Том Кланси
Срещу всички врагове (4)

2
Движение

Някъде в джунглата

Северозападно от Богота, Колумбия

Хуан Рамон Балестерос изруга през зъби и посегна над подутия си от бира корем към мобилния телефон в джоба на късия си панталон. Белият му потник вече беше мокър от пот, а стиснатата между зъбите му незапалена пура „Кохиба“ — подгизнала. Лятото се случи брутално и непрощаващо, с толкова влажен въздух, че човек имаше чувството сякаш се движи през самуни топъл хляб.

Балестерос наближаваше четиридесетте, но тежкото бреме на неговата длъжност му докара дълбоки бръчки около очите, металносива брада и прегърбена стойка заради хроничната остра като мачете болка в гърба.

Но физическите му проблеми го тревожеха най-малко. Четиримата млади мъже с огнестрелни рани в главите ангажираха цялото му внимание.

Лежали бяха на земята почти цялата нощ и от ранната роса телата им блестяха. Мухите бръмчаха и кацаха по бузите им, миглите, отворените уста. Труповете вече се вкочаняваха и бяха освободили изпражненията си. Смърдеше ужасно и Балестерос извръщаше глава настрани, за да си поема дъх и да преглъща, за да не повърне.

Екипът беше тук, за да подготви поредната подвижна лаборатория за кокаин, която не можеше да се нарече нито високотехнологична, нито хигиенична заради няколкото собственоръчно направени тенти, под които съхнеха цели планини листа от кока. Едната палатка се използваше като склад за бензин и сярна киселина, както и за останалите химикали, необходими за производството най-малко на хиляда килограма паста седмично. През годините Балестерос разхождаше някои от по-важните си клиенти из лагерите, за да им покаже трудния и многоетапен процес за направа на продукта.

Фермерите, които отглеждаха кока, може и да използваха различни рецепти, но хората на Балестерос се нуждаеха от хиляда килограма листа, за да получат килограм паста. За пред клиентите показваха как се прави една десета от това количество. Мъжете запалваха градински тримери, за да надробят сто килограма листа и да прибавят към тях шестнадесет килограма морска сол и осем килограма варовик. Смесваха тези съставки с енергично газене и тъпчене, докато се получи черна, подобна на пръст смес, която изливаха в голям варел. Добавяха двадесет литра бензин и съставките оставаха така около четири часа.

Мъжете след това се захващаха с друг варел, с накиснат материал, като източваха течността от него в кофа и изхвърляха целулозата и листата. Ценният продукт представляваше дрогата, която се извличаше от листата на коката и оставаше суспендирана в бензина.

Следваха осем литра вода и осем чаени лъжички сярна киселина, като тази нова смес се разбиваше няколко минути чрез бъркане, а после се отливаше така, че утайката да остане на дъното. Към утайката се добавяше натриев перманганат и сода каустик в количества, колкото да я залеят. Течността вече добиваше млечнобял цвят и пастата на дъното се желираше. Оставащата течност се изцеждаше през марля, а пастата се оставяше да съхне на слънце до получаване на бледокафяв цвят.

На Балестерос му струваше около хиляда щатски долара да произведе един килограм. След преработката на този килограм в кокаин на прах и транспортирането му до Мексико цената ставаше 10000 долара. Когато същият този килограм достигнеше Съединените щати, се продаваше за 30000 или повече на уличните банди, които го разреждаха с примеси, за да намалят чистотата му и да изкарат повече пари. Бандите продаваха своите продукти на грамаж и един килограм можеше да достигне или да надхвърли улична цена от 175000 долара.

А веднъж един купувач го беше питал защо се занимава с това. Не разбира ли, че някой тийнейджър в Лос Анджелис умира точно сега заради свръхдоза от произведеното от него вещество? Не разбира ли, че унищожава семейства и съсипва живота на хора по целия свят?

Той не мислеше за тези неща и се смяташе за фермер, изминал дълъг път от времето, когато работеше в плантациите за кафе на своето семейство. Израсналият в Богота и завършил колеж във Флорида, Съединените щати, Балестерос се беше завърнал, за да създаде собствена ферма за органично отглеждане на банани, която се провали. Някои от приятелите му в бизнеса с банани го запознаха с няколко наркотрафиканти и както казват, останалото е история. За самия него това беше въпрос на оцеляване. След двадесет дълги години като производител на дрога и трафикант Балестерос береше плодовете на рисковото си начинание. Сега семейството му живееше сред бели европейци в заможен квартал в северната част на града, двамата му синове се справяха добре в гимназията, а жена му имаше всичко, освен време с него. Той винаги отсъстваше „по работа“ и се връщаше само през почивните дни за семейни събирания, църква и за някоя и друга игра на футбол със синовете си. Всъщност живееше в една къща в джунглата на около четвърт километър от тази лаборатория и до момента имаше отлични отношения с ФАРК, Революционните въоръжени сили на Колумбия — полувоенната група, която му помагаше да разпространява и изнася своята продукция. Надяваше се, че хората му не са избити от членове на ФАРК. Между него и един полковник от ФАРК на име Диос имаше известно напрежение заради дребен спор за цени. И сега работниците на Балестерос лежаха екзекутирани в съня им, изглежда, с оръжие със заглушител.

Набра телефона на Данте Коралес, неговия човек в Мексико, и почака младежът да отговори.

— Обаждаш ми се само ако има проблем — каза Коралес. — Но по-добре да няма.

— Диос — отговори кратко Балестерос.

— Добре. Сега гледай да не ме притесняваш повече.

— Чакай. Не съм сигурен, че е Диос, но може би…

Хлапето затвори.

Балестерос беше се срещнал с Коралес само веднъж преди две години, когато членове на картела „Хуарес“ дойдоха да видят как работи и да предложат охрана и работници, които да помогнат за увеличаване на производството. Коралес се оказа надменен младеж от новата порода наркотрафиканти без усет за историята или уважение към онези преди него. Тези млади sicarios се интересуваха повече от това да имат власт и имидж и да всяват страх, отколкото да изкарват пари. Мечтаеха да са в холивудски филми, смятаха се за Ал Пачино. Балестерос не ги харесваше, но трябваше да приеме помощта на картела, когато правителството затегна хватката си около него, и сега продаваше главно на тях.

От друг лаконичен разговор по телефона с Коралес предишната седмица Балестерос знаеше, че самият шеф на картела ще бъде в страната скоро и че не бива да забавя следващата пратка. Изруга и тичешком се върна в къщата си, където изпрати двама души до лабораторията, за да приберат труповете.

Пред къщата имаше четири стари камиона с брезентови чергила и друга група мъже товареше кашоните с банани и кокаин в тях.

Като се опитваше да скрие яростта и отвращението, което изпитваше от труповете на убитите, Балестерос викна на хората си да побързат. Корабчето вече ги чакаше в пристанището в Буенавентура.

 

 

Движеха се по осеяните с дупки пътища, друсайки се силно на седалките в горещите кабини. Камионите нямаха изправни климатици. Според Балестерос така трябваше, защото не искаше хората му да се чувстват прекалено комфортно. Трябваше да бъдат нащрек и самият той оглеждаше всяка кола и пешеходец по пътя им.

Тъй като тази пратка беше голяма (седем тона, по-точно) и заради нанесения удар от убийците, Балестерос очакваше ново нападение и реши да придружи стоката най-малкото до втората или третата размяна.

Екипажът на тридесетметровото корабче за лов на скариди стоеше на пристана, когато Балестерос и мъжете му пристигнаха. Двете групи започнаха бързо да прехвърлят товара с помощта на мотокар на газ и крана на кораба, с който спускаха палетите в трюма.

Недалеч, на края на пристана, стояха двама бойци от ФАРК, които наблюдаваха цялата операция. Един кимна на Балестерос, който за голяма изненада на екипажа се качи бързо по трапа. Идваше с тях. И докъде? Докъдето трябва.

 

 

Плаваха в западна посока около сто и петдесет морски мили, докато доближиха Исла де Малпего — малък остров с блестящи на слънцето фантастични стръмни скали и впечатляващи каменни образувания. Щяха да останат тук до вечерта и да се занимават с „лов на скариди“, следвани от няколко коприненосиви акули. Балестерос мълча почти целия ден, защото все още го тормозеше споменът за неговите мъже.

Накрая една тъмна сянка — кит или сива акула — се появи отдясно до носа. Когато доближи, хората на палубата се развикаха и се заеха да подготвят въжетата. Сянката се издигна до повърхността, където по нея можеха да се видят шарки в синьо, сиво и черно, и накрая, като изтласка морската вода настрани, изплува отгоре…

Подводница.

Подводницата се приближи плавно и Балестерос викна на капитана, който тъкмо се подаваше през люка:

— Този път идвам с вас!

Подводницата имаше дизелов двигател и беше тридесет и един метра дълга и почти три метра висока от пода до тавана. С двата си винта направената от фибростъкло машина можеше да се движи с повече от двадесет километра в час под водата, дори с десет тона кокаин на борда. Подводницата имаше командна кула с височина три метра и с перископ и можеше да се спуска почти двадесет метра под повърхността. Този забележителен инженерен подвиг свидетелстваше за упоритостта на ръководителите на операцията. Подводницата принадлежеше на картела „Хуарес“, разбира се, и построяването й в грижливо скрит сух док под гъстата зеленина на колумбийската джунгла струваше над 4 милиона долара.

Независимо че военните бяха открили и конфискували две други подводници още преди пускането им на вода, картелът имаше достатъчно пари да продължи да ги строи и тази и още четири работеха непрекъснато.

Балестерос си спомни дните, когато използваха бавни рибарски лодки, яхти и ако се осмеляха, моторници. Но вече можеха да превозват далеч по-големи товари много по-незабележимо. Старите подводници понякога се виждаха от въздуха, но не и тези. Помогнаха му да се качи и той си размени мястото с един от членовете на екипажа на подводницата. Щяха да се срещнат с друго рибарско корабче, да разтоварят и да тръгнат обратно към Колумбия. Балестерос нямаше да спи, докато не се увери, че пратката е пристигнала. Слезе в подводницата и се озова в тясно помещение с кондициониран въздух, а мъжете отвън започнаха прехвърлянето.

 

 

 

Мексиканската граница, Окръг Брюстър, Тексас

Два дни по-късно

Агент Сюзан Салинас от граничната охрана на САЩ беше паркирала джипа до малка канавка, която я скриваше от откритата пустиня, простираща се до изкривения от планините хоризонт. Слънцето беше залязло преди два часа и тя и партньорът й Ричард Остин изпълзяха тук по корем, за да наблюдават границата с очилата си за нощно виждане, през които пустинята приличаше на осветен в трептящо зелено пейзаж. Знаеха от местен фермер, че някакъв пикап преминал по долината в посока към неговите земи, а и колата беше активирала един от дистанционните електронни сензори, поставени от Митническата и гранична служба (МГС).

— Може пак да са онези хлапета — каза Остин и въздъхна дълбоко, загледан надясно, докато тя оглеждаше югоизточната част.

— Не, според мен тази нощ ще има голям удар — отговори Сюзан бавно.

— Защо смяташ така?

— Защото точно сега виждам тези копелета.

Зад един раздрънкан пикап „Форд 150“ се виеше лека струя прах, а в каросерията му имаше кашони с банани, завързани с въжета и покрити частично с разкъсан брезент. Не, тези определено не превозваха стока през грубия планински терен на окръг Брюстър и да, изобщо не криеха добре дрогата. Или пък са прекалено нагли. Тя завъртя обектива и видя трима души на предната седалка, а зад тях нещо мърдаше. Може да са шестима.

Успокои се. Салинас работеше в МГС вече три години и беше заловила стотици хора в опит за незаконно преминаване на границата. Всъщност кой можеше да предположи, че тя ще лежи тук на пост и ще носи пистолет. В гимназията водеше мажоретките и се смяташе за „добро момиче“, което завърши с почти пълен отличен. После отиде в колежа, където никой предмет не успя да я развълнува достатъчно. Когато братът на една нейна приятелка се записа в граничните патрули, тя направи някои проучвания. Сега, на двадесет и седем години, Сюзан все още нямаше семейство, но пък обичаше адреналина в работата си.

Не че получи лесно тази работа. Петдесет и пет дни учи неща като емигрантско и национално право, криминално право и законови пълномощия, испански език, работа като граничен патрул, поддръжка и използване на огнестрелно оръжие, физическо обучение, работа с автомобили и антитероризъм в град Артесия, Ню Мексико. Това се оказа най-вълнуващото нещо в краткия й живот. Ускореният й пулс го потвърждаваше още веднъж.

— Ти какво си мислиш? Че ние сме някакви неопитни патрули? — беше запитала един заловен от нея sicario миналата седмица. — Че са ми дали пистолет и са ми казали да спирам лошите, така ли?

Сякаш по ирония нейната майка одобряваше от все сърце работата й и казваше колко се гордее, че дъщеря й е станала човек на закона, особено след като, по нейни думи, „вдигат толкова шум за тази граница“.

Баща й обаче се вълнуваше точно колкото футболен запалянко без бира. Винаги мълчалив, той прекара живота си като юрист по данъчно право в тих офис в предградие на град Финикс. Обичаше спокойните почивни дни и представляваше пълна противоположност на типа мъжкар. Не можеше да си представи дъщеря си с пистолет, след като самият той никога не би хванал оръжие. В един момент дори й цитира Ганди и каза, че мъжете няма да гледат на нея като на жена, че ще й е трудно да си намери приятел и някои дори ще я мислят за обратна. И че, разбира се, ще надебелее. Всички полицаи надебелявали. Включително тези от граничните патрули. Тя не забрави тези думи.

Остин имаше много прилики с нея: несемеен, самотник в голяма степен, с обтегнати отношения с родителите си. Падаше си работохолик и буквоядец, освен в техните взаимоотношения. Той вече я беше поканил, но тя не се интересуваше. Имаше твърде сурово лице и малко по-отпуснато тяло, отколкото тя харесваше. Отказала му беше внимателно.

— Добре — каза той. — Викам подкрепление. Права си. Това може да е голям удар.

— Разбрано — отговори тя. — Викай Омаха и всъдеходите. Прати им данните от джипиеса.

„Омаха“ беше позивната на хеликоптера „Блек Хоук“, който оказваше подкрепа на тяхната група, и тримата мъже с малките и здрави всъдеходи, които им позволяваха да се носят с висока скорост по силно изровената пустиня.

Той се претърколи, за да натисне бутона на радиостанцията си, и в този момент скочи и затича.

— Хей, ти! Стой! Граничен патрул!

Тя се извъртя и извика след него и в същия момент чу изстрел, при който в гърдите й избухна като светкавица чувство на паника.

Сюзан се изтърколи от височината, като в същото време извади пистолета си, и видя, че до техния джип са застанали двама души, мексиканци, в дънкови якета. Единият, с прошарена коса, държеше пистолет, вероятно белгийски FN 5.7, който в Мексико наричаха mata policía или убиец на полицаи, защото изстрелваше куршум, способен да пробие бронежилетка. Другият стискаше в ръка дълъг и закривен касапски нож. Мъжът с ножа се усмихна и в устата му блесна един златен зъб.

Първият й изкрещя на испански да не мърда.

Тя дишаше задъхано.

Остин лежеше на земята с огнестрелна рана в гърдите. Бронежилетката му определено не устоя на този пистолет. Той все още дишаше, притиснал ръце върху раната и стенеше тихо.

Мъжът с ножа тръгна към нея. Тя го изгледа, после погледна към онзи с пистолета и изведнъж стреля по него, като го улучи в рамото в същия момент, когато пикапът премина с рев на стотина метра от тях.

Сюзан скочи на крака, когато онзи с ножа се хвърли да вземе падналия на земята пистолет на приятеля си. Възнамеряваше да застреля и него, но пикапът наближи и от седалката на пътника заблестя огън от изстрели, а куршумите започнаха да рикошират около обувките й.

Тя затича към долчинката пред себе си, приведена, без да се обръща назад, като чуваше звука на собственото си дишане като силен рев, пулсът й биеше силно, стъпките й тупаха ритмично по камънаците и твърдата земя. Искаше да се отдалечи достатъчно, за да спре и да се обади по радиостанцията.

Но не посмя да спре.

В долината проехтя вик, при който тя не се въздържа, спря, извъртя се бързо назад и видя мъжа с ножа да държи в ръка отрязаната глава на Ричард нависоко, за да я покаже на другите в пикапа. Всички завиха от радост, а тя се извъртя и се спусна бързо в долчинката, след което се заслуша в звуците на хората, които се качваха обратно в пикапа.

Легна на земята, скри се добре зад един храст и притисна топлия пистолет до гърдите си. Наложи си да контролира дишането си и дочу гласа на баща си: „Ще умреш като куче там и никой няма да си спомня за тебе“.

Но в този момент я обзе надежда — звукът от двигателя на пикапа не се усили, а затихна. Чудо ли ставаше? Нима не идваха за нея? Дали времето им изтичаше? Посегна към радиостанцията и след като отново се ослуша, включи микрофона.

— „Бегач“, тук „Койот пет“, край.

— Сюзан, какво става там, по дяволите? Няма ли контакт?

— Ричард е мъртъв — прошепна тя.

— Не те чувам.

— Казах, че Ричард е мъртъв!

Тя натисна един бутон на монтирания на ръката й уред за глобално позициониране.

— Искам всички да дойдат тук!

Гласът й заглъхна, след като подаде координатите, а после изключи радиото и се заслуша отново за двигателя на пикапа, който затихваше на фона на вятъра.