Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (22)

19

Докато седеше на масата за прегледи, облечена в тънка хартиена нощница, а голите й крака висяха от ръба, Лейла имаше чувството, че е заобиколена от уреди за мъчения. И вероятно наистина беше така. Върху плота до мивката лежаха най-различни стоманени приспособления, а прозрачните им пластмасови обвивки, говореха, че са стерилни и готови за употреба.

Беше в клиниката на Хавърс от цяла вечност. Или поне така й се струваше.

За разлика от стремглавото пътуване дотук, когато икономът бе шофирал така, сякаш знаеше, че времето е от жизненоважно значение, откакто бе пристигнала, срещаше само забавяне след забавяне. Попълването на документите, чакането да се освободи стая, а после да дойде сестра, а сега и Хавърс да се появи с резултатите от кръвните й изследвания.

Всичко това бе повече от достатъчно, за да я подлуди.

На стената насреща й висеше репродукция в рамка и тя отдавна беше научила наизуст щрихите и ярките сини и жълти багри на вазата с цветя. Името, написано отдолу, беше Ван Гог.

В този момент би била щастлива, ако никога вече не види ириси.

Размърда се и изкриви лице в гримаса. Сестрата й беше дала истинска превръзка за кървенето и тя с ужас установи, че скоро ще се нуждае от нова…

Кратко почукване оповести отварянето на вратата и инстинктивната реакция на Лейла беше да побегне… което беше нелепо. Намираше се точно там, където трябваше да бъде.

Само че се оказа просто сестрата, която я бе настанила в тази стая, взела й бе кръв и бе отбелязала нещо в един компютър.

— Толкова съжалявам… имаме друг спешен случай. Просто исках да те уверя, че ти си следващата.

— Благодаря — чу се да казва Лейла.

Сестрата се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Как си?

Този мил жест накара Лейла да примига няколко пъти.

— Боя се, че ще се нуждая от нова… — Тя посочи към бедрата си.

Сестрата кимна и стисна лекичко рамото й, преди да отиде при шкафовете и да извади опаковано в прасковен цвят пакетче.

— Тук има още. Искаш ли да те заведа до банята?

— Да, моля…

— Почакай, още недей да ставаш. Нека първо ти дам нещо, с което да се наметнеш.

Лейла сведе поглед към ръцете си с изкривените, преплетени пръсти, които отказваха да стоят неподвижно.

— Благодаря.

— Заповядай. — Нещо меко се уви около тялото й. — Така, а сега нека те изправим.

Лейла се плъзна от масата, олюлявайки се лекичко, когато стъпи на земята. Сестрата веднага я улови за лакътя и я подкрепи.

— Ще вървим бавничко.

Така и направиха. По коридора отвън сестри влизаха и излизаха забързано от стаите, пациенти идваха и си тръгваха, след като бъдеха прегледани, други служители направо тичаха… а Лейла не можеше да повярва, че някога и тя е била толкова бърза. За да избегнат тълпата, тя и грижовната й придружителка се придържаха близо до стената, ала другите всъщност бяха много мили. Сякаш всички знаеха, че тя страда наистина сериозно.

— Ще вляза с теб — каза сестрата, когато стигнаха. — Кръвното ти е твърде ниско и се опасявам, че може да паднеш.

Лейла кимна и те влязоха, заключвайки след себе си. Сестрата свали одеялото от раменете й и Лейла неловко отметна хартиената нощница.

След това седна и…

— Пресвета Скрайб Върджин!

— Няма нищо, всичко е наред. — Сестрата се наведе и й подаде чистата превръзка. — Нека се погрижим за това. Всичко е наред… ето… не, аз ще го взема, ще трябва да го изпратим в лабораторията. Възможно е да успеят да разберат защо се случва това, а тази информация ще ти е необходима, ако опиташ отново.

Да опита отново. Сякаш загубата вече беше факт.

Сестрата си сложи хирургични ръкавици, взе една хартиена кърпичка от поставката на стената и коленичи. След това улови нежно брадичката на Лейла и внимателно избърса мокрите й от сълзи бузи.

— Знам какво преживяваш. Аз също изгубих едно. — Лицето на сестрата стана красиво от състрадание. — Сигурна ли си, че не можем да се обадим на хелрена ти?

Лейла поклати глава.

— Е, кажи ми, ако промениш решението си. Знам, че е трудно да ги гледаме разтревожени и натъжени, но не мислиш ли, че би искал да е до теб?

О, как щеше да каже на Куин? Той изглеждаше толкова сигурен, сякаш вече бе видял бъдещето и бе надзърнал в очите на детето им. Това щеше да бъде такъв шок за него.

— Ще узная ли дали изобщо съм била бременна? — промълви Лейла.

Сестрата се поколеба.

— Кръвните изследвания може и да покажат, но зависи от това, колко е напреднал вече процесът.

Лейла се взираше в ръцете си. Кокалчетата й бяха побелели.

— Трябва да знам дали губя дете, или това е обичайното кървене, появяващо се, когато жената не успее да зачене. Важно е.

— Боя се, че не аз съм тази, която може да ти отговори.

— Ала знаеш, нали? — Лейла вдигна глава и срещна очите на другата жена. — Нали?

— Наистина не би трябвало да го научиш от мен, но… при толкова много кръв…

— Била съм бременна.

Сестрата направи леко отбранителен жест и сви устни.

— Не казвай на Хавърс, че съм ти казала, но… да, вероятно. И трябва да знаеш, че с нищо не би могла да спреш този процес. Вината не е твоя и никъде не си сгрешила. Просто… ами тези неща се случват понякога.

Лейла наведе глава.

— Благодаря ти, че беше откровена с мен. И… честно казано, именно това мислех, че се случва.

— Жените просто знаят. А сега да се връщаме.

— Да. Много ти благодаря.

Само че когато се изправи, Лейла установи, че й е трудно да си вдигне бельото. Когато стана ясно, че ръцете отказват да й се подчиняват, сестрата й се притече на помощ и го направи със завидна лекота… и всичко беше толкова притеснително и плашещо. Да бъдеш толкова слаб и напълно зависим от някой друг за нещо толкова простичко.

— Имаш прелестен акцент — каза сестрата, когато отново поеха по коридора, и този път придържайки се към стената. — Съвсем като от Древната страна. Моята прамамен би го одобрила. Никак не й харесва как тук английският се е превърнал във водещия ни език. Смята, че това ще доведе до пълния крах на расата.

Непринуденият разговор помогна на Лейла, давайки й нещо друго, за което да мисли, вместо да се чуди колко ли дълго ще отнеме, преди да й се наложи да повтори това пътешествие… и дали нещата с помятането се влошаваха… и какво ли щеше да бъде, когато се видеше принудена да погледне Куин в очите и да му каже, че се е провалила…

Незнайно как, те успяха да се върнат в стаята за прегледи.

— Няма да се наложи да чакаш още дълго, обещавам ти.

— Благодаря.

Сестрата поспря на вратата и очите й потъмняха, като че ли отново преживяваше част от собственото си минало. В мълчанието, възцарило се между тях, нещо сякаш ги свърза за миг… и макар да беше необичайно да има нещо общо с една земна жена, тази връзка беше облекчение.

Чувстваше се толкова сама във всичко това.

— Имаме специалисти, с които би могла да поговориш — каза сестрата. — Понякога това наистина помага.

— Благодаря.

— Използвай белия бутон, ако имаш нужда от помощ или ти се завие свят? Аз ще бъда наблизо.

— Добре. Ще го направя.

Когато вратата се затвори, сълзи замъглиха очите на Лейла, ала още докато болката стягаше гърдите й, смазващото усещане за загуба й се стори несъразмерно с действителността. Та бременността бе в самото си начало… логично погледнато, не губеше кой знае колко.

И все пак за нея това беше детето й.

Откъм вратата се разнесе тихо почукване, последвано от мъжки глас:

— Може ли да вляза?

Лейла стисна очи и преглътна мъчително.

— Да, заповядайте.

Лекарят на расата беше висок и изискан на вид, с очила с рогови рамки и папийонка. Със стетоскопа около врата и дългата бяла престилка той изглеждаше като съвършения лечител, спокоен и компетентен.

Затвори вратата и й се усмихна за миг.

— Как се чувстваш?

— Благодаря, добре.

Той задържа погледа си върху нея от другия край на стаята, сякаш преценяваше състоянието й, макар и без да я докосва или да използва инструменти.

— Може ли да бъда откровен?

— Да, моля.

Той кимна и си придърпа един стол на колелца, след което седна, закрепи една папка на скута си и я погледна в очите.

— Виждам, че не си посочила името на хелрена си… нито пък на баща си.

— Трябва ли?

Лекарят се поколеба.

— Никакви роднини ли нямаш, скъпа моя? — Когато тя кимна, в очите му проблесна искрена тъга. — Толкова съжалявам за загубите, които си понесла. Значи, няма на кого да разчиташ? Никой?

Когато Лейла продължи да седи, без да каже нищо, той си пое дълбоко дъх.

— Добре…

— Но мога да платя — избъбри тя наведнъж. Не беше сигурна откъде би могла да вземе парите, но…

— О, скъпа, не се безпокой за това. Не е нужно да плащаш, ако не си в състояние да го направиш. — Той отвори папката и прелисти една страница. — Така. Разбирам, че си минала през периода си на нужда.

Лейла кимна; едва се сдържаше да не изкрещи: Какви са резултатите?

— Е, погледнах кръвните ти изследвания и те показаха някои… неща, които не очаквах. Ако си съгласна, бих искал да взема нова проба и да я изпратя в лабораторията за допълнителни изследвания. Да се надяваме, че това ще ми помогне да разбера какво точно става… освен това искам да направим ултразвук, ако не възразяваш. Това е стандартен преглед, който ще ми даде добра представа как се развиват нещата.

— С други думи, колко още ще продължи помятането, докато всичко свърши? — мрачно предположи тя.

Лекарят на расата се пресегна и улови ръката й.

— Нека просто видим как си, става ли?

Лейла пое дълбоко дъх и отново кимна.

— Да.

Хавърс отиде до вратата и повика сестрата. Когато тя се появи, буташе пред себе си нещо, което приличаше на компютър, поставен върху количка — имаше клавиатура, монитор и някакви пръчици, прикрепени отстрани.

— Ще оставя сестрата да ти вземе кръв. В това отношение нейните ръце са далеч по-умели от моите. — Той се усмихна мило. — През това време аз ще нагледам един друг пациент. Веднага се връщам.

Второто убождане с иглата беше далеч по-добро от първото, защото тя вече знаеше какво да очаква, а след това остана за мъничко сама, докато сестрата отиде да отнесе пробата в лабораторията… където или каквото и да беше това. И двамата се върнаха много бързо.

— Готови ли сме? — попита Хавърс.

Когато Лейла кимна, двамата със сестрата си казаха нещо, а после уредът беше разположен близо до мястото, където тя седеше. След това лекарят се дръпна назад със стола си и изтегли две подобни на ръце удължения от двете страни на масата за прегледи. Освобождавайки нещо, което приличаше на чифт стремена, той кимна на сестрата, която приглуши осветлението и като се приближи, сложи ръка върху рамото на Лейла.

— Ще легнеш ли назад? — помоли Хавърс. — И се смъкни надолу, така че да си на края на масата. След като си свалиш бельото, искам да сложиш краката си тук.

Той посочи къде и очите на Лейла се разшириха. Нямаше представа, че прегледът ще бъде…

— Никога ли не са ти правили вагинална ехография? — попита Хавърс леко учуден. Лейла поклати глава и той кимна. — Е, не е нещо необичайно, особено ако това е бил първият ти период на нужда.

— Но аз не мога да си махна… — Тя спря. — Тече ми кръв.

— Ние ще се погрижим за това. — Лекарят изглеждаше напълно уверен. — Е, ще започваме ли?

Лейла затвори очи и легна по гръб, а тънката хартия, която покриваше тапицираната повърхност, се набръчка под тежестта й. После повдигна ханша си и с едно бързо движение се отърва от онова, което я покриваше.

— Аз ще се погрижа за това — тихичко каза сестрата.

Коленете на Лейла сякаш бяха залепнали едно за друго, докато стъпалата и търсеха пипнешком проклетите стремена.

— Точно така. — Столът на колелца изскърца, когато докторът се приближи. — Но слез още по-надолу.

Не мога да го направя, помисли си тя за частица от секундата.

Обви ръце около долната част на корема си и го притисна, сякаш по някакъв начин можеше да задържи бебето в себе си и в същото време да не позволи да се разпадне на парчета. Само че нямаше какво да стори — не можеше да си поговори с тялото си, да го успокои и да го накара да задържи онова, което бе в него; не можеше с любящи думи да окуражи детето си да се бори за оцеляване; нямаше думи, които да пропъдят абсолютната й паника.

За миг отчаяно закопня за отшелническия живот, който някога й се бе струвал така задушаващ. В Светилището на Скрайб Върджин сигурното й съществувание бе нещо, което се разбираше от само себе си. А откакто бе дошла тук, в опит да открие своето предопределение, беше разтърсвана от травмиращи преживявания, едно след друго.

Което я изпълваше с уважение към онези мъже и жени, които я бяха учили да смята за по-нисшестоящи от нея.

Тук долу като че ли всички бяха оставени на милостта на сили, които бяха извън техния контрол.

— Готова ли си? — попита лекарят.

Докато от ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи, тя се съсредоточи върху тавана над себе си и улови ръба на масата.

— Да. Направете го.