

При тази мисъл младежът стисна зъби и се задъха от гняв.

— Рана, хайде да направим нещата по-лесни — каза Галахър.

Рана си пое дълбоко дъх и каза на английски език неща, които знаеше от Мур:

— Да ти го начукам, Галахър, шибан предател такъв! И без това ще ме убиеш, така че хайде, направи го, боклук такъв.

— Сега си смел, но ще те измъчваме продължително и ужасно. А приятелят ти, твоят герой господин Мур, те изостави да гниеш тук. Ще останеш верен на човек, който те е изоставил, така ли? Помисли за това, Рана. Много внимателно помисли.

Рана знаеше, че Мур не си тръгна по своя воля от Пакистан. Такава е работата на операторите като него. Няколко пъти му беше споменавал, че трябва да си иде и че вероятно други агенти ще го потърсят, и че той е важен за тях.

Но Рана не знаеше дали ще издържи на мъченията. Представи си как му режат пръстите на ръцете и краката, как пускат ток през гениталиите му и му вадят зъбите. Представи си как го режат, горят, вадят едното му око и пускат змии да го ухапят. И как захвърлят нарязаното му като агне тяло в прахта, за да му изтече кръвта и да умре от студ.

Дръпна връзките около китките и глезените си.

Накрая погледът му се проясни. Галахър стоеше пред него с двама талибани. Един от мъжете стискаше в ръка голям нож, а другият се подпираше на метална тръба, която ползваше като бастун.

— Виж ме, Рана — каза Галахър. — Обещавам ти, че ако ни кажеш онова, което ни интересува, ще те пуснем.

— За толкова глупав ли ме смяташ?

Галахър се сепна.

— А ти за толкова безмилостен ли ме смяташ?

— Да ти го начукам.

— Добре тогава. Съжалявам.

Галахър погледна двамата мъже.

— Ще ревеш като бебе и ще ни разкажеш всичко, което ни интересува.

После махна към мъжа с ножа.

— Срежи въжетата. Почваме от стъпалата.

Рана трепна. Задържа дъх. И да, вече плачеше като дете.

Страхът на талази стягаше и отпускаше гърдите и стомаха му. Може би ако проговори и им каже всичко, ще го пуснат. Не, няма. Или може би ще го пуснат? Нямаше в какво да вярва повече. Разтресе се толкова силно, че му се доповръща.

— Добре, добре, ще ви помогна! — изпищя той.

Галахър се приведе към него и се усмихна мрачно.

— Знаехме, че ще се съгласиш…