Том Кланси
Срещу всички врагове (3)

1
Решения

Хотел „Мариът“, Исламабад, Пакистан

Три седмици по-късно

Лейтенант Максуд Каяни намери начин да се отплати на Мур за това, че спаси живота му — отправи покана за среща между него и своя чичо, полковника от пакистанската армия Саадат Ходай. Когато пристигна в Исламабад, Мур намери интригуващото писмо на лейтенанта във входящата кутия на имейла си. Чичото на Каяни, същият, който уреди вертолета, споменал на племенника си за своята вътрешна борба, породена от криза от етичен характер. Имейлът не разкриваше точния характер на кризата на полковника, но лейтенантът твърдеше, че тази среща може да е безкрайно полезна на Мур и на чичо му.

След няколко седмици срещи и словесни схватки Мур заподозря, че Ходай вероятно знае кои хора на високи постове в армията са симпатизанти на талибаните. Изпи няколко литра чай с полковника, докато опитваше да го убеди да му разкаже какво знае за проникването на талибаните в северозападните племенни територии на страната и по-конкретно в района, познат като Вазиристан. Полковникът не искаше да се ангажира и да преминава тази линия. Мур се дразнеше. Тази безизходна ситуация го оставяше в задънена улица.

Полковникът не само се тревожеше заради възможните проблеми за семейството си, но се оказваше в ситуация, в която трябваше да отстоява личното си убеждение, че не бива да говори лошо или по друг начин да предава своите колеги и другари, дори ако са нарушили клетвата си към Пакистан и към обичаната от него армия. Но разговорите с Мур накрая го доведоха до ръба на пропастта. Кого друг, ако не него?

След това една вечер полковникът се обади и каза, че е съгласен да говори. Мур го взе от дома му и го докара в хотела, където трябваше да го срещне с колегите си. Спряха на паркинга за гости.

Ходай тъкмо беше навършил петдесет години и в гъстата му, ниско подстригана коса вече се виждаха сиви нишки. Очите му изглеждаха уморени, а върху изпъкналата му брадичка имаше половин сантиметър снежнобяла брада. Носеше цивилни дрехи, панталон и риза, но обувките на военен го издаваха. Телефонът му „Блекбери“ се намираше в плътен кожен калъф, който той нервно премяташе с палец и среден пръст.

Мур посегна към вратата, но Ходай вдигна длан.

— Чакайте. Казах, че съм готов, но може би ми трябва още време.

Полковникът беше учил английски език в гимназията, а след това и в университета „Пенджаб“ в Лахор, откъдето имаше бакалавърска степен по инженерство. Говореше със силен акцент, но притежаваше богат речник и впечатляващ и властен тон. Мур разбираше защо така бързо се е издигнал. Човек не можеше да не се поддаде на гласа му и затова Мур се отпусна, свали ръка от вратата и каза:

— Готов сте. И ще си простите един ден.

— Вярвате ли си?

Мур отметна няколко кичура коса от очите си, въздъхна и отговори:

— Иска ми се.

Мъжът се усмихна слабо.

— Вашето бреме е не по-леко от моето.

— Много неща си въобразявате.

— Познавам кой е бивш военен. А и предвид сегашната ви работа, ще кажа, че и вие сте видели доста неща.

— Може би. Въпросът за вас е кое бреме е по-тежкото? Да направите нещо? Или да бездействате?

— Все още сте млад, но смея да кажа, че сте надраснали годините си.

— Знам какво имате предвид.

Полковникът вдигна вежди.

— Имам ли думата ви, че семейството ми ще е напълно защитено?

— Не е нужно да питате повече за това. Вашите действия ще спасят живота на много хора. Разбирате ме.

— Разбирам. Но не рискувам само себе си и кариерата си. И талибаните, и колегите ми са безжалостни. Безпощадни. Още се притеснявам, че дори и вашите приятели няма да помогнат въпреки уверенията ви.

— В такъв случай няма да ви уверявам повече. Избирайте. И двамата знаем какво ще стане, като се качите горе. Това е поне един предсказуем резултат.

— Прав сте. Не мога да седя повече. Онези няма да диктуват как да действаме. Не могат да ни лишат от нашата чест. Никога.

— Е, ще ви напомня, че предложението да заведем семейството ви в САЩ все още важи. Там можем да ги защитаваме по-добре.

Полковникът поклати глава и разтри слепоочията си.

— Не мога да обърквам живота им. Синовете ми сега са в гимназия. Жена ми тъкмо я повишиха. Тя работи в технологичния център до нас. Пакистан е нашият дом. Никога няма да си тръгнем оттук.

— Тогава ни помогнете да направим страната ви по-добра. По-безопасна.

Ходай вдигна глава, погледна Мур и каза с широко отворени очи:

— Как бихте постъпили на мое място?

— Нямаше да искам терористите да победят чрез моето бездействие. Това е най-трудното решение в живота ви. Знам го. Не се отнасям лековато. Представа нямате колко ви уважавам за това… и за куража да го сторите. Вие искате справедливост. Така че, да, на ваше място щях да отворя вратата на тази кола и да се срещна с моите приятели — хайде да възстановим честта на пакистанската армия.

Ходай затвори очи и дишането му се учести.

— Говорите като политик, господин Мур.

— Може би, но разликата е, че истински вярвам в думите си.

Ходай се усмихна слабо.

— Човек би си помислил, че преди да идете в армията, сте живели привилегирован живот.

— Не и аз — отговори Мур и се замисли за миг. — Готов ли сте, полковник?

Полковникът затвори очи.

— Да, готов съм.

Излязоха от колата и прекосиха паркинга, като тръгнаха по рампата между широките тенти, които водеха към главния вход на хотела. Мур оглеждаше пътя, паркинга, а дори и покривите на сградите от другата страна на улицата, но всичко изглеждаше спокойно. Подминаха облегналите се на капаците на колите си шофьори на таксита, които пушеха мълчаливо. Кимнаха на младите камериери, които се мотаеха около малката рецепция и кутията на стената, в която висяха дузина ключове. Влязоха в хотела, минаха край новопостроената противобомбена стена и край контролния пункт на охраната, където ги провериха за бомби и оръжие. След това поеха по белите като слонова кост мраморни плочи, които блестяха и се простираха до богато украсените гишета с облечените в тъмни костюми портиери. От лявата им страна един брадат мъж в бял памучен костюм свиреше тиха мелодия на малък роял. Пред гишето стояха няколко души — бизнесмени според Мур. Иначе хотелът беше тих, спокоен, подкупващ. Кимна рязко към Ходай и двамата прекосиха фоайето към асансьорите.

— Имате ли деца? — запита Ходай, докато чакаха.

— Не.

— Иска ли ви се да имате?

— Това е като от друг живот. Много пътувам. Не мисля, че ще е справедливо. Защо питате?

— Защото се стараем да направим света по-добър за тях.

— Прав сте. Може би някой ден.

Ходай протегна ръка и сложи длан на рамото на Мур.

— Не им давайте всичко. Ще съжалявате. Станете баща и светът ще се превърне в различно място.

Мур кимна. Искаше му се да може да разкаже на Ходай за многото жени през годините, за връзките, до една провалени заради кариерата му във ВМС и в ЦРУ. Имаше разлика в разводите, но някои казваха, че сред тюлените те достигат деветдесет процента. В края на краищата, колко жени могат да се омъжат за мъж, когото почти няма да виждат? Бракът заприличваше на любовна афера — и една от бившите приятелки на Мур му беше предложила точно така да направят. Тя искаше да се омъжи за друг, но да продължи връзката си с него само защото той я разсмиваше и й даваше тръпката, което другият не можеше, но пък й осигуряваше финансова подкрепа и емоционално убежище. Със съпруг и с гадже тюлен тя щеше да получи най-хубавото от двата свята. Не, Мур не искаше да играе тази игра. И за съжаление, беше спал с твърде много проститутки, стриптийзьорки и откачили от пиене жени, за да им знае броя, а напоследък животът му не включваше партньорки и едната възглавница на леглото в хотелските стаи винаги оставаше празна. Майка му продължаваше да го моли да си намери някое хубаво момиче и да се задоми. Той отговаряше със смях, че задомяването не е възможно, което означаваше, че не е възможно да си намери момиче. Майка му беше го запитала дали не осъзнава, че е егоист. Той беше отговорил, че е така — разбира желанието й да има внуци, но работата му изисква прекалено много от него и се страхува, че да си отсъстващ баща е по-лошо, отколкото изобщо да не си баща.

Тя му беше казала да млъква. А той — че най-после си е намерил място след всичката болка, която й е причинил. И не можеше да се откаже. Никога.

Искаше да сподели всички тези мисли с Ходай като със сродна душа, но звънецът се обади и асансьорът пристигна. Влязоха и когато вратите се затвориха, полковникът леко пребледня.

Качиха се мълчаливо до петия етаж, вратите се отвориха и Мур бързо забеляза силуета на един мъж на вратата на стълбището в отсрещния край на коридора — пакистански служител на ОРС (обединената разузнавателна служба). При вида на притиснатия до ухото му мобилен телефон Мур бръкна в джоба си за своя телефон, за да се обади на другите, че е на вратата, но се досети, че остави телефона си в колата. По дяволите.

Стигнаха вратата, Мур почука и каза:

— Аз съм, момчета.

Вратата се отвори и една негова колежка, Реджина Харис, покани Ходай да влезе. Дъглас Стоун също стоеше на вратата.

— Оставих си телефона в колата — каза Мур. — Веднага се връщам.

Тръгна по коридора и забеляза втори агент до асансьора. Умен ход — сега ОРС контролираше целия пети етаж. Мъжът до асансьора беше нисък, с мършаво лице и големи кафяви очи и разговаряше нервно по телефона. Носеше синя риза, кафяв широк панталон и черни маратонки, а на вид приличаше повече на гризач, отколкото на човек.

Когато го забеляза, мъжът свали телефона от ухото си и тръгна обратно по коридора към стълбището, което озадачи Мур. Направи още няколко крачки, след което се закова на мястото си и рязко се извърна към стаята.

Експлозията разтърси коридора, като го изпълни с пламъци и планина от отломки, които попадаха между Мур и асансьора и го накараха да падне по задник. След това от стаята излезе дим на гъсти облаци, които се понесоха по коридора. Мур се завъртя, облегна се на ръце и колена, като ругаеше задъхано и стискаше парещите си очи, а във въздуха се понесе воня от бомбата. Мислите му препускаха, връщаха се на всяко от опасенията на полковника, които сякаш сега се проявиха под формата на експлозия. Мур предположи, че Ходай и колегите му са разкъсани и това го накара да скочи на крака и да затича по опразненото стълбище…

И след онова копеле, което избяга.

 

 

Гонитбата не му остави време да изпитва вина, за което Мур се чувстваше благодарен. Ако спреше дори за секунда, за да размишлява над факта, че той беше убедил Ходай да „постъпи правилно“, само за да причини смъртта му по невнимание на своя екип, щеше да се прекърши. И тук може би се криеше най-голямата слабост на Мур. В един следоперативен доклад го описваха като „изключително емоционален мъж, който е дълбоко загрижен за колегите си“, а това, разбира се, обясняваше защо не спира да го спохожда споменът за едно лице от миналото му на тюлен от ВМС и сега внезапната смърт на Ходай му напомни за онази нощ.

Мур се озова с трясък на стълбището и забеляза мъжа, който тичаше надолу. Стиснал зъби, Мур се спусна след него, като си помагаше с парапета, за да прескача по три-четири стъпала наведнъж, и ругаеше, че пистолетът му е в колата. Бяха получили разрешение да ползват хотела за срещата си, но охраната и местната полиция имаха категорично мнение за оръжието им: в сградата такова не се допуска. По този въпрос не можеше да се преговаря и макар Мур и колегите му да имаха достъп до различни видове оръжие, което охраната нямаше да забележи, бяха решили да се съобразят с искането, за да не рискуват да обтегнат още повече и без това напрегнатите отношения. Налагаше се да смята, че онзи е минал през охраната от ОРС и че не е въоръжен. Но Мур също така беше смятал, че хотелската им стая е безопасно място за срещи. Избрали бяха една от четирите свободни стаи на петия етаж с изглед към улицата, за да могат да наблюдават гостите и трафика. Всяка рязка промяна значеше, че ще се случи нещо, и наричаха това система за ранно предупреждение за прозорливите. Може и да нямаха куче, обучено да търси бомби, но пък бяха сканирали стаята за електронни устройства и вече няколко седмици я ползваха без инциденти. Фактът, че онези са успели да вкарат експлозиви, вбесяваше Мур и му късаше сърцето. Тъй като Ходай премина през охраната без проблеми, Мур смяташе, че не носи микрофон… освен, разбира се, ако самият контролен пункт не е фалшив и ако хората в него не работят за талибаните…

Дребосъкът, който бягаше доста бързо, с около шест секунди преднина пред Мур, слезе на първия етаж и с трясък отвори вратите към фоайето.

След време, колкото да си поеме дъх два пъти, Мур изхвърча през същата врата, изви глава наляво към главното фоайе, а после надясно към дълъг коридор, който водеше през спацентъра, фитнес залата и паркинга в задната част на хотела до голяма площ с дървета.

Междувременно в хотела цареше хаос, виеха сирени, охраната крещеше, а служителите тичаха във всички посоки, особено след като смрадливият дим от експлозията се запросмуква в системата за кондициониране на въздуха.

Като погледна бързо през рамо, мъжът се втурна към вратата в мига, когато Мур се извъртя и се спусна след него, и привлече вниманието на двама от служителите, които го посочиха с пръсти и се развикаха за охрана. Това беше добре.

Мур скъси разстоянието, когато онзи вдигна ръце и блъсна вратата в края, за да я отвори, преди да изчезне навън. След три, две, една секунди Мур блъсна вратата и изстена и обгърнат от хладния вечерен въздух, видя мъжа, който тичаше към същия паркинг, където се намираше и неговата кола. Всъщност това беше най-добрият изход заради горичката, но пък така щяха да минат край колата на Мур и скрития в нея пистолет.

Гневът на Мур най-после стигна до мускулите му. Оня нямаше да се измъкне. Тук вече не ставаше въпрос за решение или цел, а за студен и солиден факт. Мур вече си представяше как ще го залови, всичко беше само въпрос на време. Както очакваше, жертвата му нямаше неговата физическа издръжливост и започна да се забавя, когато достигна прага на въздействие на млечната киселина, но Мур можеше да изкара още много време, преди да стигне своята граница… и затова се спусна след онзи като вълк и с ритник в долната част на левия крак го събори на тревата точно преди асфалта.

Имаше стара и добре позната поговорка за бойната техника муай тай: „Ритникът губи пред удара, ударът губи пред коляното, коляното губи пред лакътя, лакътят губи пред ритника“.

Е, този задник сега загуби всичко пред ритника на Мур, който го хвана за ръцете и се намести върху него, като го затисна с тяло.

— Не мърдай. Свършено е с тебе! — каза му той на урду — най-често използвания език в този град.

Мъжът вдигна глава в опит да се съпротиви на захвата на Мур, но след това отвори широко очи и уста в… какво? Ужас? Шок?

Зад тях се чу гръм. Познат. Ужасяващо познат…

В почти същия миг главата на мъжа избухна и обсипа Мур с кръв, но в същото време предизвика инстинктивна реакция — реакция от мускулна памет, а не осмислена, просто за самосъхранение, при която той отскочи от мъжа и се претърколи настрани.

Изстена, но продължи да се търкаля, като все още тялото му се подчиняваше напълно на волята, защото не можеше да забрави обучението при тюлените и реагираше по необходимия начин.

Пушката изгърмя още два пъти, като куршумите се забиваха в земята на не повече от петнадесет сантиметра от тялото на Мур, който се завъртя на ръце и колене, изправи се и се втурна към колата си на десет метра от него. Онези стреляха с руска снайперска карабина „Драгунов“. Мур не се съмняваше в това. Самият той беше стрелял с такава, гледал бе как други стрелят и го бяха обстрелвали с нея. Оръжието имаше обхват от осемстотин метра, а при умел стрелец и до хиляда и триста. Пълнителят с десет патрона позволяваше на стрелеца да работи дълго време.

Поредният куршум проби дупка във вратата на шофьора, докато Мур успее да бръкне в джоба си и да натисне дистанционното, при което колата изпиука. Той заобиколи колата, за да се скрие от снайпериста, и отвори вратата на пътника.

Предното стъкло се раздроби на парчета от поредния куршум. Мур извади от жабката своя пистолет „Глок 30“ калибър .45 с гравиран отстрани надпис „AUSTRIA“. Заобиколи вратата, огледа дърветата и хотела отвъд тях и забеляза стрелеца, залегнал на покрива на двуетажния технологичен център до основната сграда.

Снайперистът носеше черно вълнено кепе, но лицето му се виждаше ясно. Тъмна брада. Широки очи. Широк нос. И пушката „Драгунов“ със закачения за нея оптичен прицел и голям пълнител, която стрелецът вдигна нагоре и я облегна върху лакътя си на перваза.

Погледите им се срещнаха и снайперистът изстреля бързо три куршума, които удариха вратата, а Мур изтича зад колата, към страната на шофьора.

Но в мига, когато отекна третият изстрел, Мур стана рязко и опрял с лявата си длан ръката, която стискаше пистолета, отвърна на огъня, а куршумите му се забиха в бетона на сантиметри от снайпериста, който се намираше на около четиридесет метра от колата. На такова разстояние пистолетът не можеше да стреля точно, но Мур сметна, че в момента снайперистът не прави балистични изчисления, а само се прикрива от куршумите.

Четирима от охраната на хотела влязоха тичешком в паркинга и Мур посочи с ръка и викна:

— Ето там е! Наведете се!

Един от онези се втурна към Мур, докато останалите се скриха зад няколко други паркирани коли.

— Не мърдай! — заповяда охранителят и в този момент снайперистът пръсна главата му.

Един от другите охранители закрещя нещо по радиостанцията си.

Когато Мур обърна поглед към сградата, забеляза снайпериста, който слизаше бързо и плавно като паяк по стълба в далечния източен край.

Мур затича по пътеката, по която се редуваха циментова и чакълена настилка. Една тясна алея между технологичния център и редицата малки едноетажни офиси зад него водеше на северозапад към шосе „Ага хан“ — главната магистрала пред хотела. По алеята се носеше сладък мирис на свинско, тъй като отворите на вентилаторите на хотелската кухня се намираха тук, и стомахът на Мур изкурка, въпреки че едва ли можеше сега да мисли за храна.

Без да забавя ход, той сви наляво с насочен напред пистолет и видя на двадесетина метра пред себе си един микробус „Тойота“, чийто двигател работеше на празен ход, а от вратата зад шофьора и тази на пасажера се виждаха двама мъже с автомати.

Снайперистът изтича към колата и скочи на задната седалка в мига, в който мъжете вдигнаха пушките си към Мур, който имаше само две секунди да се хвърли към една малка ниша, когато тухлите около него се раздробиха от куршуми. Два пъти опита да надникне, за да види номера, но онези стреляха без прекъсване и спряха едва когато колата зави по главния път. И изчезна.

Мур се втурна назад към своята кола, взе телефона си и с разтреперани пръсти понечи да набере номер. Но спря и се облегна на колата, когато го наобиколиха още хора от охраната, а шефът им настояваше за обяснения.

Мур трябваше да се обади за микробуса, да уреди някой да го следи от въздуха.

Трябваше да каже какво се случи.

Всички бяха мъртви.

Но можеше само да си поема дъх.

 

 

Село Сайдпур, Исламабад, Пакистан

Три часа по-късно

Сгушено в хълмистия район Маргала над Исламабад, село Сайдпур предлагаше приятна гледка към града и привличаше постоянен поток туристи, търсещи онова, което някои пътеводители наричаха „душата“ на Пакистан. Според тях тя се намираше в Сайдпур.

Но ако градът имаше душа, тя току-що беше станала по-черна. Стълбове дим се издигаха от хотел „Мариът“ и очертаваха линии в звездното небе, а Мур стоеше на балкона на къщата си и ругаеше. Взривът не само съсипа тяхната стая, но и съседните отляво и отдясно и преди някой да успее да доближи района, покривът в тази част на сградата рухна.

С помощта на трима други оператори, повикани да обезопасят района, както и специален екип от съдебни медици и криминолози, Мур беше успял да се разбере с частната охрана на хотела, с местната полиция и с петимата човека от различни разузнавателни служби, и в същото време постоянно да подава подвеждаща информация на репортерите от „Асошиейтед Прес“. Канали като Си Ен Ен получиха и излъчиха новината, че в хотела е избухнала бомба на талибаните и че терористите поемат отговорност, защото отмъщават за убийството от страна на шиити на членове на екстремистката сунитска съюзническа група, известна като „Сипах-е-Сахаба“. Един полковник от пакистанската армия попаднал случайно на мястото на експлозията. Мур смяташе със сигурност, че с тези трудни за запомняне имена и неясни обстоятелства историята ще расте и става все по-объркана. Колегите му в стаята нямаха нищо, което би ги идентифицирало като служители на ЦРУ.

Обърна се с гръб към балкона и си спомни думите: „Не мога да обърквам живота им. Синовете ми сега са в гимназия. Жена ми тъкмо я повишиха. Тя работи в технологичния център до нас. Пакистан е нашият дом. Никога няма да си тръгнем оттук“.

Мур стисна каменния парапет, наведе се над него, въздъхна и повърна. Стоеше, облегнал чело на едната си ръка, и чакаше всичко да отмине, да излезе докрай, въпреки че бомбата всъщност върна нещата назад. От години се опитваше да потисне спомените, да ги овладее през безбройните безсънни нощи, да не се съгласи с лесното решение и да удави болката в пиене… И през последните няколко години почти вярваше, че се е справил.

И сега това. Познаваше колегите си само от няколко седмици и не успя да изгради с тях други отношения, освен професионалните. Да, чувстваше се ужасно заради загубата им, но най-силно страдаше за Ходай, разкъсания полковник… Мур беше научил много за него и усещаше тази загуба като значителна. Как щеше да реагира племенникът на Ходай на смъртта на чичо си? Лейтенантът мислеше, че ще помогне на двамата, и макар да е знаел, че Ходай се излага на опасност, ако говори с Мур, вероятно не е предполагал изобщо, че може да убият чичо му.

Мур беше обещал да защитава Ходай и семейството му. Но се провали на всички нива. Когато полицията дойде в къщата на Ходай преди час, намериха съпругата и децата му заклани, а агентът, който трябваше да ги пази, липсваше. Талибаните имаха толкова добри връзки, толкова добре познаваха пулса на града, че Мур и хората му почти не можеха да свършат някаква истинска работа. Разбира се, в него говореше депресията, но талибаните имаха очи и уши навсякъде и колкото и да се стараеше да се слее с местните, като си пусне брада, облича се като тях и говори на техния език, онези знаеха кой е той и какво цели.

Избърса устата си и се изправи, загледан отново към града, към неподвижния дим, към светлините, които мигаха на хоризонта. Пое си дъх, събра кураж и прошепна:

— Съжалявам.

 

 

Няколко часа по-късно Мур разговаряше по видеоконферентна връзка с Грег О’Хара, заместник-директор на Националната служба за подривни операции на ЦРУ. О’Хара изглеждаше в добра форма за петдесетте си години, със сиво червеникава коса и уголемени от очилата сини очи, които гледаха твърдо. Той обичаше златистите вратовръзки и сигурно имаше сто. Мур разказа накратко случилото се и решиха да поговорят отново сутринта, след като другите екипи приключат своите разследвания и пратят информация за онова, което са видели. Прекият началник на Мур, шефът на Отдела за специални дейности, също щеше да участва в разговора.

Един от местните контакти на Мур, Исрар Рана, оператор, когото сам той откри след последните две години в Афганистан и Пакистан, дойде в къщата. Двадесет и пет годишният колежанин Рана имаше остър ум, слабо като на пиле тяло и страст към крикета. Чувството за хумор и момчешкият чар му позволяваха да събира забележително много информация за Управлението. Това и миналото му — произхождаше от фамилия, прочула се през миналия век със славните си войни и умели бизнесмени — го правеха почти идеалният оператор.

Мур се свлече в един фотьойл, а Рана застана до канапето.

— Благодаря, че дойде.

— Няма проблем, Пари.

Така Рана наричаше Мур — и в това имаше логика. За услугите си младежът получаваше добри пари.

— Искам да знам откъде е изтекла информация. От самото начало ли сме се провалили? Армията ли ги очисти, талибаните ли, или и едните, и другите заедно?

Рана поклати глава и направи гримаса.

— Ще опитам всичко възможно. Но засега нека ти дам едно питие. Ще ти помогне да заспиш.

Мур махна с ръка.

— Нищо няма да ми помогне да заспя.

Рана кимна.

— Ще се обадя до някои хора. Може ли да използвам компютъра?

— Ето там е.

Мур отиде в спалнята и не след дълго осъзна, че греши. Изтощен, той се унесе в сън, като имаше чувството, че плува върху черни вълни, и в един момент сърцето му, което тупаше като перките на хеликоптер, го накара да подскочи и да стане, облян в студена пот. Огледа се, въздъхна и се свлече обратно върху възглавницата.

Половин час по-късно седеше в колата си на път обратно към хотела. Погледна към разбитата сграда, след това към технологичния център отсреща. Намери човек от охраната на центъра и заедно с двама местни полицаи уреди да го пуснат вътре. Отидоха до покрива, откъдето Мур беше успял да вземе гилзи от снайпериста, за да ги изпрати за снемане на отпечатъци.

Той беше получил откровение, нещо като видение, когато мислите му преминаваха границата на съзнанието и съня, защото въпросът как онези са вкарали експлозивите в стаята не го оставяше на мира, докато не се замисли за едно много нискотехнологично решение на проблема. Сега само трябваше да намери доказателство.

Отиде до ръба на покрива и освети бавно с фенерчето покритите със спечена прах бетон и желязо… докато намери онова, което търсеше.

Отделът за специални действия към Националната служба за подривни мероприятия се управляваше от бивши военни и провеждаше недоказуеми тайни операции на чуждестранна територия. Отделът включваше поделения за сухоземни, морски и въздушни операции. Първоначално Мур постъпи в отдела за морски операции, както повечето тюлени, но после го наеха в сухопътния отдел и прекара няколко години в Ирак и Афганистан, където с помощта на безпилотни самолети „Предатър“ проведе отлични разузнавателни операции за изстрелване на ракети „Хелфайър“ по многобройни талибански цели. Мур не се беше поколебал да иде в отдела за сухопътни операции и знаеше, че ако има нужда от морски акции, ще го повикат. Оперативните задачи се определяха от хората в офиса, а не от операторите на терен.

Отделът имаше към двеста агенти, пилоти и други специалисти, които в екипи до шест души, а доста често и сами, изпълняваха „черни“ и други тайни операции с помощта на „шеф“ и/или „водещ офицер“, стоящи обикновено далеч от неприятностите. Операторите от отдела преминаваха обстойно обучение по саботаж, антитероризъм, спасяване на заложници, оценка на щетите от бомби, отвличания и спасяване на хора и материална част.

Отделът дължеше съществуването си на Управлението на стратегически служби (УСС), организирано още през Втората световна война от обединеното командване на американската армия под прякото наблюдение на президента Франклин Рузвелт. В повечето случаи УСС работеше без контрол от военните, което по онова време пораждаше доста съмнения и скептицизъм. Говореше се, че генерал Макартър никак не искал да допусне хора от УСС да работят в театъра на неговите операции. Затова след края на войната и закриването на УСС беше създадено ЦРУ съгласно Закона за националната сигурност от 1947 г. Мисиите, които не биваше да се свързват с ЦРУ, се поемаха от полувоенната група на Управлението — Отдела за специални действия, който всъщност беше прекият наследник на УСС.

Шефът на Отдела за специални действия Дейвид Слейтър, чернокож с изпъкнали челюсти и двадесетгодишен стаж в морската пехота, се присъедини към предобедната видеоконференция със заместник-директор О’Хара. Двамата мъже гледаха Мур от неговия компютър в кухнята на къщата в село Сайдпур.

— Съжалявам, че не можахме да се свържем вчера. Бях в самолет за Щатите — каза Слейтър.

— Всичко е наред, сър. Благодаря, че се присъединихте.

О’Хара пожела добро утро на Мур.

— С пълното ми уважение към вас ще кажа, че в това утро няма нищо хубаво.

— Разбираме те — отговори О’Хара. — Загубихме отлични хора и разузнавателна мрежа, която градихме с години.

Мур направи гримаса, но не каза нищо.

— Какво знаете дотук?

— Намериха Харис и Стоун в отломките. Или поне каквото е останало от тях. Галахър, който се намираше в къщата на Ходай, още е в неизвестност. Сигурно е в някое мазе или пещера, защото няма сигнал от радиофара в рамото му. Онзи, когото ти догони, очевидно е бил добре обучен, но от ниските нива.

Мур поклати глава с отвращение.

— Смятате ли, че Ходай е имал микрофон?

— Възможно е — отговори Слейтър.

— И аз смятам, че е носел. Мисля, че контролният пункт във фоайето е бил фалшив и контролиран от онези. И да е имал микрофон, рентгенът нямаше да го открие. Затова Ходай премина, без да активира системата. Може да са го заплашвали, да са му казали, че ако не ни взриви, ще убият семейството му, което и без това направиха.

— Това е доста добра версия — обади се О’Хара.

Мур изсумтя.

— Но не е станало така.

— Какво искаш да кажеш? — запита Слейтър.

— Охраната на хотела е доста добра, поне досега. Според мен са използвали някой от камериерите да вкарат бомбите в съседна стая.

— Чакай малко — прекъсна го Слейтър. — Как са вкарали бомбите в хотела все пак? Не са ги мъкнали през главния вход, нали?

Мур поклати глава.

— Влезли са в съседната сграда, технологичния център, където се намираше и снайперистът. Там охраната е по-слаба и може би се подкупва по-лесно. Бомбите са пренесени по въжена линия с макари между двата покрива.

— Шегуваш се — възкликна О’Хара.

— Не. Качих се на покрива на технологичния център и видях къде са опънали въжетата. След това отидох до хотел „Мариът“ — и там на ръба на покрива имаше същите белези. След малко ще изпратя снимките, които направих.

В тихия глас на О’Хара се долови разочарование:

— Това е смешно просто.

— И сигурно там е бил нашият проблем: търсим сложните неща, а онези използват пръчки и камъни. Ако са били прекалено дръзки, сигурно са щели да опитат направо да хвърлят бомбите от онази сграда… — каза Мур и отново поклати глава.

— Значи стаите около вашата са били наети от хора, които изобщо не са идвали там — заключи О’Хара.

— Точно така. Някой отвътре се е погрижил да бъдат записани като заети, но да са празни. Местните полицаи би трябвало да могат да хванат кучия син, който го е уредил. В момента Рана търси информация.

— Добре звучи — отговори О’Хара. — Но засега бихме искали да те изкараме оттам.

Мур си пое дъх и затвори очи.

— Вижте, знам, че смятате, че аз съм допуснал да се случи така… пропуск в сигурността, но всичко беше чисто. Всичко бях проверил. Всичко. А сега… нека довърша тази задача. Моля ви.

Искаше да им каже, че трябва да го направи заради себе си, но не намираше думи.

— Трябваш ни тук.

Мур рязко отвори очи.

— Тук? В Щатите ли?

Слейтър се обади:

— Вчера следобед няколко офицери от батальона на Ходай са снимани с човек, когото разпознахме като Тито Ламас — известен бос от картела „Хуарес“. С тях има двама неидентифицирани мъже, вероятно талибани. Ще получиш снимките след миг.

— Значи имаме корумпирани офицери от армията на Пакистан, човек от мексикански наркокартел и талибани — каза Мур. — Определено несвета троица.

Слейтър кимна.

— Макс, ти познаваш доста от играчите в Близкия изток. Имаш необходимия опит. Искаме да надзираваш на терен една нова съвместна група.

Мур свъси вежди объркан.

— Това какво е… повишение след всичко станало? Искам да кажа, след две седмици трябваше да ме повишат в звание…

— Този въпрос го обсъждаме от доста време и името ти винаги е в началото на списъка. И не е слязло оттам — отвърна Слейтър.

Но Мур продължаваше да клати глава.

— Двамата в коридора… смятах, че са агенти на ОРС и че контролират достъпа до петия етаж. А те просто са пазели бомбите…

— Точно така — обади се О’Хара. Той се наведе към камерата. — Трябва да знаем доколко мексиканските наркокартели играят заедно с афганистанските и пакистанските трафиканти. За твое успокоение ще кажа, че ще работиш по същия случай, но от друг ъгъл.

Мур замълча, за да осмисли казаното.

— Та как участват мексиканците, освен че са посредници и купувачи?

О’Хара се облегна на стола си.

— Това е въпросът, нали?

Слейтър се прокашля и погледна някакви записки.

— Основната ти задача ще е да разбереш дали тази връзка между талибаните и мексиканците цели само разширяване на пазара на опиум или има и друго, например опит на талибаните да създадат оперативна база в Мексико за по-лесен достъп до САЩ.

— Казахте нещо за съвместна група. Кои други служби участват?

Слейтър се ухили.

— Цялата азбука: ЦРУ, ФБР, Агенцията за тютюна и огнестрелните оръжия, Митниците и гранична охрана и половин дузина по-малки и местни служби.

Мур се потресе, като се замисли какво искат от него.

— Господа, благодаря за предложението.

— Не е предложение — изтъкна О’Хара.

— Ясно. Вижте, дайте ми няколко дни да потърся убийците на Ходай и информация за Галахър. Само това искам.

— Вече сме изпратили друг екип — обади се Слейтър.

— Добре. Но нека опитам само още веднъж.

О’Хара изпъшка.

— Ние всички се провалихме тук. Не само ти.

— Онези убиха полковника и избиха семейството му. А той беше добър човек. Постъпваше правилно. Дължим на него и на племенника му поне това. Не мога да си тръгна.

О’Хара помисли, а после вдигна вежди.

— Два дни.