Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (86)

Епилог

Две седмици по-късно…

Животът беше ни повече, ни по-малко невероятен.

— Е, хареса ли ти предишната нощ? — прошепна Куин в ухото на Блей и той извъртя очи в тъмнината.

— Ти как мислиш?

Голите им тела бяха плътно притиснати под тежките топли завивки; това на Куин — зад неговото, ръцете им — стиснати, краката им — преплетени.

Оказало се бе, че Куин обича да се гушка. Кой да предположи… и колко великолепно!

— Мисля, че ти хареса! — Езикът на Куин прокара пътечка по врата на Блей. — Кажи ми, че ти хареса.

Вместо отговор Блей изви гръбнак и долепи ханша си в ерекцията на Куин. Стонът, изтръгнал се от гърдите му, го накара да засияе.

— Изглежда, че на теб ти хареса — промълви Блей.

— И още как!

Предишната нощ никой от двамата не беше дежурен и след като потренираха в залата и изиграха (и загубиха) една партия билярд срещу Ласитър и Бет, Блей беше предложил да се отбият в „Желязната маска“, и то по много специална причина.

Докато Блей си спомняше какво се бе случило в клуба, възбудата на Куин се намести там, където беше повече от добре дошла… и Блей отново се отдаде на невероятното проникване и бавния ритъм, който партньорът му наложи.

А онова, което си спомняше от клуба, правеше всичко още по-еротично. Двамата бяха отишли на бара и си бяха поръчали питиета — „Херадура“ за Куин и джин с тоник за Блей. А после в очите на Куин се бе появил онзи поглед.

И Блей се бе заел за работа.

Беше го отвел в една от тоалетните и когато влязоха заедно вътре, то бе като сбъднала се фантазия — целуването, ръцете в панталоните, трескавото събличане от кръста надолу…

Стон се откъсна от гърдите на Блей, когато онова, което се бе случило тогава, и това, което се случваше сега, се смеси и еротичният коктейл го отведе до ръба на оргазма… а после благодарение на безмилостния ритъм на Куин — и отвъд него, така че пенисът му изригна в ръката на любовника му, мощни спазми разтърсиха тялото му и доведоха и Куин до върха на екстаза…

След кратък период на възстановяване и втори рунд Куин провлачи:

— Някаква вероятност мислите ти да бяха в онази тоалетна?

— Може би.

— Бихме могли да го повторим някоя нощ, ако искаш.

Блей се разсмя.

— Е, тази вечер май сме свободни, така че…

Братството беше получило нареждане да си остане вкъщи и тъй като в съобщението на Тор нямаше обяснение, Блей предположи, че става дума за среща с краля. От две седмици насам шайката копелета и глимерата се бяха спотаили — никакви имейли, никакви военни действия в града, никакви телефонни обаждания. Което никога не беше добър знак.

Вероятно щяха да им съобщят някаква нова информация или пък щяха да обсъдят смъртта на онзи член на Съвета и какви последствия би могла да има. Макар че Блей не виждаше нищо лошо в това, че Асейл беше убил тъпия кучи син.

Бай-бай, Елан. П.С.: Следващия път, когато се опиташ да натопиш някого, гледай да си избереш пацифист.

Евентуалната среща на братята го накара да си помисли за това, как Куин беше станал част от Братството… съвсем гладко и безпроблемно, както се оказа. Държанието му изобщо не се бе променило, начинът му на мислене — също. Което бе още една причина Блей да го обича. Макар и издигнат до такова положение, Куин не бе позволил това да му замае главата.

А татуираната сълза на лицето му, която сега бе станала лилава? Страшно сексапилна. Също като белега с форма на звезда върху гърдите му.

— Определено ще го повторим — заяви Куин, докато бавно излизаше от него, след което се изпъна по гръб, вдигна ръце над главата си и се протегна, усмихвайки се широко, а слабата светлина, долитаща от банята, бе достатъчна, за да може Блей да различи очертанията на невероятните му устни.

— Беше адски еротично. Ти си адски еротичен.

— Е, какво да ти кажа, това отдавна е една от фантазиите ми. — Куин стана сериозен и Блей докосна помрачнялото му лице. — Хей! Я стига. Ново начало, забрави ли?

След нощта на големите откровения в „Желязната маска“, те на няколко пъти бяха разговаряли най-обстойно и бяха решили, че ще я карат стъпка по стъпка, без да приемат нищо за дадено. Първо бяха приятели, след това нещо като врагове, после пък нещо като любовници… преди най-сетне да се вземат в ръце. И само защото години наред бяха приятели и се познаваха по повече от един начин, да имат връзка, беше различно.

— Да. Ново начало. — Куин се приведе към него за целувка и в същия миг телефонът на Блей оповести получаването на съобщение.

Естествено, Куин изобщо не се интересуваше от каквито и да било новини от външния свят и продължи да си проправя път към устните на Блей, докато той посягаше към апарата.

Блей трябваше да вдигне телефона над яките рамене на Куин, докато той се покатерваше отгоре му, отърквайки все още коравия си пенис в неговия…

— Какво, по дяволите…! — изруга Блей, слагайки край на допира на устните им.

— Прекъснаха ли ни?

— Аха… Бъч казва, че се нуждае от мен в Дупката, за съвет по облеклото.

— Е, ти имаш съвършен стил.

По някаква причина тези думи го накараха да си помисли за Сакстън. Още щом с Куин бяха решили, че искат да бъдат заедно, Блей беше казал на Сакстън какво става… и той бе реагирал съвършено изискано и любезно… и без помен от изненада. Дори бе заявил, че по някакъв странен начин изпитва облекчение — знак, че всичко на света е наред, макар и да е кофти за него.

Поне Блей беше получил истинската си любов.

Ако само и Сакстън можеше да открие своята.

— Най-добре да отида — промърмори Блей. — Може би някой има среща.

Понечи да стане, но ръцете на Куин се обвиха около хълбоците му и го придърпаха за нова продължителна целувка.

Когато Куин най-сетне се отпусна назад, очите му бяха полупритворени.

— Идеята за среща не е никак лоша. Искаш ли да идем да потанцуваме някоя нощ?

— Да потанцуваме? — разсмя се Блей. — Ще отидеш на танци? С мен?

Това бе нещо, което Куин ненавиждаше — сладникаво, куп погледи, приковани в тях, и при положение че бяха на обществено място, трябваше да бъдат и напълно облечени.

— Ако го искаш, ще го направя, без да се замисля.

Блей сложи ръка върху лицето му. Куин наистина адски се стараеше и Блей на драго сърце щеше да почака настъпването на деня, в който той щеше да е готов да демонстрира любовта им пред света. Братята и останалите в имението знаеха, че са двойка (то беше очевидно, след като Куин си беше преместил нещата в стаята на Блей), но едва ли можеше да се очаква след цял живот, прекаран в отричане на истината, изведнъж да вземеш да се натискаш с гаджето си пред целия свят без никакъв проблем.

Ала той се опитваше. И говореше (много!) за семейството и брат си, който продължаваше да се възстановява, бавно и болезнено, в клиниката.

Останеха ли насаме обаче, настъпваше истинско вълшебство. Точно това, за което Блей копнееше открай време.

— Ще слезеш ли за Първото хранене? — попита, когато капаците на прозорците започнаха да се вдигат.

— Може би ще си остана тук и ще изчакам да се върнеш, за да сложа теб в устата си.

О, да, онова палаво ръмжене отново се беше промъкнало в гласа на Куин… от което на Блей му се прииска да се върне между чаршафите.

— Ти си… — В стаята отекна стон и Блей, който се бе отправил към банята, се закова на място. — Къде ти е ръката?

— Ти къде мислиш, че е? — Гръбнакът на Куин се изви в дъга и единият от кучешките му зъби се заби в долната му устна.

Блей си помисли за съобщението, което нямаше намерение да пренебрегне.

— Да го духаш!

— О, за мен ще е истинско удоволствие! — Куин облиза устни. — Както и за теб.

Блей изруга и влезе в банята. Ако нещата продължаваха така, никога нямаше да излезе от стаята…

И наистина, след един горещ душ и избръсване, Куин все още беше в леглото, изтегнал се като лъв; черната му коса беше разрошена от ръцете на Блей, а изпод полуспуснатите му клепачи разноцветните му очи обещаваха най-различни сексуални акробатики, когато Блей се върне.

Ама че ненаситно копеле!

— Просто ще си лежиш ли? — скара му се Блей от прага.

— Ами не знам… може и да се поупражнявам, докато те няма. — От гърлото му се откъсна мощна въздишка, последвана от още един стон… и движението под завивката и чаршафите накара Блей да си спомни цял куп похотливи, потни, прекрасни неща. — Важно е да се поддържа формата, нали знаеш?

Блей стисна зъби и рязко отвори вратата.

— Ще се върна.

— Не бързай. От очакването само ставам още по-твърд.

— Да, сякаш се нуждаеш от помощ за това.

Блей затвори вратата след себе си, намести каквото имаше за наместване в широкия си анцуг и отново изруга. Бъч щеше да стори добре да имаше адски добра причина да се нуждае от мнението му.

Както и проблем, който можеше да бъде решен бързо.

* * *

В мига, в който Блей излезе, Куин отметна завивките и скочи от леглото. Грабна телефона си от нощното шкафче, изпрати съобщението, което беше написал предварително, и се втурна в банята. За щастие, водата вече беше топла.

Насапуниса се за миг. Изми си косата за секунди. Започна да се бръсне…

— Ау! — изруга, когато се поряза по брадичката.

Затвори очи и си заповяда да забави темпото, преди да си е отрязал шибания нос. Самобръсначката се плъзна бавно по бузата му, около линията на челюстта, надолу по врата. После пак. И пак.

Защо, по дяволите, бе решил да го направи под душа? В нощ като тази би трябвало да е пред огледалото…

— Ей, красавице, готова ли си? — долетя гласът на Рейдж в банята. — Или искаш да си оскубеш и веждите?

Куин прокара ръка по лицето си. Съвсем гладко.

— Майната ти, Холивуд — надвика той шума от водата.

След това спря душа, излезе изпод него и се подсуши, докато се връщаше в спалнята.

Застанал до усмихващия се Тор, Рейдж беше сложил ръце зад гърба си.

— Ама че тон държиш на шибания си стилист.

Куин ги изгледа изпод вежди.

— Ако сте ми приготвили хавайска риза, ще ви убия.

Рейдж погледна към Тор и се ухили, а когато другият брат кимна, извади онова, което криеше зад едрото си тяло.

Куин се вкамени.

— Я чакай малко… та това е…

— Смокинг, мисля, че е думата — довърши Рейдж. — С-М-О-К-И-Н-Г.

— Твоят размер е — намеси се Тор. — А Бъч твърди, че е на най-добрия дизайнер в бизнеса.

— С име на автомобил — промърмори Рейдж. — Човек би си помислил, че някой топ…

— Хей, гледахте ли „Хъни Бу Бу“? — Ласитър нахлу в стаята. — Леле, готин смокинг…

— Да, но само защото ти държиш по телевизора в билярдната непрекъснато да текат епизоди на онова извращение! — Холивуд погледна към прага, където Ви тъкмо влизаше след ангела. — Той дори не знаеше какво е това, Вишъс.

— Смокингът? — Ви запали една ръчно свита цигара. — Естествено, че няма да знае. Той е истински мъж.

— Което означава, че Бъч е момиче — изтъкна Рейдж. — Защото той го купи.

— Хей, вие май вече сте започнали партито — каза Трез, пристигайки заедно с Ай Ем. — О, готин смокинг. Това не е ли „Том Форд“?

— Или беше „Дик Крайслер“? — подхвърли Рейдж. — „Хари Шевролет…“, ей, това последното си го биваше.

— Най-добре се обличай, Пепеляшке. — Ви си погледна часовника. — Нямаме много време.

— Наистина красив смокинг — отбеляза Фюри, отваряйки широко вратата заедно със Зейдист. — Аз имам съвсем същия.

— Фриц е запалил свещите — обади се Рив иззад близнаците. — Ей, готин смокинг. Аз имам същия.

— И аз — рече Фюри. — Пасва страхотно.

— В раменете, нали? „Том Форд“ са най-добрите…

Истински. Шибан. Хаос.

И докато той го заливаше от всички страни; докато гледаше как всички тези мъже говорят един през друг, тупат се по раменете или се пляскат по задниците, Куин усети, че за миг остава без дъх. А после сведе поглед към пръстена, който Блей му беше дал.

Да имаш семейство, беше… невероятно, неописуемо прекрасно.

— Благодаря ви — тихо каза той.

Всички замръзнаха; лицата до едно се обърнаха, погледите се приковаха в него, телата застинаха на място, врявата утихна.

Зи бе този, който проговори пръв, а жълтите му очи грееха.

— Хайде, издокарай се. Ще се видим на долния етаж, любовнико.

Последваха цял куп потупвания по рамото, преди воините да се изнесат един по един през вратата. А после Куин остана сам със смокинга.

— Е, да го направим — каза той на дрехата.

Обличането на ризата мина без проблем, но копчетата не бяха като обикновените. Приличаха на тези за ръкавели и му отнеха цяла вечност. След това се зае с панталона… и реши да мине без бельо. И накрая — чифт лъскави обувки, пуснати върху разхвърляното легло от бог знае кой от братята… както и копринени черни чорапи, толкова фини, че почти можеха да минат за шибан чорапогащник.

Но той щеше да го направи както трябва.

Когато най-сетне дойде ред на сакото, Куин се приготви да се почувства като приклещен в менгеме, ала Фюри и Рив бяха прави — материята се плъзна по якото му тяло като вода. Отиде в банята, свали черната копринена папийонка от закачалката и се погледна в огледалото.

Човече… всъщност изглеждаше страшно секси.

Откопча колосаната яка, уви папийонката около врата си и подръпна няколко пъти двата й края, за да е сигурен, че е както трябва. А след това направи онова, което бе виждал да правят баща му и брат му, когато не знаеха, че ги гледа — завърза съвършен възел на гърлото си.

Навярно щеше да му е по-лесно, ако беше свалил сакото.

И ако ръцете му не трепереха така.

Все пак успя някак да свърши работата.

След това отстъпи назад и се огледа отляво и отдясно. Отзад.

Да, страшно беше изтупан. Работата бе, че изобщо не приличаше на себе си. Ама ни най-малко.

Което беше проблем. Съвсем наскоро за него изведнъж бе станало страшно важно да бъде истински.

Напълно пренебрегната след душа, косата му бе изсъхнала и беше прилепнала върху главата му, така че, без да се замисли, той взе гела за коса, който делеше с Блей, навлажни дланите си и ги прокара през кичурите, карайки ги да щръкнат.

По-добре. Сега вече не се чувстваше чак толкова глупаво.

Ала нещо все още не беше наред…

Докато се опитваше да разбере какво точно, си помисли как се бяха развили нещата. След онзи съдбоносен разговор в „Желязната маска“, сам бе изненадан от това, колко леко се бе почувствал, отърсил се най-сетне от товара, който дори не подозираше, че носи върху плещите си. Беше странно… но от време на време се улавяше как си поема дълбоко въздух, как гърдите му се повдигат бавно, а после отново се спускат с невероятна лекота.

Една мъничка част от него като че ли все още очакваше да се събуди и да открие, че всичко е било просто сън. Ала всяка вечер се събуждаше, обвил ръце около Блей, вдъхваше мириса на обвързването му, усещаше топлината на тялото му до своето.

Обичам те. Ти си съвършен такъв, какъвто си.

Завинаги.

Докато гласът на Блей отекваше в главата му, Куин затвори очи и се олюля…

А после рязко отвори очи и погледна към шкафа под мивката.

Да, помисли си. Именно от това се нуждаеше.

Няколко минути по-късно излезе от спалнята им, чувствайки се точно както трябва, със смокинг и всичко останало.

Когато стигна до най-горното стъпало на голямото стълбище, ритуалните свещи, подредени от двете страни чак до долу, проблясваха и блещукаха. Във фоайето имаше още — върху полици и по пода, и около сводовете, въвеждащи в другите стаи.

— Добре изглеждаш, синко.

Куин се обърна и погледна през рамо.

— Здрасти, милорд.

Рот излезе от кабинета си със своята кралица от едната му страна и кучето — от другата.

— Не ми трябват очи, за да ми е ясно, че пингвинският костюм ти стои отлично.

— Благодаря ти, че ми позволи да направя това.

Рот се усмихна, разкривайки огромните си бели кучешки зъби. Придърпа своята шелан за бърза целувка и се засмя.

— Дълбоко в сърцето си съм страшно романтичен, не го ли знаеше?

Бет се засмя и като се пресегна, стисна ръката на Куин.

— Късмет… не че се нуждаеш от такъв.

Куин не беше чак толкова сигурен. Всъщност, след като остави Първото семейство да слезе преди него, трябваше да положи усилие да се стегне. Потри лице и се зачуди защо, по дяволите, беше решил, че това е добра идея…

Не се дръж като някой лигльо, скастри се сам.

Докато поемаше надолу по стълбите, придърпа реверите на сакото и го закопча. Точно както би трябвало да стори един изискан господин.

Беше стигнал до средата, когато вътрешната врата на вестибюла се отвори и пламъчетата на ритуалните свещи се полюшнаха.

Куин се закова на място, когато Фриц въведе две фигури във фоайето. Новодошлите се поразтъпкаха на място, за да се стоплят, а после, като по даден знак, едновременно погледнаха към него.

Родителите на Блей бяха облечени официално: баща му носеше смокинг, а майка му — най-красивата рокля от синьо кадифе, която Куин някога бе виждал.

— Куин! — възкликна тя и забърза по мозаечния под, повдигнала крайчеца на роклята. — Изглеждаш невероятно!

Усетил как бузите му пламват, Куин наведе глава и се приближи до нея. Макар да беше с поне трийсет сантиметра по-ниска от него, дори и на токчета, той се почувства като дванайсетгодишен хлапак, когато тя улови ръцете му и ги разпери широко.

— Ти си най-красивото същество, което съм виждала в живота си!

— Благодаря. — Куин се прокашля. — Аз, ъъъ, исках да изглеждам добре.

— И си успял! Нали така, скъпи?

Бащата на Блей се приближи и му протегна ръка.

— Справил си се отлично, синко.

— На „Форд“ е. Дрехата де.

Господи, дали можеше да звучи като по-голям глупак!

Двамата с бащата на Блей се здрависаха и прегърнаха, а после по-възрастният мъж каза:

— Страшно се радвам за вас.

Майката на Блей заподсмърча и извади бяла кърпичка.

— Толкова е прекрасно. Сдобих се с още един син… двама синове! Ела, нека те прегърна. Двама синове!

Куин се подчини незабавно — не беше в състояние да й откаже каквото и да било… а най-малко пък — една от нейните прегръдки. Те бяха по-прекрасни дори от лазанята й.

Господи, толкова обичаше родителите на Блей. Той и Блей бяха отишли да ги видят една-две вечери, след като бяха решили да се съберат и макар че Куин беше направо вкочанен от ужас, майката и бащата на Блей се бяха държали мило, спокойно и… нормално.

Блей обаче нямаше представа, че Куин отново ги бе посетил, веднага след залез-слънце, вечерта преди двамата да отидат в клуба.

Когато майката на Блей го пусна, Куин забеляза Лейла, застанала точно пред входа на трапезарията. Даде й знак да се приближи и обви ръка около раменете й, защото усещаше, че тя се чувства неловко.

— Това е Избраницата Лейла.

— Просто Лейла — промълви тя, докато протягаше ръка.

В отговор, бащата на Блей се поклони ниско, а майка му направи реверанс.

— Моля ви, не е необходимо… — започна Лейла, но спря, когато другите двама оставиха официалностите.

— Скъпа, Куин ни съобщи благословената новина. — Майката на Блей буквално грееше. — Как се чувстваш?

Поредната червена точка за родителите на Блей. Куин направо не можеше да повярва колко прекрасно бяха реагирали, когато им бе казал за бременността… а ето че с типичната си непринуденост успяха да накарат и Лейла да се отпусне.

Бяха такива, откакто ги помнеше, недокоснати от заразата на глимерата, недаващи и пет пари за мнението на аристокрацията, готови да постъпят както беше правилно, без да се замислят.

Нищо чудно, че от Блей бе излязъл такъв невероятен мъж…

— Идва — провикна се Ви откъм тънещата в непрогледен мрак билярдна. — Трябва да се пръснем… веднага!

— Ела с нас — каза майката на Блей, улавяйки Лейла за ръка. — Без теб като нищо ще се блъснем в някои от мебелите.

Докато се отдалечаваха, Лейла погледна през рамо и се усмихна така, че цялото й лице грейна.

— Толкова се радвам за теб!

Куин й се усмихна в отговор.

— Благодаря.

А после стомахът му се сви, когато се обърна с лице към входа на имението.

Къщата беше притихнала, свещите горяха и той чакаше, вцепенен.

Време беше за шоу.

* * *

В това нямаше никаква логика, мислеше си Блей, докато прекосяваше двора.

— Изглеждаш страхотно! — догони го гласът на Бъч откъм входа на Дупката.

Все още не му беше съвсем ясно как точно се бе оказал облечен в смокинг. Бъч му беше излязъл с някаква история как искал той да изиграе ролята на модел пред Вишъс, с надеждата да убедят Ви да си купи един. Но това беше нелепо. Защо просто Бъч не беше облякъл един от четирите смокинга, които притежаваше и с които често се изтупваше.

Освен това никой не можеше да убеди Ви да направи каквото и да било. По-лесно би било да убедиш една скала в нещо.

Все тая… единственото, което Блей искаше, бе да приключи с всичко това, за да може да се върне на горния етаж… и с малко повечко късмет да завари Куин все още в леглото.

Взе на бегом стъпалата, отвеждащи до входната врата, а солта, с която бяха посипани, хрущеше под краката му, така че в мига, в който се озова във вестибюла, той изтръска крака, та лъскавата кожа на обувките да не пострада. След това тикна лице в охранителната камера…

Вратата се отвори и за миг Блей не можеше да осъзнае какво вижда. Във фоайето цареше мрак… не, всъщност това не беше вярно. Във всички ъгли грееха свещи и светлината им се отразяваше в златото на балкона, в полилеите и огледалата…

Куин стоеше насред просторното помещение. Сам.

Блей прекрачи прага с крака, които не усещаше.

Неговият любовник и най-добър приятел носеше най-прекрасния смокинг, който някога бе виждал… но разбира се, това се дължеше повече на онзи, който го носеше, а не толкова на самата дреха. Черното сако подчертаваше косата му, щръкнала на иглички, от белотата на ризата загорялата му кожа сякаш сияеше, а кройката на облеклото… прекрасно подчертаваше съвършеното му тяло.

Ала не това спря дъха на Блей.

А разноцветните очи, синьо и зелено, които грееха така, че ритуалните свещи бледнееха пред тях. Само че Куин изглеждаше нервен, пръстите му потрепваха неспокойно, тялото му се полюшваше напред-назад върху краката, обути в чифт лъскави обувки.

Блей пристъпи напред и спря пред него. И макар в главата му да бушуваше буря, докато се мъчеше да разбере какво означава всичко това… и стигаше до заключения, които му се струваха безумни, той не можа да потисне широката си усмивка.

— Сложил си си пиърсингите.

— Аха. Просто… исках да съм сигурен, че ще ме познаеш.

Куин се заигра с редицата оловносиви халки, които минаваха по ухото му, и Блей се наведе, за да го целуне по устните… а после и халката, която отново украсяваше долната му устна.

— О, знам, че си ти. Тоалетът страшно ти отива… но се радвам, че пак ги носиш. Обожавам ги.

— Значи, никога вече няма да ги сваля.

О, господи, помисли си Блей в тишината, която се възцари за миг, възможно ли бе наистина… може би си въобразяваше…

Куин падна на едно коляно. Просто ей така — точно върху цъфналото ябълково дърво, изобразено там.

— Нямам пръстен. Липсват ми и високопарни думи и надути излияния, които да ти поднеса. — Куин преглътна мъчително. — Знам, че е твърде рано и че е като гръм от ясно небе, но те обичам и искам ние…

Като никога в живота си, Блей трябваше да се съгласи с него — достатъчно с приказките.

С едно решително движение, той се наведе и сложи край на целия разговор с една целувка. А след това се изправи и кимна.

— Да. Да, абсолютно, да…

Ругаейки от облекчение, Куин стана от пода и двамата обвиха ръце един около друг.

— Слава богу! Човече, от дни насам имам чувството, че ще получа инфаркт…

Изведнъж ръкопляскания изпълниха фоайето и отекнаха из огромното помещение. От мрака заизлизаха хора, цял куп усмихнати, сияещи от щастие лица…

— Мамо? Татко? — разсмя се Блей. — Какво… хей, как сте?

Докато той прегръщаше родителите си, баща му каза:

— Направи го както трябва. Първо ме попита дали одобрявам.

Блей рязко обърна глава към мъжа, когото обичаше.

— Наистина ли? Поискал си съгласието на баща ми?

Куин кимна, а после се ухили широко.

— Имах само един-единствен шанс. И възнамерявах да го направя както си му е редът. Е, музика?

Начаса всички се отдръпнаха и телата им оформиха обръч по ръба на светлината, а после страшно познати звуци се разнесоха и Блей разпозна…

„Не преставай да вярваш“ на „Джърни“.

Куин протегна ръка.

— Ще танцуваш ли с мен? Пред всички… бъди мой и танцувай с мен.

Блей запримигва учестено. По някакъв начин това му се струваше по-значимо дори от самото предложение — пред целия свят и пред всички. Те двамата. Сърцата им — обвързани завинаги.

— Сякаш бих могъл да ти откажа! — прошепна той дрезгаво.

Ала после, когато телата им се срещнаха, се поколеба.

— Почакай… кой ще води?

Куин се усмихна.

— Това е лесно. И двамата.

И с тези думи те се притиснаха един към друг и започнаха да се движат заедно, в съвършена хармония…

… и живяха щастливо до края на дните си.