Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (71)

68

На следващата вечер, докато нощта се спускаше отвън, Асейл седеше гол на бюрото си и очите му се местеха по монитора пред него. Образът там беше разделен на четири квадранта, върху които пишеше „север“, „юг“, „изток“ и „запад“, и от време на време той манипулираше камерите, променяйки фокуса и посоката им. Преместваше се на друга от камерите. Връщаше се на тази, която беше наблюдавал преди малко.

Беше взел душ и се бе обръснал преди няколко часа и прекрасно си даваше сметка, че трябва да се облече и излезе. Ненаситният за стока лесър вдигаше врява и твърдеше, че са го били измамили с една доставка. Само че близнаците бяха изпълнили сделката точно според исканията на убиеца… и го имаха на видеозапис.

Просто една мъничка предпазна мярка, по идея на Асейл.

Нямаше представа какво става, но несъмнено щеше да открие. Беше изпратил записа на телефона на лесъра преди около час и очакваше отговор.

Може би щеше да се наложи отново да се срещнат.

А и недоволният му купувач не беше единственото, надвиснало над него. Наближаваше онзи ден от месеца, когато двамата с Бенлоиз трябваше да си уредят сметките — сложен трансфер на средства, който изправяше всички на нокти, включително и Асейл. Ежеседмичните плащания, които правеше, възлизаха едва на четвърт от покупките му и на трийсето число от месеца трябваше да оправят баланса.

Страшно много кеш. А хората нерядко вземаха ужасно глупави решения, когато ставаше дума за толкова пари.

Освен това за първи път щеше да поиска близнаците да го придружат. Асейл не очакваше на Бенлоиз да му хареса компанията, но смяташе, че е време двамата му сътрудници да навлязат по-навътре в нещата… а това плащане щеше да бъде най-голямото, което беше правил някога.

Рекорд, който несъмнено скоро щеше да бъде подобрен, ако двамата с лесъра продължаха да работят заедно.

Асейл премести мишката. Щракна върху един от квадрантите. Завъртя камерата, насочвайки я към гората зад къщата.

Нищо не помръдваше. Никакви сенки не се стрелкаха между дърветата. Дори клоните на боровете не се поклащаха и от най-слабия ветрец.

Никакви следи от ски. Никаква притаена фигура, надничаща иззад някое дърво.

Може би го наблюдаваше отнякъде другаде, помисли си той. Отвъд реката. Отвъд пътя. Надолу по алеята.

За да се разсее, той посегна към стъкленицата, която стоеше до клавиатурата. Вече беше взел доза в късния следобед, когато угасващата светлина на деня бе наложила да превключи на нощно виждане. Оттогава беше взел още две дози просто за да остане буден.

Не беше спал от два дена.

Или бяха три?

Сребърната лъжичка описа кръг по дъното… и единственият резултат беше подрънкване на метал в стъкло.

Асейл погледна вътре.

Очевидно беше довършил съдържанието.

Обзет от раздразнение към всичко в живота си, той хвърли стъкленицата настрани и се облегна в стола си. Докато умът му се въртеше в кръг, а непреодолимият импулс да прескача от образ на образ се стягаше като примка около свободата на волята му, той смътно си даде сметка, че мозъкът му направо бушува.

Само че нямаше как да избяга. Нито щеше да отиде някъде скоро.

Къде ли беше красивата му крадла?

Несъмнено не може наистина да бе имала предвид онова, което бе казала.

Асейл разтърка очи. Ненавиждаше начина, по който препускаха мислите му, как се гонеха из главата му и отскачаха от черепа му. Просто не можеше да повярва, че тя действително възнамерява да се държи настрани.

Телефонът му иззвъня и той посегна към него твърде бързо и невъздържано. А когато видя кой се обажда, нареди на ума си да се стегне.

— Получи ли видеото? — попита вместо поздрав.

Гласът на най-големия му клиент не звучеше доволно.

— Откъде мога да съм сигурен кога е снимано?

— Несъмнено знаеш какви дрехи са носили хората ти по време на сделката.

— Тогава къде ми е стоката?

— Това не е моя работа. Моята отговорност се простира до момента, в който приключа сделката с представителите ти. Доставих искания продукт във време и място, одобрени и от двама ни, и по този начин изпълних задължението си към теб. Какво се случва след това, не ме засяга.

— Ако някога те хвана да се опитваш да ме прецакаш, ще те убия.

Асейл изпусна отегчена въздишка.

— Уважаеми, аз не бих си губил времето с подобни заплахи. Ако това се случи, откъде ще вземаш онова, от което се нуждаеш? И в тази връзка, нека ти напомня, че нямам никаква причина да бъда нечестен с теб и твоята организация. Печалбата, която ми носиш, е единственото, което има значение за мен, и ще направя всичко по силите си тя да не секне. Бизнес.

Последва дълго мълчание, ала Асейл не се залъгваше, че то е, защото лесърът от другата страна на линията е объркан или недоумяващ.

— Трябва ми нова доставка — измърмори убиецът след малко.

— И аз на драго сърце ще ти я осигуря.

— Трябва ми заем. — Асейл се намръщи, но лесърът продължи, преди да са го прекъснали. — Отпусни ми следващата доставка без пари и аз ще се погрижа да ти бъде платено.

— Не правя бизнес по този начин.

— Ето какво знам за теб и хората ти. Ръководиш малка група, която контролира огромна територия. Нуждаеш се от дистрибутори… защото уби онези, които бяха тук преди. Не се обиждай, но без мен и моята организация си загубен. Не можеш да обслужваш цял Колдуел… а стоката ти не струва нищо, ако не може да стигне до потребителите. — Асейл не отговори веднага и лесърът се изсмя тихо. — Или наистина си мислеше, че си неизвестен, приятелю?

Асейл стисна здраво телефона.

— Така че си прав — довърши убиецът. — Двамата с теб се нуждаем един от друг. Аз предпочитам да не се занимавам с големия доставчик, който и да е той. Особено в настоящото ми… въплъщение.

Да, само миризмата ще е достатъчна, за да накара Бенлоиз да ти затръшне вратата в лицето, помисли си Асейл.

— Нуждая се от теб, а ти от мен. И именно затова ще ми направиш нова доставка и ще ми отпуснеш четирийсет и осем часа, за да ти платя. Закъсали сме го един без друг, братко.

Асейл оголи зъби; отражението на лицето му в монитора беше направо страховито. И все пак гласът му си остана равен и спокоен.

— Къде би искал да се срещнем?

Лесърът отново се разсмя, сякаш всичко това му доставяше удоволствие, и Асейл се съсредоточи върху образа на разкривеното си в гримаса лице. Неразумно би било от страна на убиеца да започне да се лакоми или да си позволява твърде големи волности.

Единственото нещо, което важеше за всеки бизнес, е, че никой не е незаменим.

* * *

Когато се събуди, Трез имаше чувството, че се носи върху облак… и за частица от секундата се зачуди дали наистина не беше така. Тялото му сякаш бе напълно безтегловно, дотам, че не беше сигурен дали лежи по гръб, или по корем.

Странен звук проникна през обгръщащата го мъгла.

Шшшхт.

Повдигна глава и чувството за ориентация го връхлетя на мига. Червеното сияние на електронния будилник му показа, че е по корем, излегнат по диагонал.

Звукът се повтори.

Какво беше? Метал в метал?

Усещаше, че Ай Ем се движи в коридора отвън, присъствието му — така познато на Трез, както и неговото собствено. Което значеше, че ако в апартамента имаше още някой или пък някаква опасност, Ай Ем щеше да се погрижи.

Трез се надигна и стаята се завъртя около него. Но разбира се, в стомаха му нямаше нищо, ама абсолютно нищичко. Всъщност напълно възможно беше да си е изповръщал черния дроб, бъбреците и белите дробове, докато бе траяла мигрената. Добрата новина беше, че болката си бе отишла и последвалото я замайване не беше неприятно. Малко като да си пиян, но без махмурлук.

Когато отиде в тоалетната, не допусна грешката да включи осветлението. Все още беше твърде рано за това.

Душът беше толкова прекрасен, че за малко да се разциври. Не си направи труда да се обръсне — щеше да има време за това по-късно, след като сложеше нещо в стомаха си. Халатът беше приятно топъл, особено когато го уви хубаво около себе си и вдигна реверите, така че да покрият врата му.

Виж, това с босите крака бе гадничко, особено когато излезе от стаята си и стъпи върху мраморния под в коридора. Само че трябваше да открие какъв, по дяволите, беше този…

Закова се на място пред отворената врата на брат си. Ай Ем беше в дрешника и сваляше ризи от закачалките. Когато смъкна поредния наръч от месинговата пръчка, звукът се повтори.

Естествено, Ай Ем изобщо не изглеждаше изненадан от появата на брат си. Просто метна дрехите на леглото.

Мамка му.

— Отиваш ли някъде? — промърмори Трез, гласът му — прекалено тих и в собствената му глава.

— Да.

По дяволите.

— Виж, Ай Ем, не исках да…

— Ще събера и твоя багаж…

Трез примигна няколко пъти.

— О?

Поне брат му нямаше да се измъкне сам. Освен ако не го правеше, за да си достави удоволствието да изхвърли всички вещи на Трез през балкона?

— Намерих ни по-сигурна квартира.

— В Колдуел ли е?

— Да.

Трез се почувства като в някаква телевизионна игра.

— Ще ми кажеш ли пощенския код?

— Щях, стига да го знаех.

Трез изстена и се облегна на касата на вратата, потърквайки очи.

— Намерил си място, където да отидем… и не знаеш къде е?

— Не, не знам.

Добре, може би това допреди малко не беше мигрена, а инсулт.

— Извинявай, но не разбирам…

— Разполагаме с… — Ай Ем си погледна часовника — три часа, за да си съберем нещата. Само дрехи и лични вещи.

— Значи, мястото е обзаведено — сухо отбеляза Трез.

— Да.

Трез прахоса известно време да гледа как брат му проявява забележителна експедитивност в събирането на багажа. Ризите бяха свалени от закачалките, сгънати прилежно и прибрани в черния му куфар. Същото се случи и с панталоните. Пистолетите и ножовете намериха място в комплект стоманени куфарчета.

С това темпо Ай Ем щеше да приключи само за половин час.

— Трябва да ми кажеш къде отиваме.

Ай Ем го погледна.

— Ще се преместим при Братството.

Мъглата, обгръщаща ума на Трез, в миг се изпари.

— Извинявай, какво каза?

— Ще се пренесем при тях.

Очите на Трез за малко да изскочат.

— Аз… чакай малко, май не те чух правилно.

— Чу ме.

— С чие одобрение?

— Рот, син на Рот.

— Маааамка му. Как успя да го уредиш?

Ай Ем сви рамене, сякаш не бе сторил нищо по-сложно от това, да им направи резервации в някой евтин мотел.

— Говорих с Ривендж.

— Не знаех, че той има такова влияние.

— Няма. Само че говори с Рот… който оценява подкрепата ни на онова заседание на Съвета и смята, че бихме били добро попълнение към домашния им фронт.

— Бои се от нападение — тихо каза Трез.

— Може би. А може би не. Онова, което знам със сигурност, е, че там никой няма да ни открие.

Трез изпусна дъха си. Значи, това била причината. Брат му искаше той да бъде завлечен обратно при с’Хийб толкова, колкото и той самият.

— Невероятен си.

Ай Ем отново сви рамене по своя характерен начин.

— Можеш ли да се заемеш с опаковането на багажа си, или искаш аз да поема?

— А, не, добре съм. — Трез се оттласна от касата на вратата и се обърна. — Задължен съм ти, братко мой.

— Трез.

Той погледна през рамо.

— Да?

Очите на брат му бяха мрачни.

— Това не е магическо решение на всичките ти проблеми. Не можеш да избягаш от кралицата. Просто ни спечелих малко време.

Трез сведе поглед към босите си крака… и се запита колко ли далеч можеха да стигнат, обути в спортни обувки.

Доста.

Брат му беше единствената връзка, която все още не беше прекъснал; единственото, с което не искаше да се раздели, за да се спаси от живота в златната клетка на сексуалното робство.

А в мигове като този, когато Ай Ем за пореден път спасяваше положението, и то по такъв начин… Трез се питаше дали изобщо би бил в състояние да го остави.

Може би в края на краищата щеше да се наложи да отстъпи и да приеме предначертаната си съдба.

Шибаната кралица. И проклетата й дъщеря.

Традициите нямаха никакъв смисъл. Той никога не бе виждал младата принцеса. Никой не беше. Открай време беше така — наследницата на трона беше свещена за майка си, защото именно тя щеше да ги управлява в бъдеще. И досущ като някоя рядка роза, никой нямаше право да я съзре, преди тя да бъдеше подобаващо обвързана.

Чистота и всичко останало.

Дрън, дрън, дрън.

След като я омъжеха обаче, тя беше напълно свободна да се появява в обществото, свободна да живее живота си сред с’Хийб. А окаяното копеле, оженило се за кучката? То заемаше мястото й между стените на двореца, правейки всичко, което тя поиска, когато тя поиска… при положение че точно в този момент не се кланяше в краката на майка й.

Да, страхотен живот.

И те смятаха, че той би трябвало да гледа на хомота, който искаха да надене, като на най-висока чест?

Как ли пък не!

През последното десетилетие Трез беше превърнал тялото си в бунище, чукайки всички онези човешки жени… а най-откаченото бе, че му се щеше всички онези досадни заболявания на човеците да бяха нещо, което да е в състояние да прихване. Само че къде ти този късмет. Беше правил толкова небезопасен секс с другата раса, колкото изобщо беше възможно, и все още беше здрав като бик.

Колко жалко.

— Трез? — Ай Ем изпъна рамене. — Трез? Кажи нещо. Къде си?

Трез се вгледа продължително в брат си, запечатвайки в паметта си гордото интелигентно лице и бездънните проницателни очи.

— Тук съм — промълви той. — Ето, виж.

И като разпери ръце, се завъртя в кръг на босите си крака, увит в халата си и все така в плен на замайването, последвало мигрената.

— Какво става в този твой мозък? — настоя Ай Ем.

— Нищо. Мисля, че това, което си сторил, е невероятно. Ще ида да си събера нещата и да се приготвя. Кола ли ще изпратят или какво?

Ай Ем присви очи, но все пак отговори:

— Аха. Иконом, на име Фред. Или пък беше Фостър?

— Ще бъда готов.

Трез се отдалечи, а утайката на главоболието му се отцеди от него, докато се взираше в бъдещето… сериозно разтревожен за тази последна връзка в живота му.

Ала това беше добър ход. Ай Ем имаше право — през последните години лъжеше сам себе си; прекрасно си даваше сметка, че възрастта на принцесата нараства, времето минава и денят, в който той трябваше да плати, наближава.

Има неща, които можеш да отлагаш. Ала това не беше едно от тях.

По дяволите, май щеше да се наложи да изчезне. Дори ако това го убиеше.

А и ако брат му беше с Рив в имението на краля, щеше да има точно тази защита, от която щеше да се нуждае, ако Трез се изпареше яко дим.

Пък и кой знае — след всичко, което се случваше, за Ай Ем може би щеше да е облекчение да се отърве от него.