Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (83)

80

Лейла остана в мерцедеса. Вътре беше топло, седалката беше удобна и тя се чувстваше в безопасност, обградена от тази голяма стоманена клетка. Пък и пред нея се разкриваше пейзаж, където да зарее поглед — фаровете хвърляха мощни снопове светлина, които стигаха доста надалече, преди да се разсеят в мрака.

След известно време в сноповете светлина заиграха снежинки, спускаха се бавно към земята, рееха се лениво надолу, сякаш не искаха пътят им от облаците да свърши.

Докато седеше в тишината, като от време на време угасваше и отново запалваше двигателя, както Куин я беше учил да прави, когато навън е студено, умът й не си почиваше. Ни най-малко. Макар да се взираше право напред, към безмълвно падащия сняг, към пътя, разстилащ се пред нея, и към притихналите ниви наоколо… виждаше онзи боец. Онзи предател.

Мъжът, който сякаш непрекъснато беше с нея, особено когато беше сама.

Дори докато седеше в колата, спряна насред пустошта, присъствието му беше осезаемо, спомените й за него — така ярки, че бе готова да се закълне, че протегне ли се, и ще го докосне. А копнежът… прескъпа Скрайб Върджин, копнежът, който изпитваше, бе нещо, което не можеше да сподели с когото и да било от онези, които обичаше.

Ама че жестока съдба, да храни подобни чувства към някой, който…

Лейла се дръпна рязко назад, а от устните й се откъсна вик и отекна във вътрешността на колата.

В първия миг не беше сигурна дали е истина онова, което виждаше в светлината на фаровете — пред нея, стъпил здраво на пътя, се беше материализирал Кор и огромното му тяло, облечено в кожени дрехи, сякаш поглъщаше двата лъча, досущ като някоя черна дупка.

— Не! — възкликна тя. — Не!

Не беше сигурна на кого говори, нито какво отрича. Ала едно бе ясно — когато той направи крачка напред, а после още една, тя осъзна извън всякакво съмнение, че той не е плод на въображението й, нито на отчаяното й желание, а е съвсем истински.

Превключи на скорост — каза си тя. — Превключи на скорост и дай газ.

Плът и кръв, дори и така ужасяващо силни като неговите, не бяха в състояние да устоят на подобен удар.

— Не — изсъска, когато той дойде още по-близо.

Лицето му беше точно каквото си го спомняше — съвършено симетрично, с високи скули, присвити очи и постоянна бръчка между правите вежди. Горната му устна беше изкривена, от което той изглеждаше така, сякаш ръмжи, а тялото му… тялото му се движеше като това на огромен звяр, раменете му помръдваха с едва удържана мощ, яките му бедра го носеха напред, издавайки брутална сила.

И все пак… Лейла не се страхуваше.

— Не — простена тя.

Той спря едва когато се намираше само на крачка от решетката на колата; коженото му яке се развяваше настрани, оръжията му проблясваха. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото, но не останаха дълго така. Вдигнаха се бавно…

И свалиха нещо от гърба му.

Някакво оръжие. Което той сложи върху капака на колата.

А след това ръцете му, тези облечени в черна кожа ръце, посегнаха към гърдите му… и извадиха два пистолета изпод палтото. Както и кинжалите от ножницата, опасваща гърдите му. И дълга верига. И нещо, което проблесна в светлината на фаровете, но което тя не разпозна.

Всичко това той подреди върху капака на колата.

След което отстъпи назад. Вдигна високо ръце. И бавно се завъртя в кръг.

Лейла задиша учестено.

Тя не беше войнствена по природа. Никога не бе била. Но инстинктивно знаеше, че според кодекса на воините да се обезоръжиш пред другиго бе уязвимост, каквато никой не си позволяваше току-така. Разбира се, той си оставаше смъртоносен — мъж с неговите размери и опит бе способен да убива с голи ръце.

Ала той й се предлагаше.

Заявяваше по най-недвусмислен начин, че не възнамерява да й стори зло.

Ръката на Лейла се вдигна към редичката бутони върху страничния панел до нея и замръзна там. Останалата част от нея обаче далеч не беше така неподвижна — дишането й беше тежко, сякаш бягаше; сърцето й думкаше лудешки; капчици пот оросяваха горната й устна…

Тя отключи вратите.

Скрайб Върджин да й е на помощ… тя отключи вратите.

Когато изщракването отекна във вътрешността на автомобила, Кор притвори очи за миг и изражението му се смекчи, сякаш бе получил дар, на който не бе смял да се надява. А след това се приближи…

Когато отвори вратата откъм мястото до шофьора, вътре нахлу студен въздух и ето че солидното му тяло се настани на седалката до нея. Затвори вратата и двамата се обърнаха един към друг.

На вътрешното осветление на колата Лейла успя да го разгледа още по-добре. Той също дишаше тежко, масивните му гърди ту се повдигаха, ту се спускаха, устата му беше леко отворена. Изглеждаше суров, тънкият воал на вежливост — смъкнат от лицето му… но всъщност едва ли някога го бе имало. И все пак, макар някой друг да би го нарекъл грозен заради дефекта му, за нея… той беше красив.

И това бе грях.

— Ти си истински — каза тя на себе си.

— Да. — Гласът му беше дълбок и плътен, същинска милувка в ушите й. Ала след това се прекърши, сякаш той изпитваше болка. — А ти си бременна.

— Така е.

Той отново затвори очи, но този път — сякаш го бяха ударили с всичка сила.

— Видях те.

— Кога?

— В клиниката. Преди много нощи. Мислех, че са те пребили.

— Братството? Но защо биха…

— Заради мен. — Очите му се отвориха и в тях се четеше такава болка, че Лейла изпита неудържимо желание да го утеши по някакъв начин. — Никога не бих избрал да бъдеш поставена в подобна ситуация. Ти не си част от войната и моят лейтенант за нищо на света не е трябвало да те въвлича в нея. — Гласът му ставаше все по-нисък и по-нисък. — Ти си невинна. Дори аз, който нямам и капчица чест, го разбрах в мига, в който те видях.

Ако нямаше и капчица чест, защо тогава се беше разоръжил току-що?, помисли си тя.

— Обвързана ли си? — дрезгаво попита той.

— Не.

В миг горната му устна се повдигна още по-високо, оголвайки огромни кучешки зъби.

— Ако си била изнасилена…

— Не. Не, не… аз сама го избрах. Както и мъжа. — Тя положи ръка на корема си. — Исках дете. Периодът ми на нужда настъпи и единственото, за което бях в състояние да мисля, бе колко много искам да съм майка на нещо, което да е мое.

Присвитите му очи отново се затвориха и загрубялата му длан се вдигна към лицето. Закрил разкривената си уста с ръка, той каза:

— Ще ми се да…

— Какво?

— Да бях достоен аз да ти дам онова, за което си копняла.

Лейла отново почувства как в нея се надига нечестива потребност да протегне ръка и да го докосне, да облекчи болката му по някакъв начин. Реакцията му беше толкова неподправена и откровена, а страданието му ужасно приличаше на нейното, когато си помислеше за него.

— Кажи ми, че се отнасят добре с теб, въпреки че ми помогна?

— Да — прошепна тя. — Дори много добре.

Той свали ръка и отпусна глава, сякаш залян от облекчение.

— Това е добре. Това е… добре. И те моля да ми простиш, задето дойдох тук. Усетих те и почувствах, че не съм в състояние да се възпра.

Сякаш беше привлечен от нея. Сякаш… я желаеше.

О, прескъпа Скрайб Върджин, помисли си Лейла и в тялото й се надигна топлина.

Очите му се впиха в дървото насред полето пред тях.

— Мислиш си за онази нощ? — попита той тихо.

Лейла сведе поглед към ръцете си.

— Да.

— И това ти причинява болка, нали?

— Да.

— И на мен. Ти си в мислите ми непрестанно, макар и осмелявам се да предположа, по различна причина.

Лейла си пое дълбоко дъх, а мощните удари на сърцето й отново отекнаха в ушите й.

— Не съм сигурна… че моята причина е така различна от твоята.

Чу го как обърна рязко глава към нея.

— Какво каза? — Гласът му прозвуча почти като въздишка.

— Мисля, че… добре ме чу.

В миг между тях изригна трептящо напрежение, от което разстоянието помежду им сякаш се стопи, доближавайки ги един до друг, макар никой да не беше помръднал.

— Защо трябва да си техен враг? — помисли тя на глас.

Последва дълго мълчание.

— Вече е твърде късно. Извършени бяха дела, които не може да бъдат върнати назад нито с думи, нито с клетви.

— Ще ми се да не беше така.

— В тази нощ, в този момент… и на мен ми се иска същото.

Сега беше неин ред да обърне рязко глава.

— Може би има начин…

Той я прекъсна, като протегна ръка и невъобразимо нежно положи пръст върху устните й.

Очите му се приковаха в тях и от гърдите му се откъсна едва доловимо ръмжене… ала той не му позволи да продължи дълго, задушавайки го, сякаш не искаше да я притеснява или пък плаши.

— Ти си в сънищата ми — промълви той. — Всеки ден преследваш мислите ми. Уханието ти, гласът ти, очите ти… тази уста.

Лейла притвори очи и се отдаде на докосването му, знаейки прекрасно, че това е всичко, което някога щеше да получи от него. Те бяха от двете страни на разделителната линия, която войната беше прокарала в света им, и макар Лейла да не знаеше кой знае какви подробности, беше чула достатъчно от останалите обитатели на къщата, за да си дава сметка, че той е прав.

Не можеше да върне назад онова, което бе сторил.

И това означаваше, че те ще го убият.

— Не мога да повярвам, че ми позволяваш да те докосвам. — Гласът му стана дрезгав. — Ще помня този миг до края на нощите си.

Лейла усети, че в очите й напират сълзи. Прескъпа Скрайб Върджин, през целия си живот бе очаквала миг като този…

— Не плачи. — Палецът му се плъзна по бузата й. — О, най-прекрасна и достойна жена, не плачи.

Ако й бяха казали, че някой така суров като него е способен на подобно състрадание, тя не би повярвала. Ала той беше. С нея беше.

— Трябва да вървя — рязко каза той изведнъж.

Първият порив на Лейла бе да го помоли да се пази… но това би означавало, че желае доброто на смъртния враг на Рот.

— Прекрасна Избранице, знай едно — ако някога имаш нужда от мен, аз ще дойда.

Той извади нещо от джоба си… телефон. Обърна го към нея и накара екрана му да светне, натискайки един бутон.

— Можеш ли да прочетеш този номер?

Лейла примига няколко пъти и накара очите си да се фокусират.

— Да. Мога.

— Това е моят телефон. Знаеш как да ме откриеш. И ако съвестта ти повелява да предоставиш тази информация на Братството, ще те разбера.

Самият той не можеше да прочете цифрите, даде си сметка тя… и то не защото имаше проблеми със зрението.

Какъв ли живот е водил?, тъжно се запита Лейла.

— Пази се, моя красива Избранице — каза той, докато я съзерцаваше с очите не просто на любовник, а на хелрен.

А после си тръгна, без да каже нито дума повече — излезе от колата, взе си оръжията…

… и се дематериализира в нощта.

В същия миг Лейла закри лицето си с ръце; главата й се отпусна безсилно, а раменете й се затресоха, неспособна повече да удържа чувствата си.

Уловена между ума и душата си, тя се разкъсваше на две, макар и да оставаше цяла.