Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (66)

63

Трез се намръщи на калкулатора, в който вкарваше сумите. Улови бялата хартиена лента, която висеше от ръба на бюрото, и се опита да разчете колонките от цифри.

Примига.

Разтърка очи. Отново ги отвори.

Все същото. Блещукащото кръгче в горния десен ъгъл на зрението му все още си беше там, а не беше плод на въображението му.

— Мамка му!

Трез бутна настрани касовите бележки, чиито суми събираше, погледна часовника си и улови главата си с ръце. Затвори плътно очи, ала аурата си остана — преплетени геометрични фигури, проблясващи във всички цветове на дъгата.

Оставаха му около двайсет и пет минути, преди положението да вземе катастрофални размери… и той нямаше да е в състояние да се дематериализира.

Намери опипом служебния телефон и натисна копчето на интеркома. Две секунди по-късно в слушалката се разнесе гласът на Хекс, по-тенекиен от обикновено. Което означаваше, че чувствителността му към звуци се бе задействала.

— Хей, какво става? — попита тя.

— Получих мигрена. Трябва да изчезвам.

— О, човече, ама че кофти. Нямаше ли пак само преди седмица?

Все тая. Това нямаше значение.

— Можеш ли да поемеш?

— Имаш ли нужда някой да те откара?

Да.

— Не. Ще се справя. — Трез се зае да събира вещите си — портфейла, мобилния, ключовете. — Обади ми се, ако ти потрябвам.

— Добре.

Трез прекъсна връзката и се изправи на крака, поемайки си дълбоко дъх. Чувстваше се съвсем добре… за момента. А добрата новина бе, че от апартамента му го деляха не повече от петнайсет минути… дори ако го хванеше червено на всеки светофар. И така му оставаха около десетина минути, за да нахлузи някой стар анцуг, да сложи кошче за боклук и една хавлия до леглото си и да се подготви храносмилателната му система да се срине.

Шест, седем часа по-късно? Щеше да се чувства по-добре.

За съжаление, промеждутъкът между сега и тогава щеше да е отвратителен.

Докато отиваше към затворената врата на кабинета, наметна сакото си на раменете и се приготви за музиката от другата страна.

Когато прекрачи прага, се блъсна право в стената на внушителните гърди на Ай Ем.

— Дай ми ключовете си — бе единственото, което брат му каза.

— Не е нужно да…

— Поисках ли ти мнението?

— Проклетата Хекс…

— … е точно зад брат ти — обади се тя. — И съм сигурна, че го каза като комплимент.

— Добре съм — каза Трез, докато се опитваше да извърти глава, така че шефката на охраната му да не е в сляпото му петно.

— Колко минути ти остават, преди болката да връхлети? — усмихна се тя, оголвайки кучешките си зъби. — Наистина ли искаш да изгубиш дори една от тях, като се разправяш с мен?

Трез си тръгна от клуба, мърморейки. В мига, в който студеният въздух нахлу в синусите му, стомахът му се сви… сякаш бе готов да започне представлението по-рано.

Настани се на мястото до шофьора в БМВ-то си, затвори очи и облегна глава назад. Аурата се разрастваше, първоначалната проблясваща линия се раздели на две и се разпери като ветрило, плъзвайки се бавно към ръба на зрението му.

Докато пътуваха към къщи, Трез се радваше, че Ай Ем не беше от приказливите. Не че не знаеше точно за какво си мисли брат му.

Твърде много стрес. Твърде много главоболия.

Вероятно трябваше и да се нахрани… но това щеше да почака.

Докато брат му шофираше колкото се може по-бързо, Трез прекарваше времето, като си представяше къде точно в града се намираха; на кои светофари минаваха и на кои спираха; къде правеха завои; къде беше „Комодор“, все по-висок и по-висок, докато те се приближаваха.

Изведнъж колата пое надолу и Трез разбра, че слизат в гаража… и че е изостанал в проследяването на пътуването им — на картата в ума му те все още бяха на две-три пресечки от мястото.

Последваха цял куп леви завои, докато се спускаха три етажа надолу и паркираха на едно от двете места, които им се полагаха.

Докато влязат в асансьора и Ай Ем натисне осемнайсетия бутон, аурата вече се бе оттекла от ръбовете на зрението му, изчезвайки така, сякаш никога не бе съществувала.

Затишие пред буря.

— Благодаря ти, че ме докара.

И наистина го мислеше. Ненавиждаше да трябва да разчита на когото и да било, ала беше адски трудно да не се блъснеш в нищо, когато в очните ти ябълки пулсира неонов знак.

— Реших, че така е най-добре.

— Аха.

Двамата с Ай Ем не бяха разговаряли за посещението на първосвещеника, откакто то се бе случило, но малката визита на Анслай определено тегнеше между тях. Поне Ай Ем беше зарязал сърденето достатъчно дълго, за да го докара до къщи.

Първият признак, че главоболието му набира скорост, бе начинът, по който тихичкото звънтене, оповестяващо, че са пристигнали на етажа, прониза мозъка му като куршум.

— Това ще е гадно — простена Трез, докато вратите се отваряха.

— Не получи ли една миналата седмица?

Трез се запита колко ли още души щяха да му зададат същия въпрос.

Ай Ем отключи вратата и Трез пусна якето си на пода, преди да бе направил повече от три стъпки в апартамента. Черния кашмирен пуловер свали на път към спалнята си и вече разкопчаваше копчетата на копринената си риза, когато влезе в…

Докато се заковаваше на място, единственото, което му мина през ума, беше онази сцена от филма „Смяна на местата“, когато Еди Мърфи влиза в стаята си в онова готино местенце и една полугола мадама се надига в леглото му и казва „Здрасти, Били Рей“.

Разликата в тази ситуация бе, че мадамата, която го преследваше, онази с гаджето побойник и проблема с доверието, беше руса и не носеше впити панталони от началото на осемдесетте. Всъщност тя беше чисто, ама чистичко гола.

Пистолетът, изникнал над рамото на Трез, бе сигурен и нетрепващ, и снабден със заглушител.

Ай Ем можеше да я убие, без да му мигне окото.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш — каза мадамата, местейки поглед между Трез и дулото над рамото му.

В опит да си придаде по-съблазнителен вид, тя вдигна ръка, за да оправи косата си… но ако се беше надявала гърдите й да се полюшнат изкусително, не беше познала. Тези корави като камъни фалшиви бомби не помръдваха, сякаш бяха заковани.

— Как влезе тук? — рязко попита Трез.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Когато не получи отговор, а пистолетът продължи да се цели в нея, тя се нацупи. — Сприятелих се с охраната. Какво? Е, добре де… направих му свирка.

Изискано.

А онова тъпо охранителче определено щеше да си изгуби шибаната работа.

Трез отиде до купчината дрехи край леглото.

— Обличай се и се махай.

Господи, беше уморен.

— О, хайде де — изхленчи тя, когато дрехите й се изсипаха до нея. — Само исках да те изненадам, когато се прибереш от работа. Мислех, че ще се зарадваш.

— Е, не се радвам. Трябва да се разкараш оттук… — Тя отвори уста, сякаш се канеше да направи сцена, но Трез поклати глава и я прекъсна. — Не си го и помисляй. Не съм в настроение, а на брат ми му е все едно дали ще излезеш оттук сама, или в чувал. Облечи се. И се махай.

Мадамата отново премести поглед между него и пистолета.

— Онази нощ беше толкова мил с мен.

Трез изкриви лице, когато болката започна да се вихри сериозно в дясната половина на главата му.

— Сладурче, ще бъда напълно откровен. Дори не ти знам името. Чукахме се два пъти…

— Три…

— Не ме е грижа колко. Знам само, че тази нощ ще сложим край на всичко това. Ако някога отново се доближиш до мен или до апартамента ми, ще… — Сянката в него искаше да поеме в по-кръвожадна посока, но той си заповяда да използва човешки заплахи, които тя да разбере. — … се обадя в полицията. А ти едва ли искаш да го направя, защото не само се друсаш, но и продаваш дрога, и ако претърсят колата ти, къщата ти и теб самата, ще открият достатъчно, за да арестуват и теб, и онзи тъпанар, с когото спиш, за притежание с намерение за разпространение, и ще свършиш в затвора.

Мадамата само примига насреща му.

— Не ме предизвиквай, сладурче — каза Трез изморено. — Резултатът няма да ти хареса.

Едно трябваше да й се признае на малката — беше бърза, когато имаше подходящата мотивация. Само след броени секунди и няколко йога упражнения, за да напъха изкуствения си балкон в „блузка“, която беше с два размера по-малка, тя се отправи към изхода, преметнала евтина чанта през рамо, а обувките й с невероятно високи токчета се полюшваха на каишките за глезените.

Трез не каза нито дума повече. Просто я последва до вратата, отвори й, за да излезе… и я тръшна в лицето й, когато тя се обърна, за да каже нещо.

След това заключи.

Ай Ем прибра оръжието си.

— Трябва да се преместим. Този апартамент вече не е сигурен.

Прав беше. Не че пазеха адреса си в кой знае каква тайна, но да живеят в „Комодор“, се основаваше на идеята, че охраната няма да е толкова тъпа, та да пусне някаква жена в чието и да било жилище без разрешение на собствениците. След като се бе случило веднъж, спокойно можеше да се случи и втори път…

Внезапно болката се изостри, сякаш някой изведнъж бе усилил звука на концерта, който се провеждаше в черепа му.

— Ще отида да поповръщам за известно време — промърмори Трез, докато се отдалечаваше. — Ще започнем да си стягаме багажа веднага щом мигрената отмине…

Нямаше никаква представа какво му отговори Ай Ем и дали изобщо го стори.

Мамка му.