Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (28)

25

Седнал в леглото и допрял слушалката на стационарния телефон до ухото си, Блей слушаше звъненето, на което никой не отговаряше. Странно, родителите му би трябвало да са си вкъщи по това време на нощта. Много скоро щеше да съмне…

— Ало? — най-сетне се разнесе гласът на майка му.

Блей изпусна дъха си, бавно и продължително, и отново се облегна на таблата на леглото. Зави краката си с ръба на халата и се прокашля.

— Здрасти, аз съм.

Щастието, с което беше пропит гласът от другата страна, сгря сърцето му.

— Блей! Как си? Нека повикам баща ти, за да може да вдигне другия телефон…

— Не, почакай. — Той затвори очи. — Нека просто… поговорим. Ти и аз.

— Добре ли си? — От другата страна на линията се разнесе звук от придърпването на стол по гол под… и Блей веднага разбра къде се намира майка му — до дъбовата маса в скъпоценната си кухня. — Какво става? Не си ранен, нали?

Не и физически.

— Аз… добре съм.

Блей потърка лице със свободната си ръка. Открай време беше близък с родителите си. Обикновено нямаше нещо, за което не би могъл да говори с тях и скъсването със Сакстън бе точно от онзи сорт неща, за които би споделил — беше разстроен, объркан, разочарован, потиснат… все типичните неща, с които се справяше с помощта на майка си от другата страна на телефона.

Ала докато мълчеше сега, си даде сметка, че всъщност имаше едно нещо, което никога не им бе казал. Едно много съществено нещо…

— Блей? Плашиш ме.

— Добре съм.

— Не, не си.

Е, така си беше.

Предполагаше, че не им беше казал за сексуалната си ориентация, защото повечето хора не споделяха любовния си живот с родителите си. А може би имаше и част от него, която, колкото и да беше нелогично, се безпокоеше дали това няма да ги накара да започнат да гледат на него по различен начин.

Всъщност какво ти „може би“.

В края на краищата възгледите на глимерата относно хомосексуалността бяха пределно ясни — стига никога да не го заявиш открито и да се обвържеш с някого от противоположния пол, нямаше да те изхвърлят заради извращението ти.

Да, защото да се обвържеш с някого, който не те привлича и когото не обичаш, и да криеш с лъжи изневерите си, бе далеч по-почтено от истината.

Но бог да ти е на помощ, ако си мъж и имаш връзка с друг мъж, без да се криеш… като него през последните дванайсет месеца.

— Аз… ъъъ… скъсах с някого.

Сега беше ред от другата страна на линията да се възцари мълчание.

— Наистина ли? — попита тя след малко, сякаш беше шокирана, но се опитваше да не го покаже.

Ако си мислиш, че това е изненада, само почакай да чуеш какво предстои, мамо, помисли си той.

Защото, по дяволите, щеше…

Я чакай! Наистина ли щеше да го направи така, по телефона? Не трябваше ли да го стори очи в очи? Какъв точно беше етикетът в подобни случаи?

— Да, аз, ъъъ… — Той преглътна мъчително. — Всъщност почти през цялата отминала година имах връзка.

— О… боже. — От наранените нотки в гласа й го заболя. — Аз… ние… с баща ти нямахме представа.

— Не бях сигурен как да ви го съобщя.

— Познаваме ли я? Или семейството й?

Блей затвори очи, а гърдите му се стегнаха.

— Ъъъ… познавате семейството, да.

— Е, наистина съжалявам, че не се е получило. Ти добре ли си? Как свърши всичко?

— Просто отмря, ако трябва да съм честен.

— Е, връзките са наистина трудни. О, миличък, по гласа ти усещам колко си тъжен. Искаш ли да си дойдеш вкъщи и да…

— Беше Сакстън. Братовчедът на Куин.

От другата страна на линията се разнесе рязко поемане на дъх. Последвано от гробовна тишина, в която ръката на Блей започна да трепери толкова силно, че едва успяваше да удържи слушалката.

— Аз… аз… ъъъ… — Майка му преглътна мъчително. — Не знаех. Че… ъъъ… ти…

Блей довърши наум онова, което тя не бе в състояние да изрече на глас: Не знаех, че си един от онези.

Сякаш хомосексуалистите бяха прокажени.

Мамка му. Не трябваше да казва нищо. Нито една шибана думичка. По дяволите, защо трябваше да съсипе целия си живот в един и същи момент? Не можеше ли първият му истински любовник да скъса с него… след което той да почака няколко години, може би дори цяло десетилетие, преди да каже на родителите си, че е гей, и те да прекъснат всякакъв контакт с него? Обаче, неееее, той просто трябваше да…

— Затова ли никога не ни разказваше с кого си? — попита тя. — Защото…

— Може би. Да…

Подсмърчане. А после задавено поемане на въздух. Разочарованието й, долитащо от другата страна на телефонната линия, беше повече, отколкото Блей бе в състояние да понесе. Смазващ товар, който легна върху гърдите му и му пречеше да диша.

— Как можа…

Побърза да я прекъсне, защото не можеше да понесе да чуе как милият й глас изрича думите.

— Мамен, съжалявам. Виж, не исках да стане така. Не знам какво говоря. Просто…

— Нима някога сме направили нещо…

— Мамен, спри. Спри. — В последвалото мълчание Блей си помисли дали да не й сервира нещо от Лейди Гага и да го подплати с цял куп „вината-не-е-ваша, с-нищо-не-сте-сбъркали-като-родители“. — Мамен, аз просто…

А после най-сетне рухна и се разплака, толкова тихо, колкото можеше. Мисълта, че според майка му бе разочаровал семейството си просто защото бе такъв, какъвто е, беше… беше неприемане, което никога нямаше да преглътне. Той просто искаше да живее честно и открито, без да се извинява. Като всички останали. Да обича, когото обича, да бъде този, който бе… ала обществото имаше различни норми и точно както винаги се бе страхувал, родителите му споделяха това…

Смътно си даде сметка, че майка му говори, и опита да се стегне и да сложи край на разговора…

— … да си помислиш, че не можеш да ни кажеш? Че то би променило чувствата ни към теб?

Блей примига няколко пъти, докато умът му превеждаше чутото на език, който имаше поне някакъв смисъл.

— Аз… моля? Какво?

— Защо…? Какво сме сторили, за да те накараме да смяташ, че каквото и да било у теб по някакъв начин би могло да… да те принизи в очите ни? — Тя се прокашля, сякаш опитваше да се стегне. — Аз те обичам. Ти си моето сърце, биещо извън гърдите ми. Не ме е грижа с кого си обвързан, дали има руса, или черна коса, сини или зелени очи, мъжко или женско тяло… стига ти да си щастлив, само това има значение. Искам за теб това, което ти искаш за себе си. Обичам те, Блейлок… обичам те.

— Какво… каза?

— Обичам те.

— Мамен… — дрезгаво промълви Блей; в очите му отново напираха сълзи.

— Просто ми се ще да не ми го беше казал по телефона — промълви тя. — Искаше ми се сега да можех да те прегърна.

Блей се засмя — хриплив, странен звук.

— Нямах такова намерение. Искам да кажа, че не съм го планирал. То просто излезе.

Интересен избор на думи, помисли си той.

— И съжалявам — каза майка му, — че нещата със Сакстън не са се получили. Той е много приятен и благороден млад мъж. Сигурен ли си, че всичко наистина е свършило?

Блей потърка лице, когато реалността отново си дойде на мястото, и той осъзна, че любовта, с която открай време бе свикнал, все още е с него. Въпреки истината. Или може би… заради нея.

В моменти като този се чувстваше най-големият късметлия на света.

— Блей?

— Моля? А, да, извинявай. За Сакстън… — Мисълта му се върна към онова, което бе направил в офиса в тренировъчния център. — Да, мамен, всичко свърши. Напълно съм сигурен.

— Е, добре, ето какво трябва да сториш. Дай си малко време, за да се излекуваш. Сам ще разбереш кога е минало достатъчно време. Тогава ще бъдеш готов да срещнеш някой друг. Ти си страхотна партия, нали го знаеш?

И ето че тя му казваше да отиде и да си намери друг мъж.

— Блей? Чу ли ме? Не искам да прекараш живота си сам.

Той отново избърса лицето си.

— Ти си най-страхотната майка на планетата, знаеш ли го?

— Е, кога ще си дойдеш вкъщи да ме видиш? Искам да ти сготвя нещо.

Блей се отпусна върху възглавниците, а главата започваше да го боли… Вероятно защото, въпреки че беше сам, все още се опитваше да се сдържи, когато му идваше да избухне в сълзи. Вероятно също така и защото ненавиждаше положението между него и Куин. А и Сакстън му липсваше… защото бе трудно да спиш сам.

Но това беше хубаво. Тази… честност беше голям напредък за него…

— Чакай, чакай. — Той се изправи от възглавниците. — Слушай, недей да казваш нищо на татко.

— Прескъпа Скрайб Върджин, и защо не?

— Не знам. Просто се безпокоя.

— Миличък, той няма да реагира различно от мен.

Е, да, но като единствен син и последен в рода… пък и отношенията между баща и син бяха…

— Моля те. Аз ще му кажа лице в лице. — Сякаш не му се повдигаше само при мисълта за това. — Така трябваше да направя и с теб. Ще дойда веднага щом се освободя от дежурство… не искам да те поставям в ситуация да трябва да криеш нещо от него…

— Не се тревожи. Това си е твоя работа и ти имаш пълното право да я споделяш с хората, когато и както поискаш. Все пак ще съм ти задължена, ако го направиш скоро. При нормални обстоятелства с баща ти нямаме тайни един от друг.

— Обещавам.

В разговора настъпи пауза.

— Е, разкажи ми за работата си… как върви?

Блей поклати глава.

— Мамен, не искаш да ти разкажа за това.

— Разбира се, че искам.

— Не искам да мислиш, че работата ми е опасна.

— Блейлок, син на моя обичен хелрен, за каква глупачка ме мислиш?

Блей се засмя, а после отново стана сериозен.

— Тази нощ Куин подкара един самолет.

— Наистина ли? Не знаех, че умее да управлява самолет.

Е, и това ако не беше лайтмотивът на вечерта.

— Не може. — Блей отново се отпусна назад и кръстоса глезени. — Зейдист беше ранен и трябваше да го изведем от едно страшно отдалечено място. Куин реши… е, нали го знаеш какъв е, всичко е готов да опита.

— Има страшно приключенски дух, мъничко необуздан. Ала какъв прекрасен млад мъж. Истинска срамота е това, което семейството му стори с него.

Блей се заигра с колана на халата си.

— Ти открай време го харесваш, нали? Интересно е, защото според мен много родители не биха го одобрили… по ред причини.

— То е, защото се подлъгват от цялата тази мъжкарска фасада. За мен обаче единственото, което има значение, е какво има вътре. — Тя цъкна с език и Блей съвсем ясно си я представи как поклаща тъжно глава. — Знаеш ли, никога няма да забравя вечерта, когато за първи път го доведе вкъщи. Тогава той беше един дребничък претранс, с онова толкова очевидно несъвършенство, заради което, сигурна съм, е страдал много. И въпреки това той дойде право при мен, протегна ми ръка и се представи. Погледна ме право в очите, не предизвикателно, а защото искаше да го видя добре и ако сметна за нужно, на мига да го изхвърля от къщата. — Майка му изруга тихичко. — Още в онази нощ бих го приела у дома си. Без да се замисля. А глимерата да върви по дяволите.

— Ти наистина, без съмнение си абсолютно най-добрата майка на света.

Сега беше неин ред да се засмее.

— При това го казваш, без да се налага да ти приготвям нещо за ядене.

— Е, една лазаня би те направила най-добрата майка във Вселената.

— Още сега ще включа фурната.

Блей затвори очи и непринудената размяна на реплики, която открай време характеризираше връзката им, му се стори още по-специална.

— Е, разкажи ми повече за храбрата постъпка на Куин. Обичам да те слушам да говориш за него. Толкова се оживяваш.

Човече, Блей отказваше да мисли защо беше така. Вместо това се впусна да разказва с редакции тук-таме, така че да не разкрие нещо, което братята не биха искали да се разчува… не че майка му някога би издала каквото и да било.

— Ами, значи, тъкмо оглеждахме една местност и…

* * *

— Нуждаете ли се от още нещо, сър?

Куин поклати глава и задъвка възможно най-бързо, за да освободи устата си.

— Не, благодаря, Фриц.

— Може би още мъничко ростбиф?

— Не, благодаря… е, добре. — Той отстъпи, когато още от съвършено опеченото месо се озова върху чинията му. — Но няма нужда от още…

Е, добре. Още картофи. Още тиква.

— Ще ви донеса още една чаша мляко — каза икономът с усмивка.

Докато старият доген се обръщаше, Куин си пое дълбоко дъх и се зае с втората порция. Имаше чувството, че всичката тази храна беше начинът на Фриц да му благодари, а най-странното бе, че колкото повече ядеше, толкова повече огладняваше.

Всъщност като се замислеше… кога за последно се беше хранил?

Икономът се върна с нова чаша мляко и Куин го изпи като послушно момченце.

По дяволите, не беше възнамерявал да изгуби толкова време в кухнята. Планът му, когато се върна от клиниката, бе да отиде право в стаята на Лейла. Фриц обаче имаше други намерения и категорично бе отказал да приеме „не“ за отговор — което подсказваше, че е получил нареждане отгоре. Например от Тор, в качеството му на глава на Братството. Или пък от самия крал.

Така че Куин се бе предал… и сега седеше до гранитния плот и се тъпчеше като за световно.

Поне това отстъпление беше вкусно, помисли си малко по-късно, докато оставяше вилицата и избърсваше устата си.

— Ето, сър, нещичко за десерт.

— О, благодаря, но… — Я виж ти, какво имаше тук? Купа сладолед с вкус на кафе, залят с гъст шоколадов сос… и никаква сметана или ядки. Точно както го обичаше. — Наистина нямаше нужда.

— Това е любимият ви, нали?

— Всъщност да.

А ето я и сребърната лъжичка. Е, грубо би било да го остави да се разтопи, нали така?

Докато Куин се справяше с десерта, шевовете, които доктор Джейн беше направила над веждата му, започнаха да туптят под превръзката… и болката му напомни колко луда беше тази нощ.

Направо не му се вярваше, че едва преди час беше на крачка от смъртта, носещ се в небето с раздрънкан самолет, който нямаше представа как да управлява. А сега? Сега се тъпчеше със сладолед. Залят с шоколадов сироп.

И като си помислеше, че изпитва облекчение, задето в сладоледа му нямаше сметана и ядки, които да маха, за да не си развали вкуса. Защото това си беше страхотен проблем.

Когато по тялото му се разля поредната закъсняла доза адреналин, карайки всеки нерв в него да изтръпне, той си даде сметка, че тези вторични трусове ще продължат още известно време. Нещо като сътресение на нервната му система. Но да трябва да се справи с малко посттравматичен стрес, определено беше за предпочитане пред това, да избухне в пламъци. Или да се разбие. Или и двете.

След като приключи с десерта, поиска да помогне с раздигането на съдовете, преди да отиде да види Лейла, ала Фриц така се разстрои само защото той понечи да отнесе купичката и лъжицата си в умивалника, че Куин отново се предаде и излезе от кухнята. Докато минаваше през трапезарията, поспря за миг, за да погледне голямата маса, представяйки си всички, насядали по обичайните си места.

Единственото, което имаше значение, бе, че Зи се бе завърнал в обятията на своята шелан… и че никой друг не беше ранен…

— Извинете, сър — каза Фриц, докато минаваше забързано покрай него. — Вратата.

Излязъл във фоайето, догенът отиде да провери екрана на охранителната система. Секунда по-късно вратата на вестибюла се отвори.

За да пропусне Сакстън.

Куин се дръпна назад. Последното, което искаше точно сега, бе да се забърква с него. Щеше да провери как е Лейла, а след това щеше да се строполи в леглото…

Нещо не беше наред с миризмата, която долетя до Куин. Мръщейки се, той отиде до прага на трапезарията. Далеч пред него братовчед му размени няколко думи с Фриц, след което пое към голямото стълбище.

Куин си пое дълбоко дъх и ноздрите му се разшириха. Окей, усещаше скъпия му одеколон… но освен него се долавяше още нещо. По Сакстън беше полепнал мирис на чужд одеколон. И това не беше одеколонът на Блей. Нито нещо, което боецът някога би използвал.

Съвсем ясно се долавяше и миризмата на секс…

Без да съзнава какво прави, Куин излезе във фоайето и се сопна:

— Къде си бил?

Братовчед му спря. Погледна през рамо.

— Моля?

— Чу ме. — Всъщност оглеждайки го по-отблизо, беше напълно очевидно, какво е правил. Устните му бяха червени, а бузите му бяха поаленели по начин, който, Куин бе готов да се обзаложи, нямаше нищо общо със студеното време. — Къде си бил, по дяволите?

— Не смятам, че това по какъвто и да било начин ти влиза в работата, братовчеде.

Куин прекоси мозаечния под, спирайки едва когато върховете на тежките му ботуши докоснаха красивите мокасини на Сакстън.

— Ти, шибан уличник.

Сакстън има̀ наглостта да си придаде отегчен вид.

— Не се засягай, скъпи мой родственико, но нямам време за това.

Той се обърна…

Куин го сграбчи за ръката и го дръпна, така че лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго. Мамка му, от вонята на другия мъж направо му се повдигна.

— Блей си рискува живота във войната… а ти чукаш кой знае кого зад гърба му! Страшно изискано, задник такъв…

— Куин, това изобщо не те засяга…

Сакстън се опита да го отблъсне. Лоша идея. Преди Куин да осъзнае какво прави, ръцете му вече стискаха другия мъж за врата.

— Как се осмеляваш — изръмжа той с оголени зъби.

Сакстън го сграбчи за китките, мъчейки се да се освободи; дърпаше, теглеше, ала не успя да го помръдне и на милиметър.

— За… душаваш… ме…

— Би трябвало да те убия, тук и сега — изръмжа Куин. — Как, по дяволите, можа да му го причиниш? Той е влюбен в теб…

— Куин… — Задавеният глас изтъняваше все повече. — Ку…

Мисълта за всичко, което братовчед му имаше и за което не се грижеше, му даде свръхсила и той я съсредоточи всичката в ръцете си. — От какво повече се нуждаеш, задник такъв? Мислиш си, че нещо ново и непознато ще е по-добро от онова, което вече имаш в леглото си?

Силата на нападението започна да изтласква Сакстън назад; мокасините му изскърцаха по гладкия под. Разходката им бе рязко прекъсната, когато раменете на Сакстън се блъснаха в масивните перила на стълбището.

— Ти, шибан уличник…

Някой извика. Както и някой друг.

А после от всички посоки се разнесоха забързани стъпки, последвани от цял куп хора, които задърпаха ръцете му.

Все тая. Куин не сваляше нито очи, нито ръце, а яростта, надигнала се в гърдите му, го превръщаше в булдог, който…

Нямаше…

Да…

Пусне…