Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (55)

52

Част от Асейл просто не бе в състояние да повярва, че наистина влиза в ресторанта. Първо, той не посещаваше човешки заведения и второ, нямаше никакво намерение да се храни тук — във въздуха се носеше миризма на пържено и бира, а от онова, което виждаше върху подносите на сервитьорките, изобщо не бе сигурен дали ястията тук бяха годни за неживотинска консумация.

О, я виж. Насреща му имаше сцена, защитена със стена от телена мрежа.

Страшно изискано.

— Здрасти! — измърка някой и Асейл погледна през рамо, повдигнал вежда.

Човешката жена носеше тясна риза и сини дънки, които очевидно бяха зашити за краката й. Имаше руса, съвършено права коса и тежък грим, а червилото й беше толкова лъскаво, че спокойно можеше да мине за маслена боя.

Асейл по-скоро би си избол очите, отколкото да има каквото и да било вземане-даване с такива като нея. С помощта на волята си я накара да забрави, че изобщо го е видяла, и се обърна. Заведението беше претъпкано и в него имаше повече хора, отколкото маси и столове — чудесно прикритие, за да отиде в ъгъла и да огледа…

Ето я и нея.

Малката му крадла.

Асейл изруга под нос. Прекрасно си даваше сметка каква загуба на време е това… особено, при положение че в същия този момент близнаците сключваха нова сделка с лесъра. За съжаление, в мига, в който бе уведомен, че черното й ауди е в движение, той се бе почувствал принуден да го открие и последва.

Но не беше готов за това.

Какво правеше тя тук? И защо беше облечена по този начин?

Докато тя се настаняваше на една от малкото свободни маси, Асейл установи, че не одобрява начина, по който бе пусната косата й и как се къдреше около раменете й, нито пък впитата блуза, която се показа, когато свали палтото си. Нито пък… та тя носеше и грим, за бога. И то не като на жената, която току-що бе опитала да му се лепне. Гримът на неговата крадла беше лек и допълнително подчертаваше…

Беше красива.

Прекалено красива.

Всички мъже в ресторанта я оглеждаха. Което изпълни Асейл с желание да ги убие до един, като им разкъса гърлата със зъби…

Сякаш напълно съгласни с този план, кучешките му зъби потръпнаха и започнаха да се удължават, а тялото му се напрегна.

Още не, каза си той. Трябваше да разбере защо е дошла тук. След като я последва до имението на Бенлоиз, беше очаквал цял куп други места… но определено не и това. Какво правеше…

Тя завъртя глава и за миг Асейл си помисли, че е усетила присъствието му, въпреки че не беше вампир.

В този миг висок, добре сложен мъж се приближи до масата й.

Неговата крадла вдигна очи към новодошлия. Усмихна му се. Изправи се и обви ръце около едрите му рамене.

Десницата на Асейл се пъхна под палтото и напипа пистолета му. Действително си се представяше как отива там и пуска един куршум между очите на мъжа.

— Ей ти! За пръв път ли идваш тук?

Асейл завъртя глава. Един доста едър мъж се приближаваше, зяпайки го с немалка доза агресия.

— Зададох ти въпрос.

Имаше два възможни отговора, реши Асейл. Би могъл да отвърне с думи и да влезе в някакъв диалог, който да погълне вниманието му… което може би не беше чак толкова лоша идея, при положение че ръката му все още стискаше пистолета, а желанието да убива не го беше напуснало.

— На теб говоря.

Или пък би могъл да…

Асейл оголи удължените си зъби и изръмжа гърлено, прехвърляйки гнева си от сцената между неговата крадла и онзи човешки глупак, за когото се беше издокарала и гримирала.

Типът с въпросите вдигна отбранително ръце и отстъпи назад.

— Хей, всичко е наред, все тая. Моя грешка. Забрави.

Той изчезна в тълпата, доказвайки, че при известни обстоятелства двукраките плъхове също можеха да се дематериализират.

Асейл отново насочи поглед към онази маса. „Джентълменът“, който се бе настанил срещу неговата крадла, се бе привел напред, приковал очи в лицето й, дори докато тя четеше менюто и се оглеждаше наоколо.

Нещо трябваше да се направи по този въпрос.

* * *

Сола затвори менюто и се засмя.

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Напротив. — Марк Санчес се усмихна. — Каза, че имам хубави очи.

Марк бе точно това, от което Сола се нуждаеше в нощ като тази. Беше привлекателен, страхотно чаровен и стига да не я накараше да направи десет хиляди лицеви опори, тя нямаше за какво да се тревожи. Персонален треньор? По-скоро демон. Както тя знаеше от личен опит.

— Това опит да ми се подмажеш ли е? — Той се облегна назад, когато сервитьорката им донесе две бири. — За да не те товаря толкова във фитнеса?

— Сякаш не знам, че това е невъзможно. — Сола отпи от гъстата, леденостудена пяна в халбата си. — Никаква милост. Това е твоята политика.

— Е, ако трябва да съм честен, ти никога не си молила за специално отношение. — Последва пауза. — Не че в твоя случай не бих направил изключение… в някои отношения.

Сола извърна очи от неговите, които бяха впити в нея.

— Значи, не излизаш с клиенти?

— Не. Обикновено не.

— Конфликт на интереси.

— Може да стане голяма каша… но в някои случаи си струва риска.

Сола се огледа из заведението. Много хора. Много гласове. Горещ, тежък въздух.

Тя настръхна и смръщи вежди. В далечния ъгъл, нещо… някой…

— Добре ли си?

Сола се отърси от параноята.

— Да, извинявай… а, да, готови сме да поръчаме — каза тя, когато сервитьорката се върна. — Аз бих искала чийзбургер. Стига персоналният ми треньор да не спука кръвоносен съд от неодобрение.

Марк се засмя.

— Нека са два. Но без пържени картофи. И в двете порции.

Сервитьорката се отдалечи, а Сола се опита да не поглежда към онзи тъмен ъгъл.

— Е…

— Не мислех, че някога ще приемеш. Поканих те да излезем… колко отдавна?

Марк се усмихна и тя забеляза, че има страхотни зъби, равни и наистина бели.

— Доста отдавна, предполагам. Бях заета.

— Е, какво работиш?

— Това-онова.

— В каква област?

Обикновено Сола бързо се изнервяше, когато хората вземеха да любопитстват прекалено. Само че неговото държание беше спокойно и непринудено, така че това не бе нищо повече от обикновен разговор на среща.

— Предполагам, че би могло да се нарече криминално правосъдие.

— О, значи, се занимаваш с право.

— Много добре съм запозната с него.

— Готино. — Марк се прокашля. — Е… ти наистина изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Мисля, че го дължа на персоналния си треньор.

— О, не знам защо, но си мисля, че и без мен би се справила чудесно.

Докато двамата бъбреха непринудено, Сола започна да се отпуска… а после храната им пристигна и те си поръчаха още бира. Беше толкова… нормално да седи в бара заедно с друг човек и да го опознава полека.

Пълна противоположност на онова, на което бе станала свидетел предишната нощ.

Сола потрепери, когато образите се завърнаха в съзнанието й… светлината на свещите, чернокосият мъж, изправен над полуголата жена, сякаш се канеше да я погълне, и двамата — освободени, без задръжки… А после онези искрящи очи се бяха вдигнали и бяха срещнали нейните през стъклото, сякаш през цялото време бе знаел, че тя го наблюдава.

— Добре ли си?

Сола си заповяда да се съсредоточи.

— Да, извинявай. Какво казваше?

Марк отново започна да говори за подготовката си за състезанието „Най-силен мъж на планетата“, а в мислите си Сола се върна на студа край онази къщурка, вперила очи в мъжа и жената вътре.

По дяволите. Беше организирала тази среща единствено защото се нуждаеше от отдушник. А не защото изпитваше кой знае какво към Марк, колкото и приятен да беше той.

Всъщност може би го бе направила, защото треньорът й беше висок и страхотно сложен, с много тъмна коса и много светли очи.

О, за бога, помисли си, усетила, че я връхлита чувство за вина. Та нали беше голям човек. Също като Марк. Хората правеха секс по най-различни причини… само защото нямаше намерение да се омъжи за него, не означаваше, че нарушава някакво основно правило… само дето… по дяволите. Като оставеше настрани морала на баба си и въпреки искрящите му бели зъби и широки рамене, Марк всъщност не я привличаше.

Привличаше я мъжът, на когото Марк й напомняше.

И именно това правеше всичко толкова нередно.