Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (15)

12

Беше късно следобед, когато Рот най-сетне рухна. Беше на бюрото си, седнал в трона на баща си и прокарваше пръсти по един доклад, написан на брайловата азбука, когато изведнъж почувства, че не е в състояние да асимилира и дума повече. Бутна листовете настрани, изруга и свали тъмните си очила от лицето. Тъкмо когато се канеше да ги запрати в стената, една муцуна го докосна по лакътя.

Той погали златния си ретривър и зарови пръсти в меката козина около хълбоците на кучето.

— Ти винаги знаеш, нали?

Джордж се притисна до него, облягайки гърди в крака му… което означаваше, че иска да го гушнат.

Рот се наведе и вдигна всичките четирийсет килограма. Докато наместваше четирите лапи, лъвската грива и развяната опашка, така че всичко да пасне, си помисли колко добре беше, че е толкова висок. Масивните бедра означаваха голям скут.

А милването на всичката тази козина го успокояваше, дори и да не облекчаваше ума му.

Баща му бе невероятен крал, способен да издържа безкрайни часове на церемонии; безконечни нощи, изпълнени с писане на възвания и призовки; цели месеци на етикеция и традиции. А да не говорим за целогодишния поток от оплаквания, заливащ го отвсякъде — писма, телефонни обаждания, имейли… макар, разбира се, последните да не бяха представлявали проблем през времето на татко му.

Някога Рот беше воин. При това адски добър.

Вдигна ръка и опипа врата си, откривайки мястото, където куршумът беше проникнал в него.

Почукването на вратата беше рязко и кратко, по-скоро настояване, отколкото учтива молба стоящият отвън да бъде допуснат в стаята.

— Влез, Ви — извика Рот.

Стипчивият дървесен мирис, който се излъчваше от брата, беше сигурен признак, че някой е в кофти настроение. И наистина — в дълбокия глас се долавяше гадна нотка.

— Най-сетне довърших балистичната експертиза. Винаги отнема страшно много време.

— И? — подкани го Рот.

— Стопроцентово съвпадение. — Вишъс се настани на стола от другата страна на бюрото и той изскърца под тежестта му. — Спипахме ги.

Рот издиша и част от усещането за безсилие се отцеди от ума му.

— Хубаво. — Той прокара ръка по главата на Джордж и надолу по ребрата му. — В такъв случаи да ги размажем.

— Аха. Онова, което, така или иначе, щеше да се случи, сега ще бъде съвсем чистичко и законно.

Братството от самото начало знаеше кой бе натиснал спусъка, произвеждайки изстрела, който едва не уби Рот през есента. И задачата по изтребването на шайката копелета едно по едно, за тях бе нещо много повече от свещен дълг към расата.

— Слушай, трябва да бъда откровен, нали така?

— Че кога не си бил? — провлачи Рот.

— Защо, по дяволите, се опитваш да ни вържеш ръцете?

— Не знаех, че го правя.

— С Тор.

Рот намести Джордж, така че притокът на кръв към левия му крак да не бъде напълно прекъснат от тежестта на кучето.

— Той помоли за прокламацията.

— Всички имаме правото да се разправим с Кор. Този задник е трофеят, който всички искаме. Не бива само Тор да има това право.

— Той помоли.

— Така ще е по-трудно да убием копелето. Ами ако някой от нас го открие и Тор не е с нас?

— Тогава ще го доведете тук. — Последва дълго, напрегнато мълчание. — Чуваш ли ме, Ви? Ще доведете отрепката тук и ще оставите Тор да изпълни дълга си.

— Целта е да елиминираме шайката копелета.

— И как точно това ви спъва? — Когато не получи отговор, Рот поклати глава. — Тор беше в онзи миниван с мен, братко. Спаси ми живота. Без него…

Изречението увисна недовършено във въздуха, а Ви изруга тихичко… сякаш бе пресметнал някои неща наум и бе стигнал до заключението, че братът, комуто се бе наложило да изреже пластмасовата тръбичка от манерката си и да извърши трахеотомия на краля в движещо се превозно средство, на мили от каквато и да било медицинска помощ, като че ли наистина има мъъъъничко по-голямо право да убие виновника.

Рот се усмихна лекичко.

— Слушай какво ще ти кажа… само защото съм добра душа, обещавам да ти го оставя за малко, преди Тор да убие копелето с голи ръце. Съгласен?

Ви се разсмя.

— Е, това определено ще смекчи разочарованието.

Почукването, което ги прекъсна, беше тихо и почтително — две деликатни потропвания, които говореха, че който и да стоеше отвън не би имал нищо против да бъде отпратен, но едновременно с това се надяваше и на незабавен прием.

— Да — каза Рот.

Скъп одеколон оповести появата на юридическия му съветник. Сакстън винаги миришеше добре и това му подхождаше. Доколкото Рот си спомняше, в допълнение към отличното си образование и остър ум, Сакстън се обличаше напълно в стила на добре възпитан син на глимерата. С други думи — съвършено.

Не че Рот го беше виждал наскоро.

Той бързо си сложи тъмните очила. Едно беше да е в подобно уязвимо положение пред Ви, но определено нямаше да стои така в присъствието на младия способен вампир, който прекрачваше прага… независимо колко голямо доверие имаше на Сакс и на съветите му.

— Какво има? — попита Рот, докато Джордж размахваше опашка за поздрав.

Последва дълга пауза.

— Може би е най-добре да дойда по-късно?

— Можеш да кажеш всичко пред моя брат.

Още една дълга пауза, в която Ви вероятно гледаше адвоката така, сякаш копнееше да му срита изискания издокаран задник, задето се бе осмелил да предположи, че помежду им съществуваха някакви тайни, които трябва да бъдат опазени.

— Дори ако става въпрос за Братството? — попита спокойно Сакстън.

Рот буквално можеше да почувства как ледените очи на Ви се завъртяха. И наистина, миг по-късно братът процеди:

— Какво за нас?

Когато Сакстън не отговори, на Рот му просветна за какво става дума.

— Ще ни оставиш ли насаме за минутка, Ви?

— Ти ебаваш ли се с мен?

Рот вдигна Джордж и го остави на пода.

— Трябват ми само пет минути.

— Много добре. Както наредите, милорд — изплю думите Ви, докато се изправяше. — Направо страхотно.

Миг по-късно вратата се затръшна.

Сакстън се прокашля.

— Можех да дойда по-късно.

— Ако предпочитах да го направиш, щях да ти кажа. Говори.

Рот чу как Сакстън си пое дълбоко дъх и го изпусна, сякаш се взираше във вратата, чудейки се дали в резултат от вбесеното оттегляне на Ви няма да се събуди мъртъв по-късно през деня.

— Приключих с ревизията на Древните закони и разполагам с подробен списък на всички раздели, които се нуждаят от преработване, придружен от предложения за това, как да бъдат променени, както и сроковете, в които това би могло да бъде осъществено…

— Да или не. Само това ме интересува.

Ако се съдеше по тихите като шепот стъпки по мекия килим, Рот се досети, че адвокатът му е решил да се поразходи. Той си представи кабинета си, с бледосини стени, корнизите със сложни заврънкулки и префърцунените антикварни френски мебели.

Сакстън беше по̀ на място в тази стая, отколкото Рот с кожените си панталони и впита тениска.

Само че законът повеляваше кой да бъде крал.

— Говори, Сакстън. Уверявам те, че няма да бъдеш уволнен, ако ми кажеш истината направо. Опиташ ли се да я промениш или смекчиш, изхвърчаш оттук и изобщо не ме е грижа с кого спиш.

Последва ново прокашляне. А после изтънченият глас долетя от другата страна на бюрото.

— Да, желанието ти може да бъде изпълнено. Но се страхувам, че сега не е най-подходящото време за това.

— Защо? Защото ще ти отнеме две години да направиш поправките?

— Става въпрос за фундаментална промяна на една институция, която брани расата ни… а това допълнително може да дестабилизира властта ти. Наясно съм с натиска, под който се намираш, и би било безотговорно от моя страна да не изтъкна очевидното. Да промениш правилата за влизане в Братството на черния кинжал, би могло да стане повод за още по-голямо недоволство. През царуването си никога не си опитвал нещо подобно, а то идва в момент на изключително обществено напрежение.

Рот си пое дълбоко и бавно дъх през носа… и не долови нищо подозрително; нищо не говореше, че Сакстън двуличничи или пък че няма желание да свърши работата.

Пък и имаше право.

— Оценявам мнението ти — каза Рот. — Но няма да се преклоня пред миналото. Отказвам да го сторя. И ако имах съмнения относно въпросния мъж, нямаше да го направя.

— Какво мислят останалите братя?

— Не им влиза в работата. — Всъщност все още не беше споделил идеята си с тях. В крайна сметка какъв беше смисълът, ако планът му бе неосъществим. Тор и Бет бяха единствените, които знаеха точно колко далеч бе готов да стигне с това. — Колко време ще ти отнеме да го узакониш?

— Мога да подготвя всичко необходимо до изгрев-слънце… най-късно до спускането на нощта.

— Направи го. — Рот сви пръсти в юмрук и удари по облегалката на трона си. — Направи го още сега.

— Както желаеш, господарю.

Разнесе се шумолене на фини дрехи, сякаш Сакстън се покланяше, а след това още меки стъпки, преди едното крило на вратата да се отвори и затвори.

Рот се загледа в нищото, което му осигуряваха слепите му очи.

Вярно бе това за опасните времена. И разумното в случая бе да се набират още братя, а не да се търсят причини да не го правят… макар че контрааргументът на това бе, че ако трите момчета бяха съгласни да се бият с тях, без да бъдат приети в Братството, защо да си правят този труд?

Обаче майната му на това. Беше в духа на старите традиции да искаш да почетеш някого, който рискува живота си, за да опази твоя.

Истинският проблем обаче, дори ако се оставеха настрани законите, бе… как ще го приемат другите. Далеч по-вероятно бе именно това да прецака всичко, а не някакъв юридически гаф.

* * *

Часове по-късно, когато нощта вече бе паднала, Куин лежеше гол в изпомачканите чаршафи, ала нито тялото, нито умът му си почиваха дори докато спеше.

В съня си отново се намираше край онзи път и си тръгваше от дома на родителите си. Беше преметнал спортен сак през рамо, в колана си беше втъкнал официалното оповестяване на обезнаследяването си и портфейл, който бе само на единайсет долара от това, да остане празен.

Всичко беше кристално ясно, нищо не бе избледняло заради проблеми с прожектирането на спомена — влажната лятна нощ, звукът от стъпките на новите му маратонки върху камъчетата по пътя… ясното осъзнаване, че няма никакво бъдеще.

Нямаше къде да отиде. Нямаше дом, в който да се прибере.

Никакви перспективи. Вече нямаше дори минало.

Когато колата спря зад него, беше сигурен, че са Джон и Блей…

Само че не, не бяха приятелите му. Беше смъртта, приела формата на четирима мъже в черни одежди, които изскочиха от колата и го обградиха.

Бранители на честта. Изпратени от баща му, за да го пребият, задето бе опозорил семейното име.

Каква ирония. Логично бе да се предположи, че да наръгаш с нож психопата, опитващ се да изнасили приятеля ти, ще бъде сметнато за нещо хубаво. Но не и когато въпросният психопат е съвършеният ти първи братовчед.

Като на забавен каданс, Куин зае бойна позиция, готов да посрещне нападението. Нямаше очи, право в които да погледне, никакви лица, които да различи… и за това си имаше причина. От факта, че робите скриват самоличността на нападателите, прегрешилият би трябвало да се почувства така, сякаш обществото като цяло бе възмутено от действията му.

Обръчът се стесняваше, стесняваше… рано или късно, щяха да го надвият, но поне преди това и той щеше да им е причинил болка.

Както и стори.

Но се оказа прав — след като се бе отбранявал в продължение, както му се стори, на часове, се озова по гръб и именно тогава започна същинският побой. Проснат на асфалта, той прикри доколкото можа главата и топките си, докато ударите се сипеха върху него, а черните одежди се развяваха като гарванови криле.

Много скоро вече не чувстваше болка. Щеше да умре тук, край този път…

— Спрете! Не трябва да го убиваме!

Гласът на брат му се вряза в обгръщащата го мъгла, разтърсвайки го по начин, по който тежките удари вече не можеха…

Куин се събуди с вик; ръцете закриха лицето му, бедрата му подскочиха в опит да защитят слабините му…

Никакви юмруци, нито тояги се спускаха към него.

И той не се намираше край пътя.

Запали няколко лампи с помощта на волята си и обходи с поглед стаята, в която живееше, откакто бе изритан от дома на семейството си. Тя изобщо не му подхождаше — копринените тапети и антиките бяха нещо, което майка му би избрала… и все пак в този миг видът на всичките тези стари боклуци, които някой друг беше харесал, купил, окачил и запазил, му подейства успокояващо.

Макар споменът да не бързаше да си отиде.

Господи, гласът на брат му.

Родният му брат беше един от бранителите на честта, изпратени за него. Разбира се, това още по-красноречиво показваше на глимерата колко сериозно гледа семейството му на ситуацията… а и брат му определено беше трениран. Беше усвоил бойните изкуства, макар, естествено, никога да не му бяха позволявали да се бие. Къде ти, почти не му бяха разрешавали да води тренировъчни двубои.

Прекалено ценен за рода. Ами ако пострадаше? Онзи, който щеше да последва стъпките на татенцето и в крайна сметка да стане лийдайър на Съвета, можеше да бъде изложен на опасност. Съществуваше риск семейството да понесе катастрофални щети.

Виж, Куин… преди да бъде отритнат от семейството си, той бе записан в тренировъчната програма, може би с надеждата, че ще получи смъртоносна рана на бойното поле и ще направи услуга на всички, като умре достойно.

Спрете! Не трябва да го убиваме.

Това бе последният път, когато чу гласа на брат си. Малко след като Куин бе изритан от къщата, Обществото на лесърите беше предприело атака и ги бе избило до един — баща му, майка му, сестра му… и Лукас.

Нямаше ги вече. И макар част от него да ги беше ненавиждала заради всичко, което му бяха причинили, никому не би пожелал такава смърт.

Куин потърка лице.

Време беше за душ. Това бе всичко, което знаеше.

Стана, протегна се така, че гърбът му изпука, и провери телефона си. Съобщение, изпратено до всички, го уведомяваше, че ще има събрание в кабинета на Рот… а един бърз поглед към часовника му извести, че няма време.

Което не беше нещо лошо. Докато минаваше на по-висока предавка и се втурваше в банята, беше истинско облекчение да се съсредоточи върху нещо реално, вместо върху шибаното минало. Нямаше какво да стори с него, освен да го ругае. А вече го беше правил достатъчно пъти за дванайсет живота.

Събуди се, сънливецо, помисли си той.

Време е за работа.