Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (44)

41

Беше около десет часът сутринта, когато Трез се отправи към „Сал“. Пътуването от апартамента в „Комодор“ до изискания ресторант на брат му не беше дълго, едва десетина минути, а на паркинга винаги имаше предостатъчно свободни места.

Но разбира се, заведението не отваряше, дори за персонала от кухнята, по-рано от един следобед.

Докато отиваше към входа, а снегът скърцаше под ботушите му, почти очакваше кодът, който отваряше външната врата, да не подейства. Ай Ем не се бе прибрал у дома в края на нощта и ако приемеше, че онези копелета от с’Хийб не го бяха взели за заложник, имаше само едно място, където брат му би могъл да бъде. След като беше изпил две кани кафе и си бе погледнал часовника безброй пъти, на Трез му бе станало ясно, че иска да се помирят, и се бе отправил навън.

Чудесно. Кодът не беше променен.

Засега.

Вътре заведението беше издържано в стил Рат Пак^[1] — съвременна интерпретация на ерата, родила хора като Питър Лофърд и Франк Синатра — преддверие с червено-черни текстилни тапети отвеждаше в приемната, където бяха гардеробната, ретро подиумът за хостесата и бюрото на касиера. Отляво и отдясно се намираха двата главни салона, и двата — издържани в черно и червено кадифе и кожа, ала не тук прекарваха повечето си време местните големци, политици и богаташи. Любимото им местенце беше барът в дъното — стая с дървена ламперия, тапицирани с червена кожа пейки покрай стените и през работното време барман със смокинг, който стоеше зад десетметров дъбов бар и поднасяше само най-доброто.

Трез прекрачи в сумрачната вътрешност на помещението, заобиколи далечния край на изложените върху пет рафта бутилки и бутна летящата врата. Докато влизаше в кухнята, миризмата на босилек и лук, риган и червено вино му показа точно колко стресиран бе Ай Ем.

И наистина — брат му стоеше пред печката с шестнайсет котлона на отсрещната стена, пред него къкреха пет тигана, а Трез бе готов да се обзаложи, че във фурните също има разни неща. Междувременно върху плотовете от неръждаема стомана бяха наредени дъски за рязане, върху които се търкаляха отрязаните дръжки на множество чушки, а до тях — изключително острите ножове, които бяха използвани.

Трез можеше да се обзаложи и за кого си бе мислил брат му, докато бе кълцал продуктите.

— Изобщо ли няма да ми проговориш? — каза Трез на гърба му.

Ай Ем се премести на друг тиган, повдигна похлупака с бяла ръкохватка и бавно разбърка съдържанието му с голяма лъжица на дупки.

Трез се пресегна и си придърпа стол от неръждаема стомана, след което седна и потърка бедра.

— Ехо!

Ай Ем отиде при следващия тиган. А после — при този до него. Всеки си имаше отделна лъжица за разбъркване и Ай Ем много внимаваше да не смеси вкусовете.

— Виж, съжалявам, че ме нямаше, когато си дошъл в клуба тази нощ. — Всяка вечер, след като „Сал“ затвореше, Ай Ем отиваше в „Желязната маска“. — Трябваше да се погрижа за нещо.

Е, така си беше. След като откара до вкъщи мадамата с гаджето побойник, му беше отнело цяла вечност да я изкара от колата. Най-сетне я бе съпроводил до входната й врата и само дето не я беше натикал вътре. Когато се върна в беемвето, натисна газта, сякаш току-що бе заложил бомба зад себе си, и докато се носеше към „Желязната маска“, единственото, което отекваше в главата му, беше гласът на Ай Ем.

Не можеш да продължаваш така.

Ай Ем най-сетне се обърна, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на печката. Бицепсите му по принцип бяха големи, ала напрегнати по този начин, опъваха почти до скъсване черната тениска, която носеше.

Клепачите бяха полуспуснати над бадемовите му очи.

— Наистина ли мислиш, че съм ядосан, защото те нямаше, когато отидох в клуба? Сериозно? Изобщо не може да е, задето ме остави да се оправям с Анслай или нещо такова.

Ето че се започваше.

— Не мога да се изправя очи в очи с тях и ти го знаеш. — Трез вдигна ръце, сякаш за да каже „какво мога да направя?“. — Ще се опитат да ме принудят да се върна с тях, а какво бих могъл да сторя аз? Да се съпротивлявам? В крайна сметка ще убия кучия син и тогава какво?

Ай Ем потърка очи, сякаш имаше главоболие.

— За момента изглежда, че се опитват да подходят дипломатически. Поне с мен.

— Кога ще се върнат?

— Не знам… и именно това ме безпокои.

Трез настръхна. Мисълта, че невероятно хладнокръвният му брат е разтревожен, го накара да се почувства така, сякаш бяха опрели нож в гърлото му.

Но разбира се, той прекрасно си даваше сметка колко опасни могат да бъдат събратята му. В общи линии с’Хийб бяха миролюбив народ, който нямаше нищо против да се държи настрани от войната с Обществото на лесърите и да не се забърква с досадните човеци. Интелигентни, духовни и с талант за наука, те като цяло бяха доста приятни. Стига да не си в черния им списък.

Трез погледна към тиганите и се зачуди какво ли беше месото в сосовете.

— Все още отработвам дълга си към Рив — изтъкна той. — А това задължение е по-важно.

— Не и за с’Хийб. Анслай каза, цитирам: „Време е“.

— Няма да се върна там. — Трез срещна погледа на брат си. — По никой начин.

Ай Ем отново се обърна към тиганите, разбърквайки ги един по един, всеки — с неговата си лъжица.

— Знам. Затова и готвя. Опитвам се да намеря изход.

Господи, Трез наистина обичаше брат си. Дори и ядосан, Ай Ем се опитваше да помогне.

— Съжалявам, че се изпарих и те оставих сам да се оправяш с това. Наистина. Не беше честно… просто… ами, да, наистина не мислех, че е безопасно да бъда в една стая с него. Страшно съжалявам.

Масивните гърди на Ай Ем се повдигнаха и спуснаха.

— Знам.

— Може просто да изчезна. Това би решило проблема.

Макар че направо би го убило да изостави Ай Ем. Работата бе там, че ако избягаше от с’Хийб, никога вече нямаше да види брат си. Никога.

— И къде точно ще отидеш? — попита Ай Ем.

— Нямам представа.

Добрата новина бе, че с’Хийб не обичаха да си имат никакво вземане-даване с Непознаваемите. Несъмнено дори да се появи в техния апартамент, бе истинско мъчение за първосвещеника, даже ако просто се бе материализирал на терасата. Да общува директно с човеци? Да бъде близо до тях? Главата на Анслай щеше да се взриви.

— Е, с какво беше зает? — попита Ай Ем.

Страхотно. Прехвърляха се на също толкова прекрасна тема.

— Отидох да огледам онзи склад — увъртя го Трез. Сякаш доброволно щеше да намеси мадамата и гаджето й в разговора.

— В един през нощта?

— Направих оферта.

— Колко?

— Милион и четиристотин. Искат два милиона и половина, обаче никога няма да ги получат. Мястото е празно от години и си личи. — Макар че… още докато го изричаше, трябваше да признае, че бе почувствал някакво присъствие там. Но разбира се, възможно бе просто напрежението да си казваше думата. — Предполагам, че ще смъкнат на два милиона. Аз ще предложа милион и шестстотин и в крайна сметка ще се разберем за един и седемстотин.

— Сигурен ли си, че искаш да се заловиш с този проект точно сега? Освен ако не се появиш в Територията готов да пуснеш мъжката си гордост в употреба, нещата със с’Хийб само ще ескалират.

— Ако ножът опре до кокала, ще се оправя.

— Когато — поправи го Ай Ем. — Искаш да кажеш „когато ножът опре до кокала“. Освен това знам какво се случи на задния паркинг, Трез. С мъжа и онази жена.

Еееестествено, че знаеше.

— Видял си записа на камерите?

Проклетата охранителна система.

— Да.

— Е, оправих се.

— Точно както се оправяш и със с’Хийб. Прекрасно.

Сериозно ядосан, Трез се приведе напред.

— Искаш ли да си сменим местата, братко мой? Ще ми се да видя колко добре ще се справиш ти с тази гадост.

— Със сигурност няма да съм някъде навън и да чукам курви, това поне мога да ти кажа. Което ме навежда на една мисъл… нашата брокерка не е ли жена?

— Майната ти, Ай Ем. Сериозно.

Трез скочи от стола и излезе от кухнята. Имаше си предостатъчно проблеми, дяволите да го вземат… изобщо не се нуждаеше от господин Самото съвършенство и магьосник в кухнята да му се бърка с хапливите си забележки…

— Не можеш да го отлагаш до безкрай — извика Ай Ем след него. — Нито пък да се опитваш да го заровиш между краката на безброй жени.

Трез спря, но продължи да се взира в изхода.

— Просто не можеш — отсече брат му.

Трез се завъртя рязко. Ай Ем стоеше до бара, а летящата врата до него се полюшваше, така че се получаваше ефект като в диско клуб — светло, тъмно, светло, тъмно. Всеки път щом откъм кухнята нахлуеше светлина, изглеждаше така, сякаш тялото на брат му е обвито в ореол.

Трез изруга.

— Искам просто да ме оставят на мира.

— Знам. — Ай Ем потри ръце. — Но наистина не знам как да ти помогна. Не мога да си представя да живея без теб и също като теб не искам да се връщам там. Обаче не ми идва на ума никакъв изход.

— Тези жени… нали се сещаш, онези, които… — Трез се поколеба. — Не мислиш ли, че те могат да ме оправят?

— Е, ако не го правят — сухо каза Ай Ем, — не ми е ясно защо си губиш времето с тях.

Трез не можа да сдържи една мимолетна усмивка.

— Не, имах предвид да оправят ситуацията със с’Хийб. Вече съм толкова далеч от девствеността, колкото изобщо е възможно. А има и нещо още по-лошо — те до една бяха Непознаваеми… и то предимно човешки жени. Това не може да не ги отврати. Нали все пак става дума за дъщерята на кралицата.

Ай Ем се понамръщи, сякаш досега не бе помислял за това, и Трез почувства искрица надежда.

— Не знам — долетя отговорът. — Може и да се получи… но в такъв случай пак ще си отнел от Нейно Величество това, което иска и от което се нуждае. Ако сметнат, че си опетнен, може просто да решат да те убият за наказание.

Все тая. Първо щеше да им се наложи да го надвият.

Залян от вълна на агресия, Трез вирна брадичка, а очите му пламтяха под веждите.

— Ако е така, ще трябва да се бият с мен. И гарантирам, че това няма да свърши добре за тях.

* * *

Рот разбра, че кралицата му е разстроена, в мига, в който тя прекрачи прага на кабинета му. В сладостното й ухание се долавяха остри, тръпчиви нотки на тревога.

— Какво има, лийлан? — попита той, протягайки ръце.

Въпреки че не можеше да я види, благодарение на спомените в главата му се появи съвсем ясен образ на това, как тя прекосява мекия килим: изящните движения на стройното й тяло, тъмната й коса — разпиляна по раменете, красивото й лице — обтегнато от напрежение.

Естествено, обвързаният вампир в него начаса бе обзет от неустоимо желание да открие и убие онова, което я е разстроило.

— Здравей, Джордж — поздрави тя кучето.

Ако се съдеше по потупването на опашка по пода, кучето трябва да бе получило първо своята доза милувки.

А после дойде ред на господаря му.

Бет се покатери в скута на Рот, лека като перце в сравнение с него, тялото й — топло и изпълнено с живот. Той обви ръце около нея и я целуна — от едната страна на шията, после от другата, а накрая по устните.

— Господи — изръмжа, усетил напрежението в тялото й. — Ти наистина си разстроена. Какво става, по дяволите?

Мамка му, та тя трепереше. Кралицата му буквално трепереше!

— Кажи ми, лийлан — настоя Рот, докато лекичко разтриваше гърба й. И се подготвяше да се въоръжи и да излезе навън посред бял ден, ако се наложи.

— Е, нали знаеш за Лейла — дрезгаво отвърна тя.

А!

— Да, знам. Фюри ми каза.

Бет облегна глава на рамото му и Рот я намести на скута си, притискайки я сгушена до гърдите си. Колко приятно бе само. Понякога, не твърде често, но от време на време се чувстваше донякъде непълноценен като мъж заради слепотата си — някога воин, сега той беше прикован зад това бюро. Някога свободен да броди, където си поиска, сега трябваше да разчита на едно куче, за да се придвижва. Някога напълно самодостатъчен, сега се нуждаеше от помощ.

Което определено не се отразяваше добре на топките на един мъж.

Ала в мигове като този, когато тази невероятна жена беше сломена и търсеше него и само него за утеха и подкрепа, той се чувстваше силен като канара. В края на краищата обвързаните вампири защитаваха своите жени с цялото си същество и дори с рожденото си право и трона, на който бе принуден да седи. Дълбоко в себе си, в най-изначалната и важна част на съществото си той беше и си оставаше хелрен на тази жена.

Тя беше първият му приоритет, по-важна дори от кралските му задължения. Неговата Бет беше сърцето в гърдите му, мозъкът в костите, душата в тялото му.

— Толкова е тъжно — каза тя. — Толкова ужасно тъжно.

— Ходила си да я видиш?

— Току-що. Тя си почива. Просто… част от мен просто не може да повярва, че нищо не може да се направи.

— Говори ли с доктор Джейн?

— Веднага щом се върнаха от клиниката.

Бет се разплака мъничко и мирисът на сълзите й, наподобяващ уханието на свеж дъжд, беше като нож, забит дълбоко в сърцето му… не че реакцията й го учудваше. Беше чувал, че жените приемат тежко загубата на чуждата бременност… пък и как би могло да е иначе. Самият той определено можеше да разбере как се чувства Куин.

И, господи, при мисълта, че Бет би могла да страда по същия начин… или още по-лошо… че би могла да износи детето и…

Страхотно. Сега и той трепереше.

Рот зарови лице в косата на Бет и вдъхна дълбоко, за да се успокои. Добрата новина бе, че те никога нямаше да имат дете, така че нямаше защо да се тревожи за това.

— Съжалявам — прошепна той.

— И аз. Ужасно е, че двамата трябва да преживеят подобно нещо.

Всъщност беше изразил съжаление за нещо съвсем различно. Не че искаше нещо гадно да се случи на Куин, Лейла или детето им. Но може би ако Бет с очите си видеше тази печална реалност, това щеше да й отвори очите за всички рискове, които дебнеха по време на една бременност.

По дяволите. Това прозвуча ужасно. Това беше ужасно. За бога, наистина не искаше Куин да трябва да преживее подобно нещо и определено не искаше неговата шелан да бъде толкова разстроена. За съжаление обаче печалната истина бе, че нямаше никакво желание да сложи семето си в нея по този начин… никога.

А подобно отчаяние можеше да накара в главата на един мъж да се появят непростими мисли.

В пристъп на параноя, Рот пресметна наум колко години бяха изминали от преобразяването й. Малко повече от две. От това, което знаеше, повечето жени обикновено получаваха първия си период на нужда около пет години след трансформацията си, а след това — на всеки десет. Така че най-вероятно разполагаха с известно време, преди да им се наложи да се тревожат за всичко това…

Но разбира се, при Бет нищо не беше сигурно, тъй като тя бе със смесена кръв. Когато вампири и хора смесеха кръвта си, всичко можеше да се случи… а той имаше известни основания да се безпокои. В крайна сметка тя беше повдигнала въпроса за деца един-два пъти. Но сигурно просто хипотетично.

— Е, ще отложите ли въвеждането на Куин? — попита Бет.

— Аха. Сакстън приключи с поправките в законите, но с Лейла в това състояние? Сега не е подходящият момент да го приемем в Братството.

— И аз така си помислих.

След това и двамата замълчаха и докато се наслаждаваше на мига, Рот почувства, че не е в състояние да си представи живота си без нея.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — В гласа й се долавяше усмивка, която говореше, че тя май се досеща какво се кани да й каже.

— Обичам те повече от всичко на света.

Неговата любима се засмя и го помилва по лицето.

— Никога не бих се досетила.

По дяволите, сам усети избликналия мирис на обвързването си.

В отговор той взе лицето й в шепи и като се приведе напред, откри устните й и ги покори с нежна целувка… която не остана такава много дълго. Човече, с нея винаги беше така. И най-беглият допир и преди да се усети, той вече беше корав и готов.

Господи, нямаше представа как издържат човешките мъже. Доколкото знаеше, те всеки път се чудеха дали партньорките им няма да заченат, когато правеха секс… очевидно не можеха да доловят деликатната промяна в миризмата на жените си.

Той би откачил. Поне когато една жена вампир навлезеше в периода си на нужда, всички го научаваха.

Бет се намести в скута му, притискайки ерекцията му и изтръгвайки стон от гърдите му. Обикновено това беше знак Джордж да бъде изведен през двукрилата врата и да бъде временно изгонен. Но не и тази вечер. Колкото и Рот да я желаеше, мрачният покров, надвиснал над имението, потискаше дори неговото либидо. Пък и Есен съвсем наскоро беше преминала през периода си на нужда. Както и Лейла.

Нямаше какво да се лъже — всичко това здравата го изнервяше. Хормоните във въздуха определено можеха да задействат нещо като верижна реакция в къща, пълна с жени, вкарвайки първо една, а после втора и трета в периода им на нужда.

Рот помилва косата на Бет и отново намести главата й на рамото си.

— Не искаш да…

Тя не довърши и Рот взе ръката й и я повдигна, докосвайки тежкия рубин, който кралицата на расата носеше открай време.

— Просто искам да те подържа в обятията си — рече той. — В момента това ми е достатъчно.

Бет се сгуши в скута му и се притисна още по-плътно до него.

— Е, това също е приятно.

Да. Наистина беше приятно. И странно ужасяващо.

— Рот?

— Да?

— Добре ли си?

Мина известно време, преди да успее да отговори, преди да е сигурен, че гласът няма да му изневери и че ще прозвучи спокойно и нехайно.

— О, да, добре съм. Напълно.

Докато я милваше по ръката, Рот се молеше тя да му повярва… и се зарече онова, което се случваше само през една врата, никога да не се случи с тях.

Не. Тази криза не беше нещо, с което щеше да им се наложи да се справят някога.

Слава на Скрайб Върджин.