Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (18)

15

Течеше й кръв.

Когато Лейла погледна към тоалетната хартия в ръката си, червеното петно върху цялата тази белота бе визуалният еквивалент на писък.

Тя посегна зад себе си, за да пусне водата, а после се изправи, подпирайки се на стената, за да запази равновесие. С едната ръка върху долната част на корема си, с другата тя се подпря първо на умивалника, а после на касата на вратата, след което излезе с препъване от банята и отиде право при телефона.

Първата й мисъл беше да се обади на доктор Джейн, но после се отказа. Ако правеше спонтанен аборт, имаше шанс да спести на Куин гнева на Примейла… при положение че успееше да запази всичко това в тайна. А да използва личната лекарка на Братството, едва ли бе най-добрият начин да го постигне.

В края на краищата имаше само една причина една жена да прокърви… и неминуемо щяха да последват въпроси за периода й на нужда и как се бе справила с него.

Тя отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади малко черно тефтерче. Намери номера на клиниката на тяхната раса и го набра с треперещи пръсти. Когато малко по-късно затвори, вече си бе записала час за след трийсет минути.

Само че как щеше да стигне дотам? Не можеше да се материализира — беше прекалено разтревожена, пък и на бременните жени не се препоръчваше да го правят. Нямаше чувството и че е способна да шофира. Уроците на Куин бяха изчерпателни, но тя просто не можеше да си представи как в това си състояние излиза на магистралата и се опитва да се справи с потока на човешкия трафик.

Фриц Пърлмутър беше единственият отговор.

Отиде до дрешника, извади мека долна риза, нави я на руло и я закрепи между краката си с помощта на няколко чифта бельо. Решението й на проблема с кървенето беше невероятно обемисто и й пречеше да върви, но това беше най-малкият й проблем.

Едно позвъняване в кухнята й осигури необходимия превоз.

Сега просто трябваше да слезе по стълбите, да прекоси вестибюла и да се добере цяла и невредима до онази дълга кола… и без да се натъкне на някого от мъжете в къщата.

Тъкмо когато се канеше да излезе от стаята, улови отражението си в огледалата на стената. Бялата роба и строгата прическа издаваха ранга й на Избраница така, както нищо друго не би могло — никой, освен свещените жени на Скрайб Върджин, не се обличаше по този начин.

Дори ако се появеше под измисленото име, което беше дала на регистратурата в клиниката, всички щяха да се досетят за връзката й с другия свят.

Тя съблече робата и се опита да нахлузи чифт панталони за йога, ала импровизираната превръзка й пречеше. Нямаше да се получи и с дънките, които двамата с Куин бяха купили заедно.

Тя махна навитата риза и вместо това използва хартиени кърпи от банята, след което успя да обуе дънките. Един дебел пуловер й осигури както топлина, така и прикритие, а едно бързо сресване и прибиране на косата на опашка й помогна да изглежда… почти нормално.

Докато излизаше от стаята, стискаше здраво мобилния телефон, който Куин й беше дал. За миг си помисли да му се обади, но всъщност какво можеха да си кажат? Той имаше също толкова контрол над този процес, колкото и тя…

О, пресвета Скрайб Върджин, беше на път да изгуби детето им.

Тази мисъл изникна в ума й тъкмо когато достигна върха на стълбището: губеше детето им. В този момент. Тук, пред кабинета на краля.

Изведнъж таванът рухна върху главата й, а стените на великолепното просторно фоайе се приближиха така, че не можеше да си поеме дъх.

— Ваша светлост?

Тя се сепна и погледна надолу. Фриц стоеше в основата на застланото с червен килим стълбище, облечен в обичайната си ливрея, милото му старческо лице бе помрачено от тревога.

— Ваша светлост, ще вървим ли? — попита той.

Тя кимна и пое предпазливо надолу; не можеше да повярва, че всичко е било напразно, всички онези часове на усилия с Куин… скованият период след това, когато не смееше да помръдне… чуденето и тревогата, и тихата предателска надежда.

Фактът, че бе дарила девствеността си напразно.

Куин щеше да страда толкова много и мисълта за провала, който щеше да му донесе, увеличаваше неизразимо собствената й болка. Той бе пожертвал тялото си в периода й на нужда; подтикнат от копнежа си за дете с неговата кръв, бе сторил нещо, което иначе не би направил.

Това, че природата си имаше свои собствени планове, не я утешаваше.

Все още й се струваше, че загубата е по нейна вина.

* * *

Клин клин избива.

Сакстън си мислеше, че това бе грубоват, но подходящ израз.

Застанал гол пред огледалото в банята, той остави сешоара и прокара пръсти през косата си. Русите вълни застанаха по обичайния си начин, съвършено подчертавайки фините правилни черти на лицето му.

Образът насреща му изглеждаше съвсем същият, както предишната нощ и по-предишната, ала колкото и познато да беше отражението му, на Сакстън му се струваше, че то принадлежи на различна, отделна личност.

Толкова много се бе променил отвътре, че му се струваше логично да се предположи, че трансформацията ще намери израз и във външния му вид. Уви, не беше така.

Извръщайки се от огледалото, той си каза, че не би трябвало да се учудва нито на вътрешния си смут, нито на външното си привидно спокойствие.

След разговора с Блей му беше отнело цял час докато пренесе всичко от стаята, която беше споделял с бившия си любовник, обратно в тази спалня надолу по коридора. Когато за първи път се беше нанесъл в имението, го бяха настанили именно тук, но с развитието на връзката му с Блей вещите му постепенно се бяха озовали в неговата стая.

Беше се случило бавно, почти незабележимо, точно както бе станало и с любовта му: една риза тук, чифт обувки там, четка за коса през едната вечер, на следващата — чорапи… разговор за общи ценности, последван от седемчасов секс маратон, завършил с кутия сладолед с вкус на кафе и само една лъжица.

Самият той не си беше дал сметка колко път бе извървяло сърцето му, досущ като излетник, изгубил се в гората. След половин миля все още виждаш откъде си тръгнал, все още лесно можеш да се върнеш обратно. Ала десетина мили и няколко разклонения на пътя по-късно — и връщане назад вече няма. Тогава не ти остава друг избор, освен да събереш каквото можеш, да си построиш убежище и да пуснеш нови корени.

Той бе започнал да мисли, че ще го направи заедно с Блей.

Да, така беше. В крайна сметка колко дълго можеше да оцелее несподелената любов? Също както огънят се нуждае от кислород, за да се разпали, така бе и с чувствата.

Ала очевидно не и когато ставаше дума за Куин. Не и при Блей.

Сакстън обаче беше решил да не си тръгва от кралския дом. Блей имаше право за това — Рот се нуждаеше от него, пък и той истински харесваше работата си тук. Тя беше динамична и стимулираща… и егоистът в него искаше да бъде адвокатът, който щеше да промени закона както трябва.

Стига кралят да не паднеше от власт, а той да изгубеше главата си при новия режим. Само че не можеш да живееш живота си, тревожейки се за подобни неща.

Той извади от дрешника костюм от мека вълна, избра си риза и жилетка и ги сложи върху леглото.

Беше такова тъжно, непривлекателно клише да отиде да си потърси нещо младо и лишено от съдържание, в опит да притъпи емоционалната си болка, но той определено предпочиташе оргазъм пред това, да се напие до самозабрава. Пък и в максимата „преструвай се, докато отново не откриеш смисъла“ имаше истина.

Особено когато видя издокараното си отражение в огледалото. Определено изглеждаше така, сякаш всичко в живота му е съвсем наред, и от това му стана по-добре.

Преди да излезе, провери телефона си. Древните закони бяха пренаписани според нарежданията на Рот и сега той се намираше в режим на изчакване… докато не получеше следващата си задача.

Предполагаше, че много скоро щеше да научи каква е тя. Рот беше пословично взискателен, ала никога до крайност.

А междувременно Сакстън щеше да удави мъката си с единственото, което го привличаше в момента — нещо двайсетинагодишно, високо около метър и осемдесет, атлетично…

И за предпочитане — с черна коса. Или руса.