Том Кланси
Срещу всички врагове (10)

8
Сянката на Хорхе

Каса де Рохас

Пунта де Мита, Мексико

На сутринта след партито за набиране на средства Мигел заведе Соня в библиотеката преди закуската. Не мислеше да й показва тази стая, преди да се нахранят, но минаха край нея, тя забеляза няколко снимки в рамки на стената и се поинтересува могат ли да разгледат набързо.

Тя онемя при вида на каменната камина с голямата арка и черната като въглен ясенова полица, както и високите от пода до тавана шкафове за книги, изработени от по-екзотична дървесина. Във всеки край на стаята имаше стълби с ролки за релсите край рафтовете и Соня се качи на една от тях, за да огледа всичките триста квадратни метра площ на библиотеката.

— Баща ти обича да чете! — възкликна тя, докато погледът й бягаше по хилядите книги с твърди корици. Не се виждаха издания с меки корици. Баща му настояваше всички книги в библиотеката му да бъдат с твърди корици, а много от тях дори имаха кожена подвързия.

— Знанието е сила, нали? — отвърна Мигел с усмивка.

До входа имаше малък бар с напитки, откъдето Хорхе често сервираше коняк от марки като „Курвоазие“, „Деламен“, „Харди“ и „Хенеси“. В средата на стаята във формата на буквата Г бяха наредени кожени дивани с внесени от Индия килими от тигрова кожа, заобиколени от по-малки и подобни на островчета тежки кожени фотьойли. Върху няколко широки масички за кафе се виждаха лупи за четене и купища стари разръфани списания „Форбс“, които баща му имаше навика да чете. До лупите имаше чаши с обков от осемнадесеткаратово злато.

Соня слезе от стълбата и се върна пред снимката, която беше привлякла вниманието й.

— Как се казваше тя?

— София.

— Красива е.

— Красива беше — отговори Мигел с леко разтреперан глас при спомена за погребението, до което не го допуснаха, защото „ще е твърде травмиращо за него“. Искаше му се баща му да знае колко виновен се чувстваше той, защото седеше в самолета, докато останалите се сбогуваха с майка му. Беше плакал през целия полет до Швейцария.

На снимката майка му се намираше на плажа в Пунта де Мита и стоеше изправена с черния си бански пред тюркоазения океан, а широката й усмивка напомняше за бляскава кинозвезда от друга ера.

— Баща ми обича тази снимка.

— А тази? — запита Соня, като застана пред една по-малка снимка на баща, майка и бебе в ленени и копринени пелени. Двамата стояха пред море от свещи, опушени стъкла и икони по стените.

— Това е моето кръщене. А другата снимка ме показва до олтара за причестяване. Тук пък е първото ми причастие.

Соня се загледа внимателно в снимките с майка му.

— Тя изглежда… не знам… силна.

— Никой не можеше да казва на баща ми какво да прави. Освен нея. Тя беше шефът. Май не съм ти разказвал, но веднъж на почивка в Козумел тя плуваше с шнорхел. Търсехме един потънал самолет и тя реши, че нещо я е ухапало, изостана и за малко не се удави. Мислехме, че може да си е ударила главата в някой корал. Баща ми се спусна след нея и й направи изкуствено дишане и когато тя се свести, изплю вода точно както по телевизията.

— Удивително. Той й е спасил живота.

— И тя му каза така, но баща ми отговори, че тя е спасила неговия.

— Баща ти е романтик.

— Така е. Същата вечер ми каза, че ако тя умре, той не би знаел какво да прави. Каза, че ще е загубен. Няколко месеца по-късно откриха рака. Онова пътуване се оказа нещо като предупреждение, сякаш господ опитва да ни подготви за онова, което идва. Но не се получи.

— Това е… Не знам какво да кажа…

Той се усмихна слабо.

— Да вървим да закусваме.

 

 

Омлетите със салца, сирене, канела и чесън на прах бяха приготвени от личния готвач на баща му, Хуан Карлос, известен също като Х. К., който им каза, че Хорхе е отишъл на плажа да потича и да плува. Каза също, че Алекси е при басейна и вече пие трети коктейл мимоза.

Когато се нахраниха, Мигел показа на Соня фитнес залата, която й се стори по-добре обзаведена от тези на повечето петзвездни хотели. Той отговори, че баща му много обича фитнеса и всеки ден прекарва тук по два часа с личен треньор.

— А ти не признаваш друго, освен футбола? — запита тя.

— Да. Тези железа тук са тежки.

Тя се усмихна и двамата се отправиха към медийната зала с огромен телевизионен екран и места за двадесет и пет души.

— Прилича повече на кинозала — отбеляза Соня.

Мигел кимна.

— Сега ще те заведа в любимото ми място в тази къща.

Поведе я към една врата, после два етажа надолу и двамата влязоха в мазето. Минаха по коридор с обезшумени стени и Мигел въведе кода в електронната ключалка на следващата врата. Тя щракна и се отвори, лампите зад нея се включиха автоматично и по двадесетметровия под от бял мрамор заиграха отражения. Дебел черен килим разделяше помещението на две части, като от двете му страни имаше внушителни метални витрини и табла, чиито лампи също светеха.

— Какво е това? Музей ли? — запита момичето, а токчетата й затракаха по мрамора.

— Това е оръжейната колекция на баща ми. Пистолети, саби, ножове — обича ги. Виждаш ли тази врата ето там? Вътре има стрелбище. Много е готино.

— Я, виж ти! Има и лъкове и стрели. Това арбалет ли е? — запита Соня и посочи едно окачено на стената оръжие.

— Да, и май е на няколкостотин години. Ела тук.

Поведе я към една маса, върху която лежаха съвременни пистолети и друго оръжие. Имаше пушки AR-I5, автомати MP-5, АК-47, които баща му наричаше „кози рога“, и дузина пистолети — с диамантени инкрустации, позлатени и посребрени, с гравирано фамилно име — за които баща му казваше, че не трябва никога да стрелят.

— Ето с тези обичаме да стреляме — поясни Мигел, като посочи редица пистолети „Берета“, „Глок“ и „Зиг зауер“. — Избери си някой.

— Какво?

Той вдигна вежди.

— Казах да си избереш някой.

— Сериозно ли говориш?

— Стреляла ли си с пистолет?

— Разбира се, че не. Ти да не си полудял? Ако баща ми разбере…

— Няма да му казваме.

Момичето потръпна и прехапа устна. Много секси го направи.

— Мигел, не знам. А какво ще каже баща ти?

— Нищо. Ние слизаме тук много често — излъга той. Не беше стрелял от няколко години, но нямаше нужда тя да знае това.

— Можем ли да стреляме с халосни патрони, като във филмите?

— Страхуваш ли се?

— Малко.

Мигел я притегли към себе си.

— Не се тревожи. Усетиш ли веднъж каква мощ държиш в ръце, ще се пристрастиш. Като наркотик е.

— Друго бих държала в ръка — отговори тя и размърда вежди.

Младежът поклати глава.

— Хайде. Хайде да сме малко кофти и да постреляме.

Соня въздъхна и избра един пистолет „Берета“. Мигел взе също такъв пистолет, след което отиде при един шкаф, отвори катинара и извади няколко пълнителя. Заведе момичето до вратата в задната част на стаята, набра кода и двамата се озоваха в стрелбището, където светлините също се включиха автоматично. Влязоха в една от кабинките за стрелците, където Мигел зареди пистолетите и й подаде антифони и предпазни очила.

— Трябва ли да ги нося? — запита Соня. — Ще ми развалят фризурата.

Мигел се разсмя.

— Кое е по-важно? Косата или слухът?

— Добре, де… — отговори момичето и бавно, като потръпваше, нагласи антифоните на главата си.

След като се подготвиха за стрелба, Мигел обясни с жест, че ще стреля първи и че тя трябва много да внимава. Показа й как да държи пистолета и къде е предпазителят му, а след това изстреля два куршума в целта, но не съвсем в центъра. Очевидно бе позабравил повече, отколкото си мислеше.

След това двамата се преместиха в нейната кабина. Мигел застана зад нея, като дишаше в косата й, докато я учеше как да държи пистолета. След това съвсем нежно я пусна, тупна я по рамото и даде знак, че трябва да стреля.

Соня стреля два пъти. Мишените представляваха човешки силуети, каквито използваха военните и полицаите. И двата куршума попаднаха точно в центъра.

— Я! — викна Мигел — Виж ти!

Соня го погледна озадачена.

— Късметът на начинаещия! Ще опитам пак.

Третият куршум не можа дори да улучи мишената.

— Опитай пак — подкани я Мигел.

Момичето го послуша, но този път затвори очи и куршумът уцели неговата мишена.

Соня изстена и остави пистолета на малката масичка пред себе си, а после стисна дланите си.

— Пистолетът е горещ! А и ми причинява болка!

Мигел свали антифоните и очилата.

— Дай да видя.

Пое дланта й в своята и с палците си разтри меката й кожа. След това тя го прегърна през рамо с една ръка и се притисна силно към него, като разтърка бедрата си в чатала му.

Сега той беше неин. След две-три минути двамата лежаха на пода. Стенанията й отекваха из стрелбището, а той непрекъснато слагаше пръст на устните й, защото се страхуваше, че баща му може да се е върнал и да ги търси. Кастильо знаеше, че са тук. Знаеше всичко и щеше да докладва на Хорхе, но дискретно да скрие точно защо двамата се намираха тук.

Изведнъж Мигел се отдръпна.

Соня се изправи и се нацупи.

— Аз ли направих нещо нередно?

— Не, в мене е проблемът.

— Искаш ли да поговорим?

— Не знам… просто тук има толкова много хора… Знаеш ли, всички, които баща ми е наел на работа, се страхуват от уволнение и ни лижат задниците. Но наистина ли ни харесват? Може би сме просто глупаци. Онези се преструват, че ни уважават, че ни почитат, а зад гърба ни ни ругаят.

— Това не е вярно. Помисли какво каза баща ти снощи. Той е добър човек.

— Но повечето хора се боят от него.

— Може би бъркаш страха с уважението.

— Може би, но силата на баща ми плаши дори мен. Искам да кажа, че никога не можем да сме напълно сами.

— Баща ти използва своето положение, за да прави добро. А ти защо се замисли за това?

Мигел си пое дълбоко дъх и кимна. Изпитваше вина, докато се обличаше. Не й беше казал за охранителните камери. Лудорията им се намираше запечатана на някоя лента — всяко изключване на камера щеше незабавно да привлече вниманието на Кастильо. В Каса де Рохас, където всичко струваше толкова много, човек не можеше да остане сам.

Двамата прекараха деня на плажа, плуваха, снимаха се и пиеха. Въпреки синия бански на Соня няколко от нейните снимки му напомниха за майка му, защото снимката в библиотеката беше правена точно на този плаж. Дори имената им си приличаха — София/Соня — и Мигел се почувства като в някаква древногръцка трагедия.

Въпреки старанията си да са дискретни хората от охраната на баща му постоянно ги съпътстваха, като сега седяха на столове на десетина метра от тях, а и Кастильо не се отдалечаваше много от басейна, за да може да ги наглежда през бинокъл.

— И тези хора работят за баща ти — отбеляза Соня, като гледаше охранителите над рамката на очилата си.

— Как позна? — запита Мигел със сарказъм.

— Май си свикнал с това, а?

— Добре беше в Испания. Мисля, че баща ми имаше хора и там, но не знаех кои са и затова не съм ги забелязвал.

Соня сви рамене.

— Имаш ли пари, все някой ще те мрази.

— Разбира се. Баща ми винаги се притеснява да не ме отвлекат. Негови приятели са изживели ужасни неща заради отвлечени роднини. Полицаите не стават за нищо. Парите за подкуп са абсурдно високи. И плащаш или никога вече не виждаш семейството си.

— Бандите от картелите правят такива неща постоянно.

— Сигурен съм, че с удоволствие биха отвлекли баща ми, за да поискат огромен откуп.

— Не знам, при тази охрана. Съмнявам се, че ще могат да го отвлекат. Освен това той пътува много. Трудно е да се предскаже къде е. А и сега говореше, че трябва да си опакова багажа.

— Да, пак отива някъде.

— Къде? В международната космическа станция ли?

Мигел се засмя.

— Вероятно в Колумбия. Чух го да говори за среща с президента и може би с някои от приятелите си там. Имаме фирми в Богота. А и негов приятел там му шие специални костюми.

— Баща ми веднъж се е срещал с френския президент на „Тур дьо Франс“, но съвсем не е приятел с президентите по целия свят като твоя баща.

— Знаеш ли? — започна Мигел, озарен от някаква мисъл, — може и ние самите да попътуваме малко…

 

 

Сервираха им вечерята точно в шест, а Мигел и Соня бяха специално облечени за случая. Предупредил я беше, че семейните вечери значат много за баща му, защото се случваха много рядко. Вечерите у дома представляваха нещо безценно и човек трябваше да се отнася към тях с максимално уважение.

Тъй като вечеряха само четирима, седнаха на една от по-малките маси до главната кухня и готвачът им приготви меню от четири блюда с говеждо и пилешко месо, превърнало се в едно от основните изкушения във всеки ресторант „София“ по света. Семейството притежаваше шестнадесет ексклузивни ресторанта с името на майка му, в които сервираха традиционна и нетрадиционна мексиканска храна от всичките шест района на страната. Известните по целия свят блюда се сервираха в атмосфера, която според Хорхе загатваше за великите древни цивилизации в Мексико — от олмеките до ацтеките. Колосалните скулптури на глави, рибарски лодки и древни маски представляваха само част от предметите, които висяха по стените на всеки от тези ресторанти. Една вечеря за двама в „София“ в Далас струваше почти двеста долара, и то още преди да са поръчали виното.

— Соня, харесва ли ти тук? — запита Хорхе, след като отпи продължително от минералната си вода.

— Ами ужасно е. Имам усещането, че не се отнасят добре с мен и съм готова да си тръгна. Хората са отвратителни, ужасни домакини, а храната е направо гадна.

Мигел за малко не изпусна вилицата си. Обърна се към нея и я изгледа.

Тя избухна в смях и добави:

— Не, шегувам се. Разбира се, всичко е невероятно.

Хорхе също се усмихна и се извърна към Алекси.

— Виждаш ли? Ето това е чувство за хумор. За това става дума. А ти си твърде сладка и твърде сериозна.

Алекси се усмихна и посегна към виното си.

— Да си сладък изисква доста сериозна работа.

— А, и умна — добави Хорхе, след което се наведе и я целуна.

Мигел въздъхна и извърна поглед.

Разговорът по време на вечерята се въртеше около Соня — какво мисли за училището, за правителството на Испания и изобщо за икономиката на Европа. Тя се представи достойно на разпита, на който я подложи бащата на Мигел. След вечерята, когато всички се бяха облегнали в опит да дишат напук на набъбналите си стомаси, Хорхе се наведе напред и впери сериозен поглед в сина си.

— Сине, имам отлични новини за теб. Чаках удобния момент, но сега май мога да ти кажа. Приет си за летен стаж в „Банорте“.

Мигел се въздържа и не се намръщи. Баща му се усмихваше с невиждана от години радост в погледа.

Стаж в „Банорте“? И какво ще прави там? Ще подрежда финансови отчети? Или ще го сложат в някой клон на банката? Баща му какво искаше — да му развали цялото лято ли?

— Мигел… какво има?

Той преглътна.

— Не се ли вълнуваш? Това ще бъде ценен опит. Наученото на стажа можеш да използваш в работата. А с теория се стига само донякъде. Трябва да работиш в реални условия, за да видиш как стават нещата. А после отиваш обратно на училище за магистърската степен, знаейки съвсем добре какво става в една банка. Такъв опит не може да добиеш по друг начин.

— Да.

— Не си ли съгласен?

— Ъ, аз просто…

— Извинете ме — обади се Соня и се надигна от стола си.

Мигел незабавно стана, за да й помогне.

— Трябва да ида до тоалетната — допълни момичето.

— Аз също — вметна Алекси, като хвърли косо поглед към Мигел.

Хорхе изчака двете жени да се отдалечат и сервитьорите да вдигнат чиниите. След това покани с жест сина си да идат на терасата, за да се насладят на огрения от луната океан.

Застанаха до парапета, като бащата все още стискаше чашата с питие в ръка, а Мигел опитваше да събере кураж и да отклони предложението му.

— Мигел, да не мислеше, че цяло лято ще бездействаш и ще се размотаваш?

— Не.

— Това е отлична възможност.

— Разбирам.

— Но не я искаш.

Младежът въздъхна и се обърна с лице към баща си.

— Исках да водя Соня на почивка.

— Но нали току-що се върнахте от Испания.

— Знам, но исках да й покажа нашата страна. Мислех за Сан Кристобал де лас Касас.

Лицето на Хорхе омекна и погледът му се зарея в океана. Сан Кристобал беше любимият град на майка му и те често ходеха там. Тя обичаше възвишенията на Чиапас и все говореше за виещите се улици, шарените къщи с червени керемиди по покривите и зелените хълмове от всички страни. Градът имаше богата история и култура още от времето на маите.

— Спомням си, като заведох майка ти там за първи път…

Бащата си пое дълбоко дъх и замълча.

— Мисля, че и на Соня ще й хареса.

Хорхе кимна.

— Ще се обадя в банката. Вземай хеликоптера и иди за седмица. След това отиваш на работа. Соня може да остане тук, ако искаш, но ще работиш.

Мигел вдигна глава шокиран.

— Благодаря ти.

— Докато си там, ще имаш охрана — напомни баща му.

— Разбирам. Но нали ще са дискретни, както в Испания?

— Това мога да го уредя. Е, какво мислиш за момичето?

— Тя е… страхотна.

— И аз мисля така.

— Разбира се. Нали ти я намери.

— Не, не е само това. Много елегантна е. Тя би била отлично допълнение към семейството ни.

— Да, но не искам да прибързвам.

— Разбира се.

— Хей, отбихме се за десерт — провикна се лелята на Мигел от вратата, където Артуро надничаше иззад рамото й. — Много ли закъсняхме?

— Никога не е късно — отговори Хорхе и я целуна, а после се здрависа с Артуро.

Докато бъбреха, Кастильо застана зад Мигел и го изгледа. Двамата се отдалечиха.

— Има ли нещо, Фернандо?

— Да. Опитвах да гледам мониторите със сляпото си око, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Благодаря ти.

— Но не бих го правил пак — продължи телохранителят. — Баща ти няма да одобри подобно нещо. Ще каже, че не се отнасяш с нея като с дама.

— Разбрано. Благодаря, Фернандо. Глупаво постъпихме.

— И аз съм бил млад и съм правил подобни неща.

Мигел сложи ръка на рамото му.

— Ти си добър приятел.

Мигел се върна при останалите и чу баща си да обяснява на Артуро, че може да се справи и че трябва да работят заедно, за да спрат насилието в Хуарес.

— Но аз съм само губернатор, Хорхе. Възможностите ми са ограничени. Политиката на президента не върши работа. Води само до повече насилие. Днес получих доклад за нови убийства в града, а вчера ми изпратиха поредната заплаха със смърт.

— От теб по-добър и по-умен нямаме. Знаеш какво трябва да се направи. Но преди всичко не се обезсърчавай. Насилието може да бъде спряно. Аз ще направя всичко по силите си, за да помогна.

— Хорхе, може да си го чувал и преди, но от мен не си. Присъединявам се към другите.

— За какво говориш?

— Ти трябва да станеш следващия президент на Мексико.

Хорхе подскочи.

— Аз ли?

— Ти имаш връзки и пари. Би могъл да направиш забележителна кампания.

Хорхе се разсмя.

— Не, не, не. Аз съм бизнесмен и само толкова.

Мигел гледаше скептичната физиономия на баща си и видя нотката на вина в погледа, сякаш защото не оправдава очакванията на всички останали да се кандидатира за президент.

— Липсвах ли ти? — запита Соня, като мушна ръката си под неговата.

Мигел се извърна към нея и прошепна:

— Да. И имам една изненада.