Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (8)

5

Куин стоеше, брулен от пронизващия вятър и гледаше как Блей закачва хамъра. Сняг засипваше ботушите му и постепенно закри стоманените им връхчета, и когато Куин погледна за миг надолу, през ума му мина смътната мисъл, че ако останеше достатъчно дълго там, където беше, снегът щеше да го покрие целия, от глава до пети.

Ама че странна мисъл.

Ревът на двигателя на камиона го накара да вдигне глава и очите му се преместиха върху макарата, която бе започнала да дърпа пострадалата му кола от заледената земя.

Блей бе този, който управляваше лебедката — застанал отстрани, внимателно следеше и контролираше скоростта, така че никоя от механичните части на хамъра да не бъде подложена на прекомерно напрежение.

Толкова внимателен. Толкова овладян.

Опитвайки се да си придаде нехаен вид, Куин отиде при Тор и се престори, че и той просто следи как върви тегленето. Ала не беше така. В действителност той имаше очи само за Блей.

Винаги всичко беше само заради Блей.

В опит да си придаде още по-небрежен вид, той скръсти ръце на гърдите си… но беше принуден да ги свали миг по-късно, когато натъртеното му рамо възнегодува.

— Научих си урока — рече Куин просто за да каже нещо.

Тор измърмори в отговор, но проклет да беше, ако чу какво. И проклет да беше, ако виждаше друго, освен Блей. Нито за миг. Нито дори за секунда, дори за частица от секундата.

Докато се взираше през вихрещия се сняг, Куин се чудеше как някой, за когото знаеш всичко, който живее през няколко стаи от теб, който се храни и работи заедно с теб и спи по същото време, както и ти… можеше да се превърне в непознат.

Но разбира се, както обикновено, тук ставаше въпрос за емоционалната дистанция, а не за живеенето под един покрив и общите занимания.

Работата беше там, че на Куин му се искаше да се изяснят. Но за съжаление (и за разлика от развратния си братовчед, Сакстън Копелето), него изобщо не го биваше в приказките, а сложната бъркотия в гърдите му допълнително влошаваше тази склонност към немота.

След едно последно завъртане на ръчката, хамърът най-сетне се озова върху платформата на камиона и Блей се зае да опаше верига около шасито.

— Добре, вие тримата откарайте тази купчина боклук обратно в имението — каза Тор, докато от небето отново започна да се сипе сняг.

Блей се вкамени и го погледна.

— Движим се по двойки. Така че трябва да си тръгна с теб.

Беше повече от готов да се измете от това място.

— Случайно да си видял какво имаме тук? Негодна за нищо купчина боклук с двама мъртви човеци вътре. Мислиш ли, че това е ситуация, към която можем да подходим несериозно?

— Те ще се оправят — промърмори Блей под носа си. — Джон и Куин страшно ги бива.

— А с теб ще станат още по-силни. Аз просто ще се дематериализирам в имението.

Блей не каза нищо, но направо можеше да се види как вътрешно показва един гигантски среден пръст. Ала той не беше предназначен за Тор.

Куин знаеше точно за кого беше.

След това нещата потръгнаха бързо. Джипът беше стабилно застопорен, Тор си тръгна, а Джон скочи зад волана на камиона. Междувременно Куин мина от другата страна, отвори вратата откъм мястото до шофьора и зачака встрани.

Както би направил един джентълмен, предполагаше той.

Блей се приближи, проправяйки си път през снега с дълги крачки, а лицето му беше досущ като пейзажа наоколо — студено, затворено, негостоприемно.

— След теб — измърмори той, изваждайки пакет цигари и елегантна златна запалка.

Куин му отвърна с мимолетно кимване, след което се покатери вътре, плъзвайки се по седалката, докато рамото му не докосна това на Джон.

Блей се качи последен, затръшна вратата и като открехна прозореца, пъхна запалената си цигара през отвора, за да сведе миризмата до минимум.

В продължение на около пет мили единственият звук, който се чуваше, беше този, издаван от камиона.

Седнал между онези, които някога бяха двамата му най-добри приятели, Куин се взираше през предното стъкло и броеше секундите между маховете на чистачките… три, две… едно… нагоре, надолу. И отново — три, две… едно… нагоре, надолу.

Във въздуха почти нямаше достатъчно сняг, за да си струва усилието…

— Съжалявам — избъбри той.

Мълчание. Нарушавано единствено от ръмженето на двигателя отпред и подрънкването на веригата отзад, когато минеха през някоя неравност на пътя.

Куин хвърли поглед настрани и я виж ти — Блей изглеждаше така, сякаш дъвче метал.

— На мен ли говориш? — дрезгаво попита той.

— Да. На теб.

— Няма за какво да се извиняваш. — Блей угаси остатъка от цигарата си в пепелника на таблото. И запали нова. — Ще престанеш ли да ме зяпаш, ако обичаш.

— Аз просто… — Куин прокара пръсти през косата си и я подръпна. — Аз не… аз… не знам какво да кажа за Лейла.

Блей рязко обърна глава.

— Какво правиш с живота си, няма нищо общо с мен…

— Това не е вярно — тихичко възрази Куин. — Аз…

— Не е вярно ли?

— Блей, чуй ме. Лейла и аз…

— Как ти хрумна, че искам да чуя и една дума за вас двамата?

— Просто си помислих, че може би се нуждаеш… и аз не знам, да ти дам някакво обяснение или нещо такова.

В продължение на един дълъг миг Блей просто се взираше в него.

— И защо според теб бих искал каквото и да било „обяснение“?

— Защото… мислех си, че може да… те разстрои. Или нещо такова.

— И защо?

Куин не можеше да повярва, че Блей иска от него да го изрече на глас. Още по-малко пък в присъствието на друг, пък бил той и Джон.

— Е, знаеш защо.

Блей се приведе към него и горната му устна се повдигна лекичко, разкривайки кучешките му зъби.

— Искам да сме наясно за едно. Братовчед ти ми дава онова, от което се нуждая. По цял ден. Всеки ден. Ти и аз? — Той размаха цигарата си между тях двамата. — Ние работим заедно. Това е всичко. Така че преди да решиш, че „се нуждая“ да знам нещо, искам да направиш услуга и на двама ни. Първо си задай въпроса: „Ако работех в «Макдоналдс» и правех бургери, щях ли да казвам това на този, който пържи картофите?“. Ако отговорът е „не“, най-добре си затваряй устата.

Куин отново насочи вниманието си към предното стъкло. И си помисли дали да не го строши с глава.

— Джон, спри.

Джон го погледна. И поклати глава.

— Джон, спри шибания камион. Или аз ще го направя вместо теб.

Куин смътно си даваше сметка, че гърдите му се повдигат и спускат учестено и че ръцете му са свити в юмруци.

— Спри шибания камион! — изрева той, удряйки таблото с такава сила, че капака на единия от вентилационните отвори полетя във въздуха.

Камионът отби от пътя и спирачките изскърцаха, докато скоростта намаляваше. Ала Куин вече го нямаше. Дематериализирайки се, той избяга през процепа на прозореца заедно с раздразнено издишания от Блей облак цигарен дим.

Почти незабавно Куин прие форма встрани от пътя, неспособен да остане в молекулното си състояние, тъй като емоциите му бушуваха прекалено силно. Поставяйки единия си крак пред другия, той си запроправя път през снега, а нуждата да се движи задушаваше всичко друго, включително и пронизващата болка в кокалчетата и на двете му ръце.

Някъде в подсъзнанието му се прокрадна мисъл за този участък от пътя, ала в ума му цареше прекалено голяма врява, за да успее да се вслуша в каквито и да било подробности.

Нямаше представа къде отива.

Човече, ама че студено беше.

* * *

Седнал в камиона, Блей бе насочил цялото си внимание към запаления край на цигарата, чиято оранжева светлинка подскачаше нагоре-надолу като светулка.

Май ръката му трепереше.

Изсвирването, разнесло се до него, бе начинът на Джон да привлече вниманието му, но той го игнорира. В резултат на което получи удар по рамото.

— Пътят, по който върви, е много кофти — каза Джон на езика на знаците.

— Майтапиш ли се? — промърмори Блей. — Правиш си шибана шега? Винаги е искал конвенционално обвързване, а ето че сега е направил бебе на една Избраница… мен ако питаш, пътят, по който е тръгнал, е чудесен…

— Не, това място тук. — Джон посочи асфалта. — Този път.

Блей премести поглед към прозореца само защото беше прекалено уморен, за да спори. Пред камиона лъчите на фаровете осветяваха всичко — ослепително белия снежен пейзаж, фигурата, която крачеше покрай пътя като сянка.

Червени капчици бележеха дирята на стъпките му.

Ръцете на Куин кървяха от удара по таблото…

Изведнъж Блей се намръщи. Поизправи се на мястото си.

Като парченца от пъзел, които си идваха на мястото, несвързаните детайли за това, къде се намират — извивката на пътя, дърветата, каменната стена край тях — се напаснаха и довършиха картината.

— Мамка му! — Блей блъсна глава в облегалката зад себе си. Затвори очи за миг, копнеейки да имаше друг изход от положението — каквото и да било, само не и той да отиде навън.

Обаче не му хрумна абсолютно нищичко.

Отвори вратата и студът нахлу в топлата кабина. Не каза нищо на Джон. Нямаше причина да го прави. Да тръгне в снега след някого, не се нуждаеше от обяснение.

Пое си дълбоко дъх и закрачи през натрупания сняг. Пътят беше изринат по-рано, но то беше много по-рано.

Което означаваше, че няма време за губене.

В тази богаташка част на града, където данъчната ставка беше с размерите на ширналите се морави, нямаше никакво съмнение, че един от онези общински снегорини с размерите на къща ще се появи точно преди да съмне.

Нямаха нужда от свидетели хора. Особено пък с двата окървавени трупа в хамъра.

— Куин — дрезгаво каза Блей. — Куин, спри.

Не извика. Нямаше сила. Това… нещо между тях, каквото и да беше то, много отдавна бе станало изтощително… и тази крайпътна конфронтация бе просто още един епизод, за който нямаше сили.

— Куин. Сериозно ти говоря.

Този път Куин поне позабави крачка. А и с малко повечко късмет можеше да се окаже, че е прекалено вбесен, за да се усети къде се намира.

Само че колко вероятно беше това, помисли си Блей, оглеждайки се наоколо. Та бранителите на честта си бяха свършили работата в следващата половин миля… а Куин едва не бе умрял от побоя.

Господи, Блей съвсем ясно си спомняше как и през онази нощ се приближаваше и как други фарове осветяваха тъмна фигура, кървяща на земята.

Той се отърси от спомена и опита още веднъж.

— Куин.

Куин спря; тежките му обувки се застопориха тежко в снега и не продължиха напред. Но и не обърна глава.

Блей даде знак на Джон да угаси фаровете и след миг единственото, което светеше, бе мекото оранжево сияние на габаритите.

Куин сложи ръце на кръста си и погледна към небето, отметнал глава назад, а дъхът му образуваше бяло облаче над него.

— Върни се и се качи в камиона! — Блей дръпна от цигарата и изпусна дима. — Трябва да продължим.

— Знам колко много означава Сакстън за теб — дрезгаво каза Куин. — Разбирам го. Наистина.

— Добре — насили се да отвърне Блей.

— Предполагам, че… да го чуеш изречено на глас, все още е шок.

Блей се намръщи в мрака.

— Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. И вината е моя. Всичко това… аз съм виновен. — Куин хвърли поглед през рамо; силното му сурово лице беше мрачно. — Просто не искам да си мислиш, че съм влюбен в нея. Това е всичко.

Блей понечи да дръпне от цигарата си, ала в дробовете му не беше останал достатъчно въздух.

— Аз… съжалявам… не разбирам… защо…

Е, на това му се казваше красноречив отговор.

— Не съм влюбен в нея. Тя не е влюбена в мен. Не спим заедно.

Блей се изсмя рязко.

— Как ли пък не.

— Напълно съм сериозен. Помогнах й през периода й на нужда, защото искам дете, както и тя. Всичко започна и свърши там.

Блей затвори очи, почувствал как раната в гърдите му отново зейва.

— Куин, я стига. Бил си с нея през цялата отминала година. Виждал съм ви… всички са ви виждали…

— Отнех девствеността й преди четири нощи. Никой не е бил с нея преди това, включително и аз.

О, да, това беше образ, който определено искаше в главата си.

— Не съм влюбен в нея. Тя не е влюбена в мен. Не спим заедно.

Блей повече не бе в състояние да стои неподвижно, затова закрачи напред-назад, а снегът скърцаше под тежките му ботуши. А после сякаш от нищото, в съзнанието му прозвуча гласът на Църковната дама от „Сатърдей Найт Лайв“^[1]: „Ама че спееееециално.“

— Не съм с никого — продължи Куин.

Блей отново се изсмя остро.

— Имаш предвид, че нямаш връзка? Естествено, че нямаш. Но не очаквай да ти повярвам, че прекарваш свободното си време, като бродираш кърпички и подреждаш подправките по азбучен ред заедно с онази жена.

— Не съм правил секс от близо година.

Това накара Блей да занемее. Мамка му, къде се беше дянал целият въздух в тази част на Вселената?

— Глупости — възрази най-сетне той с хриплив глас. — Бил си с Лейла… преди четири нощи. Сам го каза.

В последвалата тишина ужасната истина отново надигна отблъскващата си глава и болката беше толкова силна, че Блей повече не можеше да крие онова, което така усърдно се опитваше да погребе през последните няколко дни.

— Наистина си бил с нея. Гледах как полилеят от тавана под стаята ти се клатеше напред-назад.

Сега беше ред на Куин да затвори очи, сякаш искаше да забрави.

— Беше с цел.

— Слушай… — Блей поклати глава. — Не ми е съвсем ясно защо ми казваш всичко това. Наистина мислех онова, което ти казах, че не се нуждая от никакво обяснение за това, какво правиш с живота си. Двамата с теб… отраснахме заедно и това е всичко. Да, тогава споделяхме много неща и винаги можехме да разчитаме един на друг. Ала дрехите, които носехме тогава, вече не ни стават и същото важи и за връзката между нас. Тя вече не се вмества в живота ни. Вече… не си пасваме. И слушай, нямах намерение да се държа като задник в камиона, но мисля, че трябва да разбереш едно. Двамата с теб имаме общо минало. Това е всичко. Всичко… което ще имаме някога.

Куин извърна поглед и сенките отново скриха лицето му.

Блей се насили да продължи да говори.

— Знам, че това… това с Лейла… означава много за теб. Или поне така предполагам… как би могло да е иначе, щом тя е бременна. А що се отнася до мен? Искрено желая най-доброто и на двама ви. Ала не ми дължиш никакви обяснения… и което е още по-важно — аз не ги искам. Надраснах детските си увлечения… а именно това изпитвах към теб. Тогава това беше просто увлечение, Куин. Така че, моля те, грижи се за своята жена и недей да се тревожиш, че ще си прережа вените, защото си намерил някого, когото да обичаш. Също както и аз.

— Казах ти. Не съм влюбен в нея.

Само почакай — помисли си Блей. — И това ще се случи.

Това бе толкова типично за Куин. Той беше невероятен в битка. И лоялен до безумие. Умен. И невъобразимо сексуален. И още стотици хиляди други неща, в които нямаше равен, принуден бе да признае Блей. Ала имаше един сериозен дефект и той не беше цветът на очите му.

Не можеше да се оправя с чувства.

Ама никак.

Куин открай време бягаше от всичко по-дълбоко… без дори физически да помръдва. Можеше да си стои пред теб, да кима и да говори, но когато чувствата станеха прекалено силни за него, той просто се махаше от собствената си кожа. Изнасяше се. А ако се опиташ да го принудиш да се изправи срещу тях?

Е, това беше невъзможно. Никой не можеше да принуди Куин да направи каквото и да било.

О, да, определено имаше цял куп основателни причини да е такъв, какъвто бе. Семейството му, което се бе отнасяло с него като към проклятие. Презрението на глимерата. Това, че през целия си живот се бе чувствал без корени. Ала каквито и да бяха причините, резултатът беше, че Куин бягаше от всичко, което беше прекалено сложно или изискваше нещо от него.

Навярно единственото, което би могло да промени това, бе едно дете.

Така че независимо какво казваше сега, нямаше никакво съмнение, че е влюбен в Лейла, но след като беше преминал през периода й на нужда заедно с нея и сега очакваше резултатите, беше започнал да си губи ума от тревога и се отдръпваше от нея.

Поради което стоеше тук, край този път, и дрънкаше глупости, които нямаха никакъв смисъл.

— Желая и на двама ви всичко най-хубаво — повтори Блей, а сърцето му биеше като чук в гърдите. — Най-искрено. И наистина се надявам нещата между вас да се получат.

В напрегнатата тишина Блей се измъкна от дупката, в която отново беше паднал; изпълзя до повърхността, далеч от болезнената агония, която изгаряше душата му.

— А сега може ли да се върнем в камиона и да си довършим работата? — попита той безизразно.

За миг Куин вдигна ръце към лицето си. След това вирна глава, напъха окървавените си кокалчета в джобовете на кожените си панталони и се отправи към камиона.

— Да. Да вървим.