Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (78)

75

Една седмица по-късно…

Животът се бе върнал в нормалното си русло, помисли си Куин, докато нахлузваше една тясна тениска през главата си, а след това грабна оръжията и коженото си яке.

Господи, не можеше да повярва, че едва преди седем дни беше приет в Братството. Имаше чувството, че е минала цяла вечност.

Излезе от стаята си, мина покрай мраморните статуи, покрай кабинета на Рот и почука на вратата на Лейла.

— Влез!

— Здрасти — каза той, прекрачвайки прага. — Как се чувстваш?

— Страхотно. — Лейла се надигна малко по-високо върху купчината възглавници и поглади корема си. — Всъщност и двамата се чувстваме страхотно. Доктор Джейн тъкмо беше тук. Показателите ми са отлични, а аз продължавам с джинджифиловата лимонада и бисквитите, така че съм много добре.

— Трябва да поемаш и някакви белтъчини, нали? — По дяволите, не искаше да прозвучи като заповед. — Не че ти казвам какво да ядеш.

— А, не, няма проблем. Всъщност Фриц ми донесе малко задушени пилешки гърди и стомахът ми ги прие, без да се бунтува, така че смятам всеки ден да продължавам по същия начин. Стига храната да няма особен вкус, мога да я преглътна.

— Имаш ли нужда от нещо?

Очите на Лейла се присвиха.

— Всъщност имам.

— Само ми кажи, и го имаш.

— Говори с мен.

Веждите на Куин подскочиха.

— За?

— За теб. — Лейла изруга подразнено и метна настрани списанието, което четеше допреди малко. — Какво става? Влачиш се наоколо, не говориш с никого и всички се безпокоят.

Всички. Страхотно. Защо, по дяволите, не живееше сам!

— Добре съм…

— Добре си, да. Как ли пък не.

Куин вдигна отбранително ръце.

— Е, хайде де, какво очакваш да ти кажа? Ставам, отивам на работа, прибирам се… ти и детето сте добре, Лукас бавно се възстановява. Член съм на Братството. Животът е страхотен.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш си в траур, Куин?

Той извърна очи.

— Не съм. Слушай, трябва да хапна нещо, преди…

— Всеощелиискашдетето?

Думите на Лейла се изляха толкова забързано, че на Куин му трябваха миг-два, докато ги разшифрова. А после…

— Какво?

Тя започна да кърши пръсти, както винаги когато беше нервна, и Куин приседна на леглото до нея. Сложи якето и оръжията си на пода и взе неспокойните й ръце в своите.

— Не бих могъл да го искам повече. — Всъщност бебето, което тя носеше в себе си, бе единственото, което му даваше сили да продължи. — Вече го обичам с цялото си същество.

Да. Ако питаха него, единственото сигурно място, където би могъл да повери сърцето си, беше в ръчичките на едно дете.

— Трябва да ми повярваш — настоя той. — Наистина.

— Добре. Да, вярвам ти. — Лейла лекичко го докосна по лицето и той подскочи сепнато. — Но тогава какво те е съкрушило така, скъпи приятелю? Какво се е случило?

— Просто животът. — Той й се усмихна. — Нищо особено. Но независимо в какво настроение съм, искам да знаеш, че съм до теб с цялото си същество.

Лейла затвори облекчено очи.

— Благодарна съм за това. И за онова, което Пейн направи.

— Както и Блейлок — промърмори Куин. — Не забравяй за него.

Ама че шибана ирония. Той го беше сразил право в сърцето, но едновременно с това му беше дал и ново сърце.

— Моля? — не разбра Лейла.

— Блейлок е отишъл при Пейн. Идеята е била негова.

— Наистина ли? — прошепна Лейла. — Той ли го е направил?

— Аха. Блейлок е наистина достоен мъж.

— Защо го наричаш така?

— Е, така се казва, нали? — Куин я потупа по ръката и като се изправи, вдигна вещите, които беше пуснал на пода. — Излизам за през нощта. Както винаги, телефонът е у мен. Обади ми се, ако се нуждаеш от каквото и да било.

— Но Бет каза, че тази нощ не си дежурен.

Страхотно. Значи, наистина говореха за него.

— Излизам. — Лейла изглеждаше така, сякаш се кани да възрази, затова той се наведе и положи нежна целувка върху челото й с надеждата да я успокои. — Не се тревожи за мен, става ли?

Тръгна си, преди тя да успее да предприеме нова атака върху личното му пространство. Когато се озова в коридора, затвори вратата и…

… се вцепени.

— Тор. Ъъъ, какво става?

Братът се беше облегнал на вратата на кралския кабинет, сякаш го беше чакал.

— Мислех, че снощи обсъдихме графика на дежурствата.

— Така е.

— Е, тогава защо са всички тези оръжия?

Куин извъртя очи.

— Виж, няма да стоя в къщата, докато съмне и слънцето ме затвори в нея за общо двайсет и четири часа без прекъсване. Няма да го бъде.

— Никой не е казал, че трябва да стоиш тук. Това, което ти казвам, като брат на брат, е, че тази нощ няма да се биеш заедно с нас.

— О, хайде де…

— Върви изгледай някой филм, ако искаш. Иди до супермаркета, но този път не оставяй ключовете в колата. Отиди в някой мол, който работи до късно, и дай на Дядо Коледа списъка с подаръците, които искаш. Не ме е грижа. Обаче няма да се биеш… и преди да си започнал да спориш, това правило важи за всички нас. Ти не си по-специален. Не си единственият, който няма да излезе да се бие. Ясно?

Куин измърмори нещо под носа си, но когато Тор протегна ръка, той я стисна и кимна.

Тор си тръгна, вземайки на бегом стъпалата на голямото стълбище, а Куин усети, че му се иска да заругае на глас. Цяла вечер в собствената си компания. Супер.

Какво по-приятно от това, да прекараш нощта с някой депресар.

По дяволите, май идеята да отиде на кино не беше чак толкова лоша. Ами да, нещо като хормонална терапия с лакиране на ноктите на краката и някой особено сълзлив филм, като „Звукът на музиката“.

Или пък „Стоманени магнолии“… „Като вода за кокосови орехи“.

Или пък беше „за шоколад“, зачуди се той.

Разбира се, можеше просто да си тегли куршума.

Ефектът щеше да е същият.

* * *

Къщата в провинцията, където семейството на Блей се бе оттеглило, за да бъде на сигурно място, се намираше насред заснежени, вълнообразни поля, заобиколени от гори. Иззидана от кремави речни камъни, тя не беше особено голяма, но за сметка на това бе страшно уютна с ниските си дървени тавани, многобройните камини, в които през зимата винаги гореше огън, и кухнята, обзаведена с най-модерни уреди — единственото съвременно място в къщата.

Където майка му приготвяше божествена амброзия.

Когато Блей и баща му излязоха от библиотеката, майка му погледна към тях над печката с осем котлона. Очите й, докато разбъркваше сиренето, което топеше в дълбок бакърен съд, бяха разтревожени.

Тъй като не искаше да прави голяма драма от епизода, разиграл се току-що в библиотеката, Блей незабелязано вдигна палци в знак, че всичко е наред, и се настани край грубата дъбова маса в нишата.

Майка му сложи ръка върху устата си и затвори очи, без да спира да бърка, връхлетяна от чувства.

— Ей, ей — каза баща му, приближавайки се до своята шелан. — Шшш…

Обърна я към себе си, обви ръце около нея и я притисна до гърдите си. Дори и така, тя не спря да бърка яденето.

— Всичко е наред. — Той я целуна по главата. — Хей, всичко е наред.

Баща му погледна към него и Блей запримигва, когато погледите им се срещнаха. А после трябваше да закрие овлажнелите си очи.

— В името на Скрайб Върджин! — По-възрастният мъж също подсмръкна. — Моят красив, здрав, умен, безценен син е гей — нямаме никаква причина да скърбим!

Някой се разсмя. Блей се присъедини.

— Никой не е умрял. — Баща му повдигна брадичката на майка му и й се усмихна. — Нали така?

— Просто толкова се радвам, че вече няма никакви тайни и всички сме заедно — отвърна майка му.

Баща му се сепна, сякаш всеки друг изход беше немислим за него.

— Семейството ни е силно… не го ли знаеш, обич моя? Ала най-важното е, че това дори не е някакво предизвикателство. Или пък трагедия.

Господи, родителите му нямаха равни на себе си.

— Ела — махна с ръка баща му. — Блей, ела тук.

Блей се изправи и се приближи, а когато родителите му го взеха в прегръдките си, той си пое дълбоко дъх и отново стана детето, което беше някога… сякаш преди цял един живот. Афтършейвът на баща му миришеше по съвсем същия начин, шампоанът на майка му все така му напомняше за лятна нощ, а от уханието на лазаня, печаща се във фурната, устата му се пълнеше със слюнка.

Точно както винаги.

Времето наистина беше относителна величина, помисли си той. Въпреки че сега беше по-висок и по-едър, въпреки всички неща, които се бяха случили, тези двама души бяха неговата основа, неговата опора, неговото мерило за нещата в живота — може би не съвършено, ала неизменно. И докато стоеше, закрилян в прегръдките им, той усети как с всяко поемане на дъх си отива още мъничко от напрежението, с което беше дошъл.

Никак не му беше лесно да каже на баща си, да намери думите, да рискува да бъде принуден да промени мнението си за мъжа, който го беше отгледал и обичал както никой друг. Ако той му беше отказал подкрепата си, ако беше избрал ценностната система на глимерата пред истинската същност на сина си? Блей щеше да е принуден да види някого, когото обичаше, в напълно различна светлина.

Ала това не се беше случило. И сега Блей имаше чувството, че бе скочил от висока сграда… и се беше приземил върху планина от памук — здрав и невредим. Най-голямото изпитание, на което беше подлагано семейството им някога, бе не просто преодоляно, а издържано блестящо.

Когато най-сетне се откъснаха от прегръдката, баща му сложи ръка върху лицето на Блей.

— Винаги ще бъдеш мой син. И аз винаги ще се гордея да те наричам мой син.

Той отпусна ръка и златният пръстен с печат, който носеше, проблесна, уловил светлината от лампата над тях. Символът, гравиран върху него, беше съвсем същият като този върху пръстена на Блей… и докато прокарваше пръсти по познатите линии, Блей си помисли колко много грешеше глимерата. Предполагаше се, че тези знаци символизират именно това — връзките, които укрепват преплетените животи на хората и ги правят по-добри, близостта между майка и баща, баща и син, майка и дете.

Само че както толкова често се случваше с аристокрацията, фокусът беше изместен — същинската стойност за тях идваше от златото и изкусната гравюра, а не от хората. Глимерата повече я беше грижа за външния вид на нещата, а не за същността им. Стига външното лустро да си беше на мястото, отвътре можеше да си душевно мъртъв или напълно извратен, и тях пак нямаше да ги интересува.

Ако питаха Блей? Единственото, което имаше значение, беше единението с другите.

— Мисля, че лазанята е готова — каза майка му и целуна и двамата. — Защо не сложите масата?

Приятно и нормално. Блажено нормално.

Докато Блей и баща му вадеха прибори и чинии, и салфетки с червено-зелен десен, Блей се почувства леко замаян. Всъщност то си беше подобно на ефекта от наркотик — да заложиш всичко на една карта и да откриеш, че наистина имаш точно това, което си се надявал.

И все пак, когато малко по-късно седна на масата, усети как празнотата, която го измъчваше напоследък, се завръща — сякаш за мъничко се беше отбил в приятно сгряна къща, но сега трябваше да си тръгне и отново да излезе в студа навън.

— Блей?

Блей се отърси от тези си мисли и протегна ръка, за да поеме чинията, пълна с домашно приготвена вкусотия, която майка му му подаваше.

— Изглежда страхотно.

— Най-добрата лазаня на света — заяви баща му, докато разгъваше салфетката си и побутваше очилата на носа си. — За мен парче с коричка, моля.

— Сякаш не знам, че обичаш хрупкавите части. — Блей се усмихна на родителите си, докато майка му вадеше едно от ъгловите парчета с помощта на шпатула.

— Две? — попита тя.

— Да, моля. — Очите на баща му бяха приковани в тавата. — Просто съвършено.

В продължение на известно време не се чуваше нищо друго, освен звуците на възпитано хранене.

— Е, кажи ни, как са нещата в имението? — попита майка му, след като отпи глътка вода. — Да се е случило нещо вълнуващо?

Блей изпусна дъха си.

— Куин беше приет в редиците на Братството.

Майка му и баща му зяпнаха.

— Каква чест! — ахна баща му.

— Но той напълно я заслужава, нали? — Майка му поклати глава и червената й коса улови светлината. — Ти винаги си казвал, че е невероятен боец. А и животът му никога не е бил лек. Както ти казах онази вечер, това момче ми къса сърцето от мига, в който го срещнах за първи път.

И не само твоето, помисли си Блей.

— Освен това ще има дете.

Този път баща му изпусна вилицата си и се закашля.

Майка му се пресегна и го потупа по гърба.

— От кого?

— Една Избраница.

Пълна тишина. Докато майка му най-сетне прошепна:

— Е, на това му се казва изобилие от новини.

И то въпреки че Блей беше запазил истинската драма за себе си.

Господи, онзи скандал насред коридора на тренировъчния център. Отново и отново го виждаше в главата си, прехвърляше през ума си всяка изкрещяна дума, всяко обвинение, всяко отричане. Ненавиждаше някои от нещата, които беше изрекъл, но все така стоеше зад онова, което се бе опитал да вложи в тях.

И все пак определено можеше да го поднесе по далеч по-добър начин. За това наистина съжаляваше.

Само че нямаше как да се извини. Куин почти беше изчезнал. Вече изобщо не слизаше да се храни с тях, а ако тренираше, не го правеше денем в центъра на имението. Може би се утешаваше в стаята на Лейла. Кой знае.

Докато си вземаше допълнително от лазанята, Блей си помисли колко много означаваха времето, прекарано със семейството му, и това, че те го приемат… и отново се почувства като истински задник.

Господи, толкова лошо си беше изпуснал нервите и след всички тези години, изпълнени с драма, най-сетне беше рухнал.

И връщане назад нямаше.

Не че някога бе имало, помисли си той.