Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (49)

46

Викът отекна в сумрачната спалня — силен, пронизителен, неочакван. Докато той кънтеше в ушите й, Лейла не бе сигурна кой я бе събудил с него. Какво се бе…

Сведе поглед надолу и видя, че седи в леглото и стиска смачканите чаршафи в юмруци; сърцето й биеше учестено, гърдите й се повдигаха и спускаха. Огледа се наоколо и изведнъж усети, че устата й е широко отворена…

Затвори я, давайки си сметка, че именно тя трябва да бе изкрещяла. В стаята нямаше никой друг. А вратата беше затворена.

Вдигна ръце и обърна длани първо нагоре, а после надолу. Слабата светлина в стаята вече не идваше от нея, а от банята.

Обърна се настрани и надникна над ръба на леглото. Пейн вече не лежеше на купчинка там. Трябва да си беше тръгнала… или може би я бяха изнесли?

Първата мисъл на Лейла бе да скочи от леглото и да намери сестрата на Вишъс. Макар да не бе разбрала точно какво се беше случило между тях, нямаше никакво съмнение, че то бе струвало скъпо на другата жена.

Ала не го стори, възпряна от тревога за собственото си състояние. Съзнанието й се насочи от онова, което я заобикаляше, към това, което се случваше в нея; умът й затършува из тялото й, очаквайки да открие спазми, топла влага между краката, странните болежки, които усещаше дълбоко в костите си.

Нищо.

Така както една стая може да притихне, когато всички в нея се умълчат, същото можеше да се случи и с тялото, когато съставните му части нямат никакви оплаквания.

Лейла отметна завивките и провеси крака от ръба на матрака. Подсъзнателно се бе приготвила за ужасяващото усещане на кръвта, напускаща тялото й. Когато не последва нищо подобно, тя се зачуди дали абортът не беше приключил. Но нали Хавърс беше казал, че ще отнеме още седмица? Нужна й беше смелост, за да се изправи. Макар че, като се замислеше, това навярно беше нелепо.

И този път — нищо.

Отиде до банята бавно, като всеки миг очакваше симптомите да се завърнат и да я повалят на колене. Очакваше болката да я връхлети, спазмите да я сковат и отново да завладеят тялото и ума й.

Не знам дали ще се получи, но ако ми позволиш, бих искала да сторя каквото мога.

Лейла почти разкъса дрехите си, докато ги смъкваше трескаво и сядаше на тоалетната.

Никакво кървене.

Никакви спазми.

Половината от нея изпадна в скръб, толкова дълбока, че сякаш бе бездънна… по някакъв странен начин, докато помяташе, имаше чувството, че все още е свързана с детето си. Ала ако всичко бе приключило, значи, смъртта беше окончателна… макар с разума си да осъзнаваше, че нищо не бе живяло, нито бе способно да оцелее — в противен случай бременността нямаше да се прекъсне.

Другата й половина обаче бе обзета от кънтяща надежда. Ами ако…

Взе си трескаво душ, макар и сама да не знаеше защо бърза, нито къде щеше да отиде.

Погледът й се спусна към корема и тя прокара насапунисани ръце по гладката кожа.

— Моля те… каквото поискаш, вземи каквото поискаш… дай ми този живот в мен и вземи каквото друго поискаш…

Говореше на Скрайб Върджин, разбира се… не че майката на расата слушаше.

— Дай ми детето ми… нека го задържа… моля те…

Отчаянието, което изпитваше, бе почти толкова ужасно, колкото и физическата болка доскоро. Лейла излезе, препъвайки се, изпод душа, избърса се и облече първите чисти дрехи, които й попаднаха.

По телевизията беше виждала, че човешките жени имат тестове, които сами можеха да си направят, някакви клечки или нещо подобно, очевидно създадени, за да ги информират за възпроизводителните мистерии на телата им. Вампирите не разполагаха с нищо такова… поне доколкото тя бе наясно.

Ала мъжете знаеха. Те винаги знаеха.

Лейла изхвърча от стаята и забърза към коридора със статуите, надявайки се да се натъкне на някого, който и да било…

С изключение на Куин.

Не, не искаше той да трябва да открие дали се е случило чудо… или нищо не се бе променило. Това би било твърде жестоко.

Първата врата, до която стигна, беше на Блейлок и след миг колебание тя почука. Блей от самото начало знаеше за ситуацията. А и в същината си той беше много добър мъж, силен, благороден мъж.

Когато не получи отговор, Лейла изруга и се обърна. Не беше погледнала колко е часът, но като се имаше предвид, че капаците на прозорците бяха вдигнати, а от долния етаж не се носеше миризмата на вечеря, вероятно беше посред нощ. Несъмнено беше излязъл да се бие…

— Лейла?

Тя се завъртя рязко. Блей се бе показал на прага с изненадано изражение.

— Толкова съжалявам… — Гласът й изневери и тя трябваше да се прокашля. — Аз… аз…

— Какво не е наред? Добре ли… хей, полека… ето, държа те. Ела, поседни тук.

Усетила нещо под себе си, Лейла осъзна, че Блей я бе настанил на позлатената пейка пред стаята си.

След това коленичи пред нея и улови ръцете й.

— Искаш ли да намеря Куин? Мисля, че е…

— Кажи ми дали все още съм бременна. — Блей я зяпна и тя стисна ръцете му. — Трябва да знам. Нещо… — Не беше сигурна дали Пейн би искала тя да говори за случилото се между тях. — Просто трябва да знам дали всичко е свършило, или не. Можеш ли… моля, трябва да знам…

Когато думите й се превърнаха в несвързан поток, Блей я погали по рамото.

— Успокой се. Поеми дълбоко дъх… точно така, дишай заедно с мен. Точно така… много добре…

Лейла стори всичко по силите си, за да го послуша, съсредоточавайки се върху равномерния тон на плътния му глас.

— Искам да се обадя на доктор Джейн, става ли? — Тя понечи да възрази, ала Блей поклати твърдо глава. — Ти стой тук. Обещай ми, че няма да ходиш никъде. Аз само ще си взема телефона. Ти стой тук.

По някаква причина зъбите й затракаха. Странно, защото изобщо не беше студено.

Миг по-късно войникът се върна и отново коленичи пред нея. Беше допрял телефона до ухото си и говореше.

— Добре, Джейн ей сега ще дойде — каза, когато затвори. — А аз ще остана тук с теб.

— Но ти знаеш, нали? Усещаш го, можеш да разбереш по миризмата…

— Шшш…

— Съжалявам. — Лейла извърна лице и главата й клюмна. — Нямах намерение да те въвличам във всичко това. Просто… толкова съжалявам.

— Всичко е наред. Не се тревожи за нищо. Само ще почакаме доктор Джейн. Хей, Лейла, погледни ме. Погледни ме.

Когато най-сетне погледна в сините му очи, тя бе поразена от добротата в тях. Особено когато той се усмихна нежно.

— Радвам се, че дойде при мен. Каквото и да не е наред, ще се погрижим за него.

Докато се взираше в силното красиво лице пред себе си, усещайки с цялото си същество успокоението, което той й предлагаше така щедро, долавяйки почтеността, от която той бе изтъкан, Лейла си помисли за Куин.

— Разбирам защо е влюбен в теб — избъбри тя.

Блей пребеля като платно и последната капчица кръв се отцеди от лицето му.

— Какво… каза?

— Ето ме — долетя гласът на доктор Джейн откъм стълбището. — Ето ме!

Докато тя тичаше към тях, Лейла затвори очи.

По дяволите. Какво й се бе изплъзнало току-що!

* * *

Далеч оттам, Кор, който бе прекарал целия ден в склада в Колдуел, най-сетне излезе в студения мрак на нощта. Беше въоръжен и с телефон в ръка.

По някое време през дългите часове на деня усещането, че е забравил нещо, най-сетне се бе прояснило и той си спомни, че бе казал на войниците си да вдигнат лагера оттам. Което обясняваше защо никой от тях не се беше прибрал по зазоряване.

Новото им свърталище не беше в тази част на града… а и като се замислеше, май беше грешка, че изобщо бе опитал да базира щаба им тук — макар мястото да изглеждаше изоставено, съществуваше твърде голям риск да бъдат разкрити или да настъпят други усложнения и неприятности.

Както се бяха убедили предишната нощ, когато мястото беше посетено от онази сянка.

Кор затвори очи за миг и си помисли колко странно бе, че събитията можеха да вземат толкова различен обрат от това, което си планирал. Ако не беше неканеното посещение на сянката, зачуди се той, дали изобщо щеше да попадне на дирята на своята Избраница и да я проследи? А ако не я бе последвал до клиниката, нямаше да научи, че е бременна… нито пък щеше да направи разкритието си за Братството.

Излизайки във ветровитата нощ, той се материализира на покрива на най-високия небостъргач в града. Тук поривите на вятъра бяха свирепи и така развяваха дългото до глезените му палто, че единственото, което го задържаше на гърба му, беше калъфът на любимото му оръжие. Разрошена, косата му, която напоследък ставаше все по-дълга и по-дълга, му пречеше да вижда, закривайки гледката на града, разстлал се под краката му.

Кор се обърна към планината на краля, която се извисяваше на хоризонта.

— Мислехме, че си мъртъв.

Той се завъртя рязко на токовете на войнишките си ботуши и вятърът отметна косата от лицето му, развявайки я назад.

Троу и другите стояха в полукръг около него.

— И не сте далеч от истината. — Но всъщност той само се чувстваше мъртъв. — Как е новото ни местообиталище?

— Къде беше? — настоя да узнае Троу.

— Другаде. — Притвори очи за миг и отново се видя как претърсва онова потънало в мъгла място и обикаля подножието на планината сякаш до безкрай. — Новото местообиталище… как е?

— Добре — промърмори Троу. — Може ли да поговорим?

Кор повдигна вежди.

— Щом настояваш… а виждам, че наистина е така.

Двамата се дръпнаха настрани, оставяйки другите на вятъра… и така се случи, че той бе обърнат с лице към имението на Братството.

— Не можеш да постъпваш така. — Троу надвика ледените вихри. — Не можеш да изчезваш за цял ден. Не и в тази политическа обстановка… решихме, че си бил убит или, още по-лошо — пленен.

Имаше време, когато Кор би отвърнал на този укор с рязка забележка и дори с нещо далеч по-осезаемо от думи. Ала войникът му беше прав. Сега нещата бяха различни — откакто бе изпратил Троу в бърлогата на врага, Кор бе започнал да се чувства свързан със своите воини.

— Уверявам те, че нямах такова намерение.

— Какво се случи тогава? Къде беше?

В този момент Кор се видя застанал на кръстопът. Едната посока водеше него и хората му към Братството и щеше да ги хвърли в кървав конфликт, който завинаги щеше да промени живота им, за добро или зло. А другата?

Той се замисли за своята Избраница, подкрепяна от двамата бойци така внимателно, сякаш държаха най-крехък кристал.

Кое от двете щеше да бъде?

— Бях в склада през целия ден — чу се да казва след миг. — Прибрах се там по навик, а вече беше твърде късно да ходя където и да било другаде. Прекарах деня долу и телефонът ми нямаше обхват. Дойдох тук веднага щом излязох.

Троу се намръщи.

— Слънцето отдавна залезе.

— Загубих представа за времето.

Това бе всичко, което бе готов да сподели. Нищо повече. Другият воин трябва да бе усетил тази граница, защото въпреки че веждите му си останаха сключени, не продължи да го разпитва повече.

— Трябва само да проверя нещо и след това ще идем да намерим враговете си — заяви Кор.

Извади телефона си и макар да не можеше да прочете какво пише на екрана, знаеше как да провери гласовата си поща. Имаше няколко неприети обаждания — вероятно от Троу и останалите. Както и съобщение от някого, който бе очаквал да се свърже с него.

„Аз съм — заяви гласът на Елан, син на Ларекс. Настъпи пауза, сякаш в главата му тези думи бяха последвани от триумфални фанфари. — Съветът се събира утре в полунощ. Реших, че трябва да знаеш. Мястото на срещата е едно имение тук в града, чиито собственици наскоро се завърнаха от убежището си. Ривендж много настояваше да я насрочим възможно най-бързо, така че мога само да предполагам, че нашият скъп лийдайър носи съобщение от краля. Ще те държа информиран за всичко, което се случва, но не очаквам да те видя. Бъди добре, мой съюзнико.“

Кор изтри съобщението, оголил зъби, и завръщането на агресията му беше приятно — сякаш всичко отново си беше както преди. Как смееше това жалко аристократче да му казва какво да прави!

— Съветът се събира утре вечер — каза, докато прибираше телефона си.

— Къде? Кога? — попита Троу.

Кор погледна над града към планината. А след това обърна гръб на тази отправна точка.

— Многоуважаемият Елан е решил, че ние няма да присъстваме. И явно изобщо не схваща, че това зависи от мен. А не от него.

Сякаш да не му съобщи адреса, би могло да задържи Кор настрани против волята му!

— Достатъчно приказки. — Той се приближи до своите войници. — Да вървим на улицата и да се заемем с това, което правят воините.

Косата на гърба му отново започна да му говори, гласът й — пронизващ и ясен в ума му, кръвожадните й думи — досущ като молбите на любовница.

Предишното й мълчание беше странно смущаващо.

С голяма доза облекчение Кор се дематериализира от висините на небостъргача; молекулите му, направлявани от желязната му воля, се устремиха към земята и бойното поле. В много отношения последните двайсет и четири часа сякаш бяха изживени от някой друг.

А сега отново беше в старата си кожа.

Готов да убива.