Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (62)

59

— Изглеждаш страшно щастлива.

Лейла вдигна очи. Някак си й се струваше немислимо, че кралицата на расата се е излегнала до нея и двете четат списания и гледат телевизия заедно. Но разбира се, ако не се броеше огромният рубин, който блещукаше на пръста й, тя с нищо не се различаваше от най-обикновена жена.

— Така е. — Лейла сложи настрани статията за последния сезон на риалити шоуто „Ергенът“ и докосна корема си. — На върха на щастието съм.

Особено, при положение че Пейн се беше отбила по-рано и изглеждаше така, сякаш отново се чувства добре. Въпреки че желанието на Лейла да запази детето беше почти патологично, мисълта, че тази благословия бе дошла за сметка на другата жена, беше мъчителна.

— Искаш ли да имаш деца? — избъбри Лейла. И побърза да добави: — Ако въпросът ми не те засяга…

Бет махна с ръка, за да прогони тревогата й.

— Можеш да ме питаш каквото искаш. И, господи — да. Искам го толкова горещо. Интересно, преди преобразяването нямах никакво желание за деца. Те ми се струваха шумно, неконтролируемо усложнение, което искрено се чудех, че хората доброволно приветстват в живота си. А после срещнах Рот. — Тя отметна черната си коса и се засмя. — Няма защо да ти казвам, че това промени всичко.

— Колко периода на нужда си имала?

— Все още чакам. Моля се. Броя дните.

Лейла се намръщи и се зае да отвори нов пакет с бисквити, просто за да прави нещо. Трудно й бе да си спомни отделни подробности от онези безумни часове с Куин… ала те несъмнено бяха епично изпитание. Но като се имаше предвид чудото, което се намираше в нея, напълно си беше струвало.

И все пак не би могла да каже, че някога отново ще поиска да изтърпи плодовитото си време. Не и без лекарства.

— Е, тогава се надявам периодът ти на нужда да настъпи скоро. — Лейла отхапа от поредната бисквита, която се счупи и се разтопи в устата й. — И не мога да повярвам, че го казвам.

— Наистина ли е толкова тежко, колкото… имам предвид, така и не можах да поприказвам с Уелси за нейния, преди да почине, а Бела никога не говори за своя. — Бет сведе очи към кралския си пръстен, сякаш се възхищаваше на начина, по който той улавяше светлината и я отразяваше. — А пък не познавам Есен достатъчно добре… тя е прекрасна, но след всичко, което преживяха с Тор току-що, не ми се струва уместно да повдигам тази тема.

— Честно казано, всичко ми е като в мъгла.

— И така навярно е по-добре, а?

Лейла потръпна.

— Ще ми се да можех да ти кажа друго, но… да, вярвам, че така е по-добре.

— Ала трябва да си струва, нали?

— Без капчица съмнение… всъщност точно си мислех съвсем същото. — Лейла се усмихна. — Нали знаеш какво казват за бременните жени?

— Какво?

— Че ако прекарваш време с тях, това ще насърчи настъпването на периода ти на нужда.

— Нииииима? — Широка усмивка се разля по лицето на кралицата. — В такъв случай може би ти си отговорът на молитвите ми.

— Е, не съм сигурна дали е вярно. От Другата страна можем да заченем по всяко време. Само тук, на Земята, хормоните на жените се влияят по този начин… но съм чела за този ефект в библиотеката.

— Ами тогава нека направим свой собствен експеримент, какво ще кажеш? — Бет й протегна ръка. — Пък и ми харесва да бъда тук. Ти си истинско вдъхновение.

Веждите на Лейла подскочиха; тя улови ръката на кралицата и я стисна.

— Вдъхно… о, не. Изобщо не смятам така.

— Помисли си за всичко, което си преживяла.

— Да, но с бременността нещата се оправиха…

— Не е само това. Ти си оцеляла, след като си била част от култ. — Лейла я погледна неразбиращо и Бет попита: — Никога ли не си чувала тази дума?

— Значението й ми е познато. Но не съм сигурна, че тя се отнася за моя случай.

Кралицата извърна поглед, сякаш не искаше да създава раздор.

— Хей, може и да греша, а ти определено си наясно повече от мен… освен това сега си щастлива и само това има значение.

Лейла се загледа в телевизора. Доколкото знаеше, култовете не бяха нещо хубаво, а думата „оцелял“ обикновено се използваше за хора, преживели някаква травма.

Светилището беше безбурно и тихо като пролетен ден на земята; всички жени в святото място бяха спокойни и в мир с важните си задължения към майката на расата.

Никаква принуда. Никакво напрежение.

По някаква причина в този миг в съзнанието й прозвуча гласът на Пейн: С теб сме сестри под тиранията на майка ми… жертви на грандиозните й планове. И двете бяхме нейни пленнички, макар и по различен начин: ти — като Избраница, а аз — като нейна дъщеря.

— Съжалявам — каза кралицата и я докосна по ръката. — Не исках да те разстроя. Наистина въобще не знам какви ги говоря.

Лейла се върна към действителността.

— О, моля те, не се тревожи. — Тя стисна ръката на Бет. — Изобщо не съм се засегнала. Ала нека говорим за по-щастливи неща… като например за твоя хелрен. Той сигурно също изгаря от нетърпение времето ти да настъпи.

Бет се засмя напрегнато.

— Той не споделя напълно моите настроения.

— Но несъмнено иска наследник?

— Мисля, че ще ми го даде. Но само защото толкова силно копнея за дете.

— О!

— Именно. — Бет стисна лекичко десницата й. — Той просто се тревожи твърде много. Аз съм силна и здрава и съм готова за това. Сега само ако можех да накарам и тялото ми да се задейства… да се надяваме, че то ще последва твоя пример.

Лейла се усмихна и потърка плоския си корем.

— Чу ли това, мъничкото ми? Трябва да помогнеш на кралицата си. За кралското семейство е важно да си има дете.

— Но не заради трона — намеси се Бет. — Не и от моя страна. Просто искам да бъда майка и да родя дете на съпруга си. Толкова е простичко.

Лейла се умълча. Толкова се радваше, че Куин е до нея в това пътуване… ала би било прекрасно, ако имаше истински партньор, който да лежи до нея, взел я в обятията си през деня; някой, който да я обича и прегръща, и да й казва колко му е скъпа не само заради това, което тялото й можеше да сътвори, но и заради това, което събуждаше в сърцето му.

В ума й пробяга суровото лице на Кор.

Не, поклати глава Лейла, не биваше да мисли за него. Трябваше да бъде спокойна и отпусната заради детето, тъй като стресът несъмнено се прехвърляше на онова, което растеше в утробата й. Пък и вече бе благословена с толкова много… а ако износеше детето и преживееше раждането?

Щеше да е дарена с истинско и невероятно чудо.

— Сигурна съм, че нещата с краля ще се наредят — заяви тя. — Съдбата си има своя начин да ни даде това, от което се нуждаем.

— Напълно си права, сестричке. Напълно си права.

* * *

Аудито на Сола профуча по алеята за коли на стъклената къща край реката и спря точно пред задната врата на проклетото място. Тя слезе от колата, изпъна тяло в снега, сложи ръка върху дръжката на пистолета под якето си и затвори вратата с хълбок. Докато отиваше към входа, гледаше нагоре към покрива.

Там несъмнено имаше охранителни камери.

Не си направи труда да позвъни, нито да почука. Той и така знаеше, че е тук. А ако не си беше вкъщи? Е, тогава щеше да измисли каква симпатична малка визитка да му остави.

Може би задействана аларма? Отворен прозорец или шкаф?

Или пък нещо липсващо от…

Вратата се отвори и ето го и него, от плът и кръв… точно какъвто беше предишната нощ и все пак, както винаги, някак по-висок, по-опасен и по-сексапилен, отколкото си го спомняше.

— Появата ти не е ли малко прекалено явна? — провлачи той.

Беше облечен в тъмен дизайнерски костюм… ушит по поръчка, като се имаше предвид как ляга по тялото му.

— Тук съм, за да изясня нещо веднъж завинаги — заяви тя.

— И изглежда, че искаш ти да диктуваш правилата. — Каза го така, сякаш това беше очарователно симпатична идея. — Нещо друго? Случайно да носиш нещо за вечеря? Страшно съм гладен.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, или предпочиташ да го направим на студа?

— Между другото, ръката ти оръжие ли стиска?

— Разбира се.

— В такъв случай заповядай.

Той се отдръпна настрани и Сола извъртя очи. Защо това, че би могла да го застреля, го бе окуражило да я пусне в къщата си, беше истинска загадка…

Сола пристъпи в една модерна кухня и се закова на място. Застанали рамо до рамо, там стояха двама мъже, които си приличаха като две капки вода. Те бяха също толкова огромни, както мъжа, заради когото беше дошла, също толкова опасни… и всеки от тях стискаше пистолет в ръка.

Трябва да бяха онези, които го придружаваха под моста.

Вратата се затвори зад гърба й и макар в тялото й да се разля предупредителен прилив на адреналин, тя запази тази реакция за себе си.

Онзи, когото беше дошла да види, се усмихна, докато минаваше покрай нея.

— Това са моите сътрудници.

— Искам да говоря с теб насаме.

Мъжът се облегна на един гранитен плот, захапа пура и поднесе златна запалка към връхчето й. Миг по-късно затвори капачето, изпусна облаче син дим и я погледна.

— Господа, ще ни извините ли за малко?

Намръщените близнаци не изглеждаха никак доволни от това, да бъдат отпратени по този начин. Но разбира се, човек вероятно можеше да им подаде печеливш лотариен билет и те пак щяха да му отхапят ръката до китката. Просто така, заради принципа.

Въпреки това си тръгнаха, движейки се в съвършен синхрон, който беше крайно смущаващ.

— Откъде намери тези двамата? — сухо попита Сола. — Интернет?

— Невероятно е какво може да си купиш от eBay в наши дни.

Сола рязко сложи край на празните приказки:

— Искам да престанеш да ме следиш.

Мъжът всмукна от пурата си и връхчето й лумна с ярка оранжева светлина.

— Така ли?

— Нямаш причина да го правиш. Никога вече няма да дойда тук… по каквато и да е причина.

— Така ли?

— Давам ти думата си.

Нямаше нищо, което Сола да ненавижда повече от това, да се признае за победена… а да се откаже от следенето на този мъж и къщата му, означаваше да се предаде. Но онзи сблъсък предишната нощ — когато беше на среща с невинно странично лице, за бога! — ясно й бе дал да разбере, че нещата излизат извън контрол. Прекрасно умееше да си играе на котка и мишка… всъщност в професията си го правеше непрекъснато. Ала с този мъж? Нямаше крайна цел, която да бъде постигната; никакво плащане, което щеше да получи, ако се сдобиеше с информация; никакво намерение от нейна страна да го ограби. А опасността се увеличаваше с главоломна скорост.

Особено ако някога отново се целунеха… защото се съмняваше, че този път щеше да го спре, а едва ли би могла да измисли нещо по-глупаво от това, да преспи с някой като него.

— Думата ти? — повтори той. — И колко точно струва тя?

— Това е всичко, което мога да ти предложа.

Очите му, досущ лазерни лъчи, се приковаха в устните й.

— Аз не бих бил толкова сигурен.

Акцентът му и този прелестен плътен глас превърнаха сричките в милувка… нещо, което Сола почти можеше да почувства върху кожата си.

И именно затова беше тук.

— Нямаш никаква причина да ме следиш. От този момент нататък.

— Може би гледката ми харесва. — Очите му се плъзнаха по тялото й и Сола усети, че отново потръпва… ала този път не от тревога. — О, да, определено ми харесва. Кажи ми, приятно ли ти беше снощи? Храната хареса ли ти? Ами компанията?

— Аз слагам край на всичко това сега. Повече няма да ме видиш.

Тъй като нямаше какво друго да каже, тя се обърна да си върви.

— Наистина ли вярваш, че всичко между нас ще свърши тук и сега?

В дълбокия му красив глас се съдържаше злокобна заплаха.

Сола погледна през рамо.

— Поиска от мен да не се промъквам в земите ти, както и да не те шпионирам… няма да го правя.

— А аз отново те питам — наистина ли вярваш, че всичко между нас ще свърши по този начин?

— Давам ти това, което искаш.

— Ни най-малко — изръмжа той.

За миг онази връзка, появила се между тях в студа, когато устните им се бяха слели в колата, а телата им се бяха напрегнали, устремени едно към друго, отново се появи.

— Твърде късно е за отстъпление. — Той отново всмукна от пурата. — Възможността да си тръгнеш… вече също я няма.

Сола се обърна към него.

— Това са пълни глупости. Не ме е страх от теб, нито от когото и да било. Така че давай, покажи ми на какво си способен. Но знай, че ще ти причиня болка, за да се защитя…

Внезапно във въздуха между тях отекна звук. Мъркане? Възможно ли бе действително да мърка…

Мъжът направи крачка напред. После още една. И като истински джентълмен протегна пурата си настрани, сякаш не искаше да я изгори или да напълни очите й с дим.

— Кажи ми името си — рече той. Или по-скоро й заповяда.

— Трудно ми е да повярвам, че вече не си го научил.

— Не съм. — Това бе изречено с повдигане на веждите, сякаш събирането на информация беше под достойнството му. — Кажи ми името си и ще те оставя да си вървиш.

Господи… очите му… те бяха лунна светлина и сенки, преплетени в едно; невъзможен цвят, нейде между сребърно, виолетово и бледосиньо.

— Тъй като пътищата ни няма да се кръстосат повече, то е без значение…

— Между другото, ако искаш да знаеш, ти ще ми се отдадеш.

— Моля?

— Но първо ще ме молиш за това.

Сола вирна брадичка и гневът й направи на пух и прах намерението й да бъде благоразумна.

— Само през трупа ми.

— Съжалявам, но не си падам по това. — Той наведе глава и я погледна изпод полупритворени клепачи. — Предпочитам те гореща… и влажна.

— Няма да го бъде. — Сола се завъртя рязко и се отправи към вратата. — Приключихме.

Докато излизаше в преддверието, погледът й беше привлечен от нещо върху пейката до отсрещната стена. Обърна глава натам и почти се препъна. Беше нож, толкова дълъг, че почти приличаше на меч.

Върху острието имаше яркочервена кръв.

— Чудиш се дали наистина искаш да си тръгнеш? — долетя плътният му глас точно зад нея.

— Не. — Сола се спусна към вратата и рязко я отвори. — Ни най-малко.

Затръшна вратата и усети, че й се иска да отиде на бегом до колата си. Само че отказваше да се поддаде на паниката, въпреки че очакваше той да я последва.

Ала той остана на мястото си; огромната му фигура се извисяваше зад прозореца на вратата, която тя току-що бе хлопнала, и я гледаше как се качва в колата, запалва двигателя и включва на скорост.

Докато Сола излизаше от алеята на заден ход, сърцето й биеше до пръсване…

Особено когато й хрумна една особено ужасяваща мисъл.

Тя бръкна в чантата си и заопипва, докато намери телефона си. След това влезе в списъка с контактите, избра един и натисна бутона за набиране. Замаяна от страх, долепи телефона до ухото си, въпреки че имаше хендсфри… а законът забраняваше да се говори по друг начин, докато шофираш.

Звън.

Звън.

Звън.

— Здрасти! Надявах се да се обадиш.

Сола почти се свлече в седалката и отпусна глава на облегалката.

— Здравей, Марк.

Господи, звукът на гласа му беше такова облекчение.

— Добре ли си? — попита той.

Сола си спомни онова окървавено острие.

— Да. Добре съм. Ти тъкмо свършваш работа, нали?

Двамата се заприказваха приятно, докато Сола караше, натиснала здраво газта, а пейзажите прелитаха покрай нея. Бял сняг. Мръсен, посипан със сол път. Оголели дървета. Мъничка, старомодна къщурка, в която грееше светлина. Равна, пуста земя отвъд реката.

Всеки път, когато мигнеше, в съзнанието си виждаше фигурата зад онзи прозорец. Фигура, която наблюдаваше. Планираше. Искаше…

Нея.

И по дяволите, тялото й копнееше да бъде уловено от него.