Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (40)

37

Блей въртеше ли, въртеше пръстена със семейния печат около показалеца си, запалената цигара тлееше в другата му ръка, задникът му се схвана… и все така никой не влизаше през вратата на вестибюла.

Седнал на най-долното стъпало на голямото стълбище, той нямаше да изпълни обещанието към майка си и да си отиде вкъщи. Не и тази вечер. След предишната шеметна нощ със самолетната катастрофа и съпътстващата я драма Рот беше заповядал на братята да си вземат двайсет и четири часа почивка. Така че, строго погледнато, би трябвало да се обади на родителите си и да каже на майка си да вади моцарелата и да се захваща за соса.

Но да се махне от имението сега? Немислимо. Не и след като бе чул виковете откъм стаята на Лейла и бе видял как я свалят едва ли не на ръце по стълбището.

Естествено, Куин беше с нея.

Джон Матю обаче не беше.

Така че каквото и да се бе случило, очевидно беше по-важно от задълженията му на аструкс нотрум, което означаваше, че… Лейла губи детето. Само нещо толкова сериозно би могло да има подобен ефект.

Докато той продължаваше да седи на стълбището като някакъв неодушевен предмет и без никой за компания, освен тревогата, умът му, естествено, реши да направи ситуацията още по-отвратителна. Мамка му, наистина ли беше преспал с Куин предишната нощ?

Блей всмукна силно от цигарата си и изруга, докато изпускаше дима.

Наистина ли се бе случило?

Господи, този въпрос се блъскаше в черепа му от мига, в който се бе събудил от невероятно горещ сън, с ерекция, която явно смяташе, че Куин е до него.

Докато сигурно за стотен път прехвърляше разигралото се пред очите си, единственото, за което можеше да мисли, бе… е, на това му се казваше планът ти да се провали. След като беше отхвърлил Куин, когато той падна на колене пред него, Блей се бе върнал в стаята си, крачейки напред-назад, докато спорът, който изобщо не искаше да води със себе си, превръщаше ума му в пюре.

Беше взел правилното решение, като си тръгна. Наистина. Абсолютно.

Проблемът беше, че не бе удържал на него. Докато часовете на деня се точеха, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе как го бяха заловили да краде пакет цигари от един от семейните догени. Тогава беше още млад претранс и за наказание баща му бе наредил да седне отвън и да изпуши откраднатия пакет, до последната цигара. Беше му станало ужасно лошо и бяха минали една-две години, преди да е в състояние да понесе дори пасивно пушене.

Така че това беше новият му план.

Открай време отчаяно жадуваше Куин, но всичко бе само във въображението му, оформило фантазии, с които можеше да се справи. Но не и с пълната програма; не и с този абсолютен, стихиен, помитащ всичко по пътя си ураган… а прекрасно знаеше, че в истинския живот Куин няма да се обуздава, нито да кара полека. „Планът“ беше да опита истинското преживяване и да открие, че то е просто груб секс. По дяволите, да открие, че дори не е добър секс.

Не се предполагаше да изпушиш всички цигари в пакета… и да искаш още.

Исусе Христе, за първи път реалността превъзхождаше фантазията, най-невероятното сексуално преживяване, което някога бе имал. А след това нежността, която Куин беше проявил, бе просто нетърпима.

Всъщност, когато си я припомни, Блей скочи от мястото си и се отправи решително покрай ябълковото дърво… сякаш имаше къде да отиде.

В този момент вратата се отвори. Ала не тази на вестибюла.

А на библиотеката.

Блей погледна през рамо и видя Сакстън да прекрачва прага. Изглеждаше ужасно и не само заради това, че колкото и бързо да се възстановяваше, челюстта му все още беше подута благодарение на нападението на Куин.

Браво на теб, помисли си Блей. Страхотен начин да изразиш разочарованието си от нечие поведение — остави го да те изчука, след като се опита да удуши бившето ти гадже.

Страшно изискано, няма що.

— Как си? — попита Блей, и то не просто по задължение, без да очаква отговор.

Беше истинско облекчение, когато Сакстън се приближи. Погледна го в очите. Усмихна се лекичко, сякаш бе твърдо решен да направи усилие.

— Изтощен. Гладен. Неспокоен.

— Искаш ли да хапнем нещо заедно? — избъбри Блей на един дъх. — Чувствам се по същия начин и нуждата от храна е единственото от трите, за което бих могъл да сторя нещо.

Сакстън кимна и пъхна ръце в джобовете на спортно-елегантния си панталон.

— Великолепна идея.

В крайна сметка двамата се озоваха край очуканата дъбова маса в кухнята, седнали един до друг, с лице към стаята. С щастлива усмивка на лице, Фриц начаса премина на режим осигуряване на храна и само след десет минути им поднесе по една димяща купа с телешка яхния, както и хрупкава багета, която да си поделят, бутилка червено вино и бучка масло върху малка чинийка.

— Ей сега се връщам, господа — каза икономът с поклон, след което изкара всички от кухнята, от догена, който чистеше зеленчуци, онези, които полираха приборите, та чак до тези, които бършеха прозорците в нишата от другата страна.

Когато летящата врата се затвори зад последния от тях, Сакстън каза:

— Трябва ни само свещ и това си е истинска романтична среща. — Той се приведе лекичко напред и започна да се храни със съвършени маниери. — Е, предполагам, че ще ни трябват и някои други неща.

Блей го погледна, докато гасеше цигарата си. Дори с торбичките под очите и избледняващите синини по врата, адвокатът беше наистина привлекателен.

Защо, по дяволите, не можеше да…

— Недей отново да казваш, че съжаляваш. — Сакстън попи устните си със салфетка и се усмихна. — Наистина не е нужно, нито пък уместно.

Докато седеше до Сакстън, на Блей му се струваше напълно невероятно, че наистина са скъсали. Също толкова невероятно, колкото и случилото се с Куин. Действителност ли бе всичко, станало през последните две нощи?

Е, много ясно! Никога нямаше да се стигне до онова с Куин, ако двамата със Сакстън все още бяха заедно. В това поне беше напълно сигурен. Едно беше да си направи тайно чекия и дори това беше достатъчно лошо. Но истинска изневяра? НИКОГА.

Докато се хранеха в мълчание, Блей поклати глава, въпреки че не му бяха задали никакъв въпрос, нито пък водеха някакъв разговор. Просто не знаеше какво друго да стори. Понякога промените в живота те връхлитат толкова бързо и яростно, че е невъзможно да не изостанеш от реалността. Трябва да мине време, докато умът ти успее да асимилира всичко; новото равновесие се установява едва след като умът ти се поплиска в главата известно време.

Той все още беше в периода на плискането.

— Някога струвало ли ти се е, че часовете би трябвало да се измерват с години? — попита Сакстън.

— Или десетилетия. Да. Абсолютно. — Блей отново го погледна. — Всъщност тъкмо си мислех съвсем същото.

— Ама че сме мрачни и двамата.

— Може би трябва да носим черно.

— Траурни ленти? — попита Сакстън.

— Къде ти, цели покривала. От главата до петите.

— Как ли ще се справя аз, с моята слабост към цветовете? — Сакстън махна с оранжевата си кърпичка на „Ермес“. — Но разбира се, за всичко може да бъдат намерени подходящите аксесоари.

— Това определено би обяснило зъбните украшения.

— Пластмасовите розови фламинги.

— Продуктите от серията „Хелоу Кити“.

Изведнъж и двамата избухнаха в смях. Дори не беше толкова смешно, но не шегата имаше значение. А строшаването на леда. Връщането към нещо нормално. Това, че отново можеха да си говорят.

Когато смехът им утихна, Блей сложи ръка около раменете на Сакстън и го прегърна лекичко. Хубаво бе и че Сакстън се облегна на него за миг, приемайки това, което му предлагаха. Не че Блей си въобразяваше, че понеже бяха поседели един до друг, хапнали бяха заедно и се бяха посмели, оттук нататък всичко щеше да потече съвършено гладко. Ни най-малко. Странно му се струваше, че Сакстън бе преспал с някой друг, а мисълта, че самият той бе сторил същото, беше направо невероятна… особено като се имаше предвид кой беше този „някой друг“.

Промяната от това, да бъдете любовници в продължение на близо година, към това, да сте просто приятели, не се случваше за ден-два. Но поне човек можеше да се опита да прокара нов път. И да направи първите крачки по него.

Сакстън винаги щеше да има място в сърцето му. Връзката, която бяха споделили, бе първата от този вид, която Блей бе имал… не само с друг мъж, но и с когото и да било. Двамата имаха и много чудесни изживявания, които той щеше да носи със себе си като спомени, които напълно си заслужаваха мястото в ума му.

— Видя ли задната градина? — попита Сакстън, докато му подаваше хляба.

Блей си отчупи залък и на свой ред му подаде чинийката с маслото.

— Зле е, нали?

— Напомни ми никога да не се опитвам да плевя със самолет.

— Ти не се занимаваш с градинарство.

— Е, ако някога реша да се захвана. — Сакстън си напълни чашата. — Вино?

— Ако обичаш.

И ето как продължи храненето им — през яхнията от телешко чак до прасковения сладкиш, който благодарение на уменията на Фриц се появи като по чудо пред тях в точния момент. Когато и последният залък беше преглътнат и последното попиване с кърпичка — направено, Блей се облегна назад във вградената, тапицирана с меки възглавници пейка, и си пое дълбоко дъх.

Което далеч не беше само заради приятно напълнения му стомах.

— Е — каза Сакстън, докато поставяше салфетката си до чинията от десерта, — мисля, че най-сетне съм готов да взема ваната, за която говорихме преди няколко нощи.

Блей отвори уста, за да му напомни, че солите, които предпочита, все още бяха в неговата баня. Беше ги видял в шкафа, когато по залез-слънце извади резервния си крем за бръснене.

Само че… не беше сигурен, че трябва да го спомене. Ами ако Сакстън си помислеше, че го кани да се изкъпе в неговата баня? Дали би било прекалено грубо напомняне за това, как се бяха променили нещата… и защо? Ами ако…

— Имам едни масла за вана, които много искам да използвам — каза Сакстън, докато ставаше от пейката. — Най-сетне пристигнаха. От цяла вечност ги чакам.

— Звучи страхотно.

— Нямам търпение.

Сакстън опъна сакото на раменете си, оправи маншетите си и като му помаха, излезе от стаята без следа от напрежение по лицето си.

Което определено помогна.

Блей сгъна салфетката си, постави я до чинията и като стана от масата, протегна ръце над главата си и се наведе назад, така че гръбнакът му изпука хубаво.

Напрежението му се завърна в мига, в който отново пристъпи във фоайето.

Какво, по дяволите, ставаше с Лейла?

А дори не можеше да се обади на Куин. Разиграващата се драма не беше негова, нито имаше нещо общо с него — когато ставаше дума за тази бременност, той с нищо не беше по-различен от останалите в къщата, които бяха станали свидетели на представлението и без съмнение се тревожеха не по-малко от него… ала нямаха право да изискват непрекъснато да ги държат в течение.

За съжаление, вече пълният му стомах не беше съгласен с това. Само при мисълта, че Куин може да изгуби детето, го обземаше желание да се втурне към най-близката тоалетна. Просто в случай че току-що погълнатата храна решеше да се евакуира през гърлото му.

В крайна сметка се озова в дневната на втория етаж, кръстосвайки напред-назад. Оттук без проблем щеше да чуе вратата на вестибюла и все пак не беше, като да чака на открито…

Кабинетът на Рот се отвори и Джон Матю се показа от светая светих на краля.

Блей начаса прекоси стаята, за да види дали не знае нещо… но спря, когато зърна изражението му.

Дълбоко замислен. Сякаш беше получил смущаващи лични новини.

Блей се поотдръпна и приятелят му се отдалечи по коридора със статуите, без съмнение, за да изчезне в стаята си.

Май и в живота на други се случваха разни неща.

Страхотно.

Блей изруга тихичко и отново подхвана безкрайното си кръстосване… и чакане.

* * *

Далеч на юг, в Уест Пойнт, Сола се готвеше да проникне в къщата на Бенлоиз през прозореца в края на главния коридор на втория етаж. Бяха минали месеци, откакто бе влизала вътре, но се надяваше, че сензорът в охранителната система, внимателно манипулиран от нея, все още беше на нейна страна.

Две неща бяха от ключово значение за успешното проникване в една къща, хотел или каквато и да било сграда — грижливо подготвен план и бързина.

Тя разполагаше и с двете.

Увиснала на металното въже, което беше закачила за покрива, тя бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади едно устройство и го доближи до десния ъгъл на прозореца, който се отваряше напречно през средата. Задейства сигнала и зачака, без да откъсва очи от мъничката червена светлинка, която грееше върху екрана пред нея. Ако по някаква причина тя не се променеше, щеше да й се наложи да проникне през една от капандурите, които гледаха към страничния двор… което нямаше да е особено приятно…

Напълно безшумно, светлинката стана зелена и като се усмихна, Сола се зае да вади още инструменти.

Взе една вакуумна лепка и я притисна в средата на долното стъкло, след което описа кръг около нея с ножа за стъкло. Бързо натискане навътре и ето че вече имаше достатъчно място, през което да пъхне ръката си.

След като много внимателно пусна парчето стъкло върху персийския килим вътре, Сола провря ръка през дупката, освободи месинговото устройство, което държеше прозореца затворен, и плъзна горната част нагоре.

Посрещна я топъл въздух, сякаш къщата се радваше, че тя се връща.

Преди да влезе, погледна надолу. После към алеята за коли. Наведе се настрани, за да види, доколкото можеше, в задната градина.

Струваше й се, че някой я наблюдава… не докато караше насам, но от мига, в който бе слязла от колата и бе обула ските. Само че наоколо нямаше никой, поне никой, когото да бе видяла, и докато в професия като нейната бдителността беше от жизненоважно значение, параноята беше опасна загуба на време.

Така че трябваше да престане с тези глупости.

Залавяйки се за работа, Сола вдигна облечените си в ръкавици ръце и изтегли тялото си през прозореца. В същото време охлаби напрежението на металното въже, така че да има достатъчно дължина, за да може да влезе в къщата. Приземи се съвършено безшумно благодарение не само на килима, с който бе застлан дългият коридор, но и на обувките си с меки подметки.

Безшумността също бе от първостепенно значение за успеха на задача като нейната.

Сола поспря там за миг. В къщата не се долавяха никакви звуци, но не беше задължително това да означава нещо. Беше сигурна, че Бенлоиз има беззвучна аларма, както и че сигналът не се подаваше в местната, нито дори в щатската полиция. Той обичаше да се оправя сам, а с всички телохранители, които наемаше, определено му оставаха предостатъчно и за това място.

За щастие, Сола я биваше в професията й — Бенлоиз и главорезите му нямаше да се приберат преди изгрев-слънце… нали в края на краищата водеше живота на вампир.

По някаква причина думата „вампир“ я накара да си спомни за мъжа, който се бе появил при колата й, а след това бе изчезнал като с магия.

Ама че лудост. И единственият път от много отдавна, когато някой я бе накарал да се сепне. Всъщност след конфронтацията им тя сериозно обмисляше повече да не припарва до стъклената къща край реката… за което си имаше причина, макар и доста странна. Не се боеше, че ще пострада физически. Бог й беше свидетел, че прекрасно умееше да се защитава.

Беше заради привличането.

По-опасно от всеки пистолет, нож или юмрук, поне що се отнасяше до нея.

С леки стъпки Сола се затича по килима, насочвайки се към главната спалня с изглед към задната градина. Къщата миришеше точно както си я спомняше — на старо дърво и лак за мебели. Не беше забравила и че трябва да се придържа вляво — така нищо нямаше да изскърца.

Вратата на спалнята беше затворена и тя извади шперца си, без дори да пробва дръжката. Бенлоиз беше маниак на две теми — чистотата и безопасността. Сола обаче оставаше с впечатлението, че второто беше по-важно, що се отнася до галерията в Колдуел, отколкото тук, в дома му. В края на краищата под покрива си Бенлоиз не държеше нищо, освен произведения на изкуството, които бяха застраховани, и самия себе си през деня… когато мястото беше пълно с телохранители и пистолети.

Всъщност вероятно именно заради това беше такава нощна птица — по този начин в галерията винаги имаше някой. Той беше там след края на работното време, а служителите, грижещи се за законния му бизнес, бяха там през деня.

А Сола определено предпочиташе да прониква в празни къщи.

Тя с лекота се справи с ключалката, отвори вратата и се шмугна вътре. Пое си дълбоко дъх и усети миризмата на тютюн и одеколона на Бенлоиз. По някаква причина тази смесица я накара да си помисли за черно-белите филми с Кларк Гейбъл.

Завесите бяха спуснати, а осветлението угасено, така че в стаята цареше непрогледна тъмнина, ала тя беше направила снимки, когато бе дошла на онова парти, а Бенлоиз не беше от хората, които разместваха нещата си. Къде ти, всеки път щом в галерията изложеха някой нов експонат, Сола буквално можеше да го усети как се гърчи в кожата си.

Страхът от промяната е слабост, казваше баба й открай време.

И в този случай определено я улесняваше.

Вече по-бавно, тя направи десет крачки напред, озовавайки се в средата на стаята. Леглото би трябвало да се намира вляво, по протежение на дългата стена, както и сводестата врата на банята, както и тази на дрешника. Пред нея бяха високите прозорци, които гледаха към градината. Отдясно би трябвало да има писалище, столове и камината, която никога не се използваше, защото Бенлоиз ненавиждаше миризмата на дим от запалени дърва.

Контролният панел на алармата се намираше между входа към банята и пищно украсената табла на леглото, до една лампа, която се издигаше на около метър върху малка масичка.

Сола се завъртя на място. Направи четири стъпки напред. Намери опипом крака на леглото. Стъпка настрани, втора, трета. Напред покрай огромния дюшек. Стъпка встрани, за да избегне масичката и лампата.

Протегна лявата си ръка…

И ето го и панела на алармата, точно където би трябвало да е.

Тя повдигна капака и освети вътрешността му с помощта на миниатюрно фенерче, което бе захапала между зъбите си. Извади друго устройство от раницата си, допря жица до жица, пресече сигналите и с помощта на съвсем малък лаптоп и програма, която един неин приятел беше написал, направи затворена система, така че докато рутерът беше на място, алармата да не отчете детекторите за движение, които тя щеше да задейства.

Що се отнасяше до охранителната система, всичко щеше да бъде съвсем наред.

Сола остави лаптопа да си върши работата и излезе от стаята, насочвайки се към долния етаж.

Вътрешният декор беше изпипан до съвършенство, сякаш всеки миг щяха да дойдат фотографи, за да го снимат за някое списание… макар, разбира се, Бенлоиз да бранеше личното си пространство твърде строго, за да допусне жилището му да бъде снимано за широката публика. С бърза крачка Сола прекоси входното помещение на първия етаж и гостната вляво и влезе в кабинета.

Докато се придвижваше в мрака, определено би предпочела да свали бялото си яке и панталони — да изпълни задачата си по впити черни дрехи, би било клише, ала несъмнено практично. Само че нямаше време, а далеч повече се тревожеше да не я забележат отвън, в снежния пейзаж, отколкото тук, в празната къща.

Като всичко друго под този покрив, работното място на Бенлоиз повече приличаше на театрален декор, отколкото на нещо функционално. Той всъщност не използваше внушителното писалище, не седеше на мини трона, нито пък четеше която и да било от подвързаните с кожа книги на рафтовете.

Но все пак минаваше оттук. Веднъж на ден.

В миг на откровение й бе казал, че всяка нощ, преди да излезе, обикаля къщата и оглежда нещата си, припомняйки си красотата на колекциите и дома си.

В резултат на това признание и на някои други факти, Сола отдавна се бе досетила, че Бенлоиз е израсъл в бедност. Първо, когато говореха испански или португалски, в акцента му имаше едва забележими нотки на произношението на по-бедните класи. И после, богаташите не ценяха нещата си така, както той. За тях нищо не беше рядкост и затова те приемаха всичко за даденост.

Сейфът беше скрит зад писалището в една част от библиотеката, която се задействаше с лостче, скрито в долното дясно чекмедже. Беше го открила благодарение на миниатюрната скрита камера, която бе успяла да постави в далечния ъгъл по време на онова парти.

След като задейства механизма, част от библиотеката се плъзна напред и после встрани, разкривайки тумбеста метална кутия, чиято марка Сола разпозна веднага.

Разбира се, когато си се справил с повече от сто сейфа, няма как да не опознаеш производителите им наистина добре. Определено одобряваше избора на Бенлоиз. Ако самата тя се нуждаеше от сейф, би си взела точно такъв… и да, беше го завинтил за пода.

Поялната лампа, която извади от раницата си, беше малка, ала мощна, с бяло-синьо пламъче, което гореше с постоянно съскане.

Щеше да отнеме време.

Димът от топящия се метал дразнеше очите, носа и гърлото й, ала ръката й си оставаше все така сигурна, докато прорязваше квадратен отвор в предната стена на сейфа. При някои сейфове просто изкъртваше вратата, но с този тук можеше да се справи единствено по старомодния начин.

Отне й цяла вечност.

Но тя успя.

Сложи тежкия метален къс настрани, след което отново захапа крайчеца на фенерчето си и се приведе напред. Върху откритите рафтове бяха наредени бижута, борсови сертификати и няколко лъскави златни часовника, поставени на леснодостъпно място. Пистолет, който, готова бе да се обзаложи Сола, беше зареден. Никакви пари.

Но разбира се, при Бенлоиз навсякъде се търкаляше кеш, така че едва ли можеше да се очаква да хаби мястото в сейфа с него.

По дяволите. Тук нямаше нищо, което да струва само пет хиляди долара. А този път тя търсеше само това, което й се дължеше по право.

Сола изруга и приседна на петите си. В проклетия сейф нямаше нищо, което да струва под двайсет и пет хилядарки. А не беше, като да може да си отчупи парче от каишката на някой часовник… защото как, по дяволите, щеше да го обърне в пари?

Мина една минута.

После още една.

О, майната му, каза си тя и като облегна изрязаното парче метал о стената на сейфа, бутна механизма на мястото му. Изправи се на крака и обходи стаята със светлината на фенерчето си. Книгите бяха все колекционерски, първи издания. Произведенията на изкуството по стените и масите бяха не само страшно скъпи, но и никак нямаше да й е лесно да ги продаде, без да прибегне до съмнителни дилъри… с други думи — хора, с които Бенлоиз беше тясно свързан.

Ала нямаше да си тръгне оттук без парите си, по дяволите…

Изведнъж по устните й се разля усмивка. Беше намерила решението.

В продължение на безброй години в човешката цивилизация търговията бе съществувала и процъфтявала на разменни начала. Което означаваше, че хората бяха заменяли стоки и услуги за други на същата стойност.

Въпреки че толкова пъти бе изпълнявала подобни мисии, никога досега не се бе замисляла за допълнителните разходи, които това струваше на набелязаните й обекти — нови сейфове, нови охранителни системи, още протоколи за безопасност. Можеше да се обзаложи, че всичко това беше скъпо, макар и далеч не толкова, колкото нещата, които обикновено вземаше. А ето че беше проникнала тук, приемайки за даденост, че тези допълнителни разходи ще бъдат за сметка на Бенлоиз… нещо като глоба, задето се бе опитал да я прецака.

Ала сега те се превръщаха в смисъла на цялото начинание.

Докато отиваше обратно към стълбите, Сола прехвърляше през ума си възможностите, с които разполагаше… и в крайна сметка се спря на бронзова скулптура на Дега, изобразяваща малка балерина. Тя стоеше в една ниша встрани и бе точно от типа, който би се харесал на баба й… което навярно беше и причината от всички произведения на изкуството в къщата да си избере точно нея.

Лампата, монтирана в тавана над статуята, беше изключена, ала шедьовърът въпреки това грееше. На Сола особено й хареса наборът на пачката, изящната и все пак корава експлозия от тюл, обхваната от метална мрежа, уловила съвършено същината на това, което бе гъвкаво и пластично.

Сола се приближи до основата на статуята, обви ръце около нея и повика на помощ цялата си сила, за да я завърти с не повече от пет сантиметра.

След това изтича по стълбите, откачи рутера и лаптопа си от контролния панел на алармата в спалнята, заключи вратата след себе си и излезе през прозореца, в който беше изрязала дупка.

Само четири минути по-късно вече беше върху ските и пореше снега.

Въпреки че джобовете й бяха празни, когато си тръгна от имението, тя се усмихваше.