Том Кланси
Срещу всички врагове (42)

40
Промяна на плановете

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Оказа се, че Тауърс е прострелян в десния бицепс и в рамото, където куршумът беше пробил бронежилетката му.

Бицепсът беше само одраскан, но изходната рана от куршума в рамото изглеждаше много зле.

— Ако се измъкне сега, ще го загубим завинаги — каза Тауърс. — Тръгвай!

— Не и преди да викна лекар.

Мур почука дистанционното управление на колана си.

— Марина, тук Джей две, чуваш ли ме? Край.

В ухото си чу пукане, а после глас:

— Джей едно, Джей две. Тук Марина две. Загубих връзка с Марина едно. Вие там ли сте? Край.

Говореше един от наземния екип на Сото — лейтенант на име Моралес.

— Марина две, тук Мур. Трябва ми лекар в хола за Тауърс. Загубихме Сото при взрива. Край.

— Разбрано, Джей две. Изпращам лекар.

Мур въздъхна с облекчение и с крайчеца на окото си забеляза движение при една двойна врата в другия край на хола. Едното й крило стоеше отворено широко и през нея се виждаше някакво стълбище. По него изтича някакъв човек с шлифер и противогаз и Мур се втурна натам. Не беше сигурен, но по ръста, косата и стойката приличаше на Рохас.

Някъде на втория стаж хората на Сото водеха престрелка с поне двама други от охраната, когато Мур затича по дебелия килим на стълбището с готов за стрелба автомат.

Лампата светна, Рохас побягна по плочестия под и в този миг зад него се чу гръм и в подземния гараж с ретро колите се разлетяха гипсокартон, греди и бетон. Само с един поглед разбра какво става: нападателите му бяха пробили дупка в тавана, през която се спусна въже. Идваха.

Рохас изтича при трезора от лявата страна на мазето и задъхан, се зае да отключва. Набра кода, сложи пръста си на скенера, но осъзна, че трябва да свали противогаза за сканиране на ретината. Пое си дълбоко дъх, задържа го, свали противогаза и приближи окото до сензора. Лампичката мигна. След това мъжът вкара пръст в тръбичката за кръвна проба.

Когато първият войник се спусна по въжето, Рохас измъкна пистолет от джоба на шлифера си и стреля. Войникът падна на пода и се скри зад едно старо „Ферари 166 Интер“.

Докато се покаже вторият войник, Рохас се отмести от контролния панел и застана пред вратата на трезора, която се отвори със съскане. Изтича бързо вътре и си пое дъх, като смяташе, че въздухът там е чист. Въздухът наистина се оказа чист, но вратата не можеше да се затвори — предпазната система не позволяваше заключване отвътре.

Втурна се покрай стотиците творби на изкуството, редиците мебели, шкафовете с книги, кутии и витрини с огнестрелно оръжие, както и колекцията от 10000 грамофонни плочи, всяка в собствена пластмасова обложка. София обичаше тази колекция и понякога се ровеше в нея с часове. Рохас стигна стената в далечния край, на която висяха два турски и един копринен персийски килим от шестнадесети век — купил го беше в „Кристис“ за 4,45 милиона долара. Така този килим беше станал един от най-скъпите на света.

Отмести килимите, зад които се показа метална врата с ключалка с шифър. Рохас завъртя копчето. Комбинацията включваше датата и годишнината от сватбата му. Ключалката изтрака, той вдигна малката дръжка и придърпа вратата към себе си.

Обземаше го паника — вече си представяше, че е заловен и трябва да обяснява всичко на Мигел. Момчето не знаеше как е убит братът на баща му, Естебан, и как Хорхе Рохас искаше да отмъсти. Мигел не знаеше как баща му се е борил, за да изгради бизнеса си, и колко е рискувал, нито пък за безсънните нощи, за да може да задоволява всяко, абсолютно всяко желание на сина си. Пък и това нямаше да има значение. Никакви обяснения нямаше да променят факта, че лъжата е смърт.

А тази вечер една част от Хорхе Рохас щеше да умре.

Отвън, пред трезора, се чуха изстрели, които рязко го върнаха в реалността и той потрепери.

След това се досети за Алекси. Къде ли е? Дали вече не са я заловили?

Рохас влезе в правоъгълна стая, не по-широка от три и дълга петнадесетина метра. От двете й страни бяха наредени стоманени рафтове, увиснали под тежестта на пачки пари — американски долари, с милиони, може би петстотин милиона или дори повече. Дори Рохас не знаеше колко са.

Толкова много пари на едно място можеха да заковат всеки на мястото му — пачките стояха наредени като зелени тухли. Неведнъж Рохас се питаше дали тези банкноти не са нещо като страници от дълъг разказ за живота му, но определено не са оцапани с кръв. В далечния край на трезора имаше още рафтове, но със сандъци с огнестрелно оръжие и патрони, само че не антики или колекционерски ценности, както в другите подземия, а внесеното незаконно от Колумбия оръжие за убиване на полицаи и експлозивите, които му дадоха хората на Самад. В далечния край на стаята се намираше бетонна арка, от която започваше тунелът за гаража на склона. Стените на този тунел бяха подсилени с дърво и запълнени с тухли, армировъчно желязо и бетон. Точно такъв тунел мечтаеше да построи Рохас между Хуарес и Съединените щати — много по-добър от онзи, който Кастильо трябваше да взриви.

Тръгна към входа на тунела, но в този момент зад него се появи един войник и насочи автомата си.

 

 

Апартаменти „Вали Вю“

Булевард „Лоръл Каньон“

Студио Сити, Калифорния

Самад седеше прав в леглото, а меката светлина на мобилния му телефон хвърляше дълги сенки по тавана. Талвар, Ниази и останалите от екипа в Лос Анджелис спяха в другите стаи. Рахмани трябваше да му се обади всеки момент, за да чуе как е минала репетицията. Самад силно искаше старецът да се обади, защото се чувстваше напълно изтощен и очите му се затваряха. Предстоеше им тежка, сложна и дръзка задача, за която се изискваше силна воля. Той никога нямаше да признае открито чувството си за вина, но колкото повече наближаваше съдбоносният момент, толкова по-остри и по-дълбоки ставаха мислите му.

Проблемът се криеше в баща му. Старата снимка му говореше, че не това иска Аллах, че волята на Аллах не е да убиваш невинни хора и че неверниците трябва да разберат грешките си, а не да бъдат убивани заради тях. Старата снимка му напомняше за деня, в който баща му беше му дал чанта, пълна с шоколад.

— Откъде я взе? — беше попитало момчето.

— От един американски мисионер. Американците искат да ни помагат.

Самад стисна очи, сви ръце в юмруци и заби ноктите си дълбоко в кожата, сякаш за да изкара вината от тялото си, да се изпоти и да я изгони като настинка. Трябваше да медитира, да се моли повече на Аллах да му даде покой. Отправи поглед към Корана и се зае да се моли:

„О, Вестителю, вдигни Правоверните на бой. Ако те са двадесет, търпеливи и упорити, ще победят двеста. Ако са сто, ще победят хиляда от неверниците, защото те не разбират“.

Вибриращият телефон го стресна.

— Да, молла Рахмани, тук съм.

— И всичко е добре?

— Бог е велик. Репетицията мина отлично и се чух с останалите екипи. Няма проблеми.

— Отлично. Реших да споделя с теб и друга вест. Сключих сделка с картела „Синалоа“. Зунига е убит, но наследникът му, неговият шурей, ми обеща същите условия, каквито имахме с Рохас, а освен това ни свърза с картела от залива, за да удвоим пратките си. Повече не се нуждаем от картела „Хуарес“. И без това не харесвах отношението на сеньор Рохас.

— Той не се държа любезно, когато разговарях с него.

— Това е без значение сега. Ще говорим утре, Самад. Почини си добре. Аллах акбар.

 

 

Къщата на Рохас

56 мили южно от град Мексико

Куернавака, Мексико

Мур последва бягащия човек по стълбите, през мазето и към двете подземия. Но се наложи да се скрие зад вратата на трезора, защото в един момент някой отзад стреля по него и не му позволи да се вмъкне в трезора.

Надникна и забеляза стрелеца клекнал при една от колите. Онзи вдигна глава — зад прозрачния му противогаз се видя превръзка за око — Мур се прицели и с три куршума го принуди да се скрие и да търси по-добро прикритие.

Мур реши да се възползва от тази възможност да изтича в трезора. В мазето с него имаше още трима от хората на Сото, ако се съди по изстрелите, които си разменяха с едноокия Кастильо, и Мур се обади на Марина две, за да ориентира хората си.

— Освен това кажи им, че съм в трезора — добави той.

Докато хората на Сото обстрелваха Кастильо, Мур се втурна в трезора и се заоглежда по ъглите и около мебелите и килимите, където онзи можеше да се е скрил. Но къде ли можеше да се скрие човек в трезор като този? Ето къде — в далечния край, зад увиснали на една релса килими, се виждаше полуотворена врата с ключалка с шифър.

Сърцето му затуптя. По дяволите. Мур рязко свали противогаза, защото се нуждаеше от всичките си сетива. Въздухът ставаше за дишане или поне така му се стори. Още от първоначалното си обучение за тюлен познаваше миризмата на различни газове. Тренирал беше през цялото време — с противогаз и без такъв. Често всичко свършваше със зачервени очи и с повръщане. Е, големите му бели дробове поне му даваха малко предимство. Пое си дълбоко дъх, задържа го… дръпна вратата и влезе. Вътре се огледа.

Видяното му подейства като удар: рафтове с пачки пари, оръжие и сандъци с патрони в далечния край, и бетонен вход към някакъв тунел…

От друго видение сякаш го удари ток — Рохас с автомат АК-47.

С движение, много по-бързо от това, което Мур очакваше, Рохас се хвърли на пода до един от рафтовете с оръжие и натисна спусъка.

Два куршума блъснаха силно Мур по гърдите и го изпратиха към един от рафтовете с пари. Ударът му изкара въздуха и отклони изстрелите му към пачките пари.

Рохас падна на пода, като си удари силно лакътя и изпусна автомата.

Мур се овладя и клекна, загледан напред, където Рохас посягаше към автомата си, но спря, защото осъзна, че няма никакъв шанс да успее, защото Мур го държи на прицел. Вдигна ръце една след друга.

— Стани! — заповяда Мур.

Рохас стана, като остави автомата си на пода. С вдигнати нагоре ръце тръгна към Мур.

Значи това беше най-богатият човек в Мексико, заобиколен от трофеите си от войната, която беше обявил на Мексико и САЩ и на останалия свят. Строеше болници и училища, въпреки че ракът на империята му се разпространяваше в същите тези училища. Той беше светец наистина, но с кървава роба и с парите на милиони страдащи хора в джобовете си. И, разбира се, толкова погълнат от себе си, той нямаше никаква представа колко много хора са загинали заради него.

Но Мур познаваше няколко от тези хора — техните призраци тежаха на раменете му и смъртта им би била напразна, ако го нямаше този момент, тази нощ.

Рохас поклати глава и го изгледа злобно.

— Е, докъде ще стигнете с това жалко нападение? Според вас всичко това има ли някакъв смисъл? Ще ме арестуват и ще ме пуснат.

— Знам — отвърна Мур, като отпусна автомата и вдигна един от пистолетите си с вече вкаран в цевта патрон. Вдигна го до главата на Рохас и каза: — Не съм дошъл да те арестувам.

 

 

Кастильо лежеше до една от античните коли на шефа си — „Корвет“ от 1963 г., и умираше от огнестрелна рана във врата, когато чу изстрел в трезора. Свали противогаза и превръзката си и се помоли на бог да приеме душата му. Добре беше живял и подозираше, че ще свърши по този начин. Ако живееш сред куршумите, редно е да умреш от куршум. Искаше му се само сеньор Рохас да е избягал. Ако имаше начин да узнае това, щеше да напусне земята с усмивка. Защото дължеше на Хорхе Рохас всичко.

 

 

По време на нападението хората на Сото успяха да заловят готвача и няколко други слуги, както и една жена, Алекси, приятелката на Рохас. След като обезопасиха къщата, Тауърс, чиято ръка висеше на превръзка, се настани при Мур в една от колите зад ъгъла, която щеше да ги откара оттук.

— Жалко, че се наложи да го убиеш… — каза Тауърс и вдигна вежда в очакване на подробности.

Мур отклони поглед и седна зад волана.

— Да тръгваме, преди да е започнал циркът. Трябва да вземем Соня и да стигнем до летището.

 

 

Курорт „Мисион дел Сол“

Куернавака, Мексико

Мигел долови почукването на вратата и когато вдигна поглед, видя, че Соня, по халат, вече отваря. Тя пусна двама мъже в тъмни якета в стаята, след което включи лампата. Младежът присви очи от светлината.

— Соня, какво става? Кои са тези?

Момичето приближи леглото и вдигна длани.

— Спокойно. Те са част от моя екип.

— Твоят екип ли?

Соня пое дълбоко дъх, загледана замислено нанякъде. Търсеше правилните думи.

— Виж, всичко е заради баща ти. Още от началото.

Мигел скочи от леглото и тръгна към нея, но един от мъжете пристъпи и го изгледа страшно.

— Соня, какво става?

— Сбогувам се. И съжалявам. Ти си още млад, с бъдеще, въпреки всичко, което баща ти е сторил. Знаеш го.

Той се разтрепери и попита задъхан:

— Коя си ти?

Соня отговори спокойно, със стоманена нотка в гласа:

— Очевидно е, че не съм онази, за която ме мислиш. Баща ти също. Прав беше за него.

— Прав ли?

— Трябва да тръгвам. Повече няма да ме видиш.

Момичето му подхвърли телефона.

— Пази се, Мигел.

— Соня?

Момичето тръгна към вратата с двамата мъже.

— Соня, какво става бе, мамка му?

Тя не се обърна.

— Соня, не! Не можеш да си тръгнеш!

Един от двамата се обърна и вдигна пръст.

— Ти стой тук — предупреди той. — Докато не заминем.

Мъжът затвори вратата след себе си, а Мигел остана прав, шокиран и замислен за милионите лъжи, които Соня му беше казала.