Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (57)

54

Общо взето, срещата не мина зле.

Когато Сола се изправи и се зае да си облече палтото, Марк мина зад нея, за да й помогне.

Начинът, по който ръцете му се задържаха на раменете й, подсказваше, че той няма нищо против това да бъде краят на вечерята и началото на остатъка от нощта. Ала не беше нахален. Отстъпи назад и се усмихна, махвайки любезно към изхода.

Докато минаваше пред него, на Сола й се струваше, че извършва някакво престъпление против душевното си здраве, задето той не кара кръвта й да кипне… за разлика от онзи ужасно агресивен и властен мъж от предишната нощ.

Определено трябваше да дръпне една окуражителна реч на либидото си. Или пък да се напляска…

А може би онзи, другият мъж би могъл да го стори, предложи едно вътрешно гласче.

— Не — промърмори тя.

— Извинявай, какво?

Сола поклати глава.

— Говоря на себе си.

Проправиха си път през тълпата и стигнаха до изхода. Какво облекчение за синусите беше, когато прекрачиха прага и се озоваха в нощта навън.

— Е… — каза Марк, пъхна ръце в джобовете на дънките си и изпъна якото си тяло… макар че дори така не можеше да се мери с…

Престани!

— Благодаря ти за вечерята. Не беше нужно ти да плащаш.

— Е, това е среща. Нали ти каза така. — Той отново се усмихна. — А аз съм старомоден кавалер.

Направи го — заповяда си Сола. — Попитай го дали може да отидете у тях. В края на краищата нейната къща не ставаше за такива неща. Ама изобщо. Не и с баба й на горния етаж — глухотата на старата жена беше крайно избирателна.

Просто го направи.

Нали затова го покани да излезете…

— Утре сутрин имам ранна среща — избъбри тя. — Така че трябва да се прибирам. Но наистина много ти благодаря… и някой път трябва да го направим отново.

Не можеше да не отдаде дължимото на Марк — каквото и разочарование да бе изпитал, той го прикри с една от подкупващите си усмивки.

— Звучи чудесно. Съгласен.

— Паркирала съм ей там. — Тя посочи с палец зад рамото си. — Така че…

— Ще те изпратя до колата.

— Благодаря.

Докато вървяха, без да разговарят, солта, посипана върху заледената земя, хрущеше под ботушите им.

— Хубава нощ.

— Да — съгласи се Сола. — Така е.

По някаква причина сетивата й започнаха да изпращат сигнал за тревога, очите й се взираха напрегнато в мрака, извън пределите на осветения паркинг.

Може би в крайна сметка Бенлоиз бе решил да си отмъсти, помисли си тя. Несъмнено беше наясно кой е проникнал в къщата и сейфа му и вероятно беше забелязал разместената статуя. Трудно бе да се прецени дали щеше да отвърне на удара с удар. Независимо от бизнеса, с който се занимаваше, той имаше кодекс на поведение, към който се придържаше… и дълбоко в себе си би трябвало да си дава сметка, че прекратяването на задачата и орязването на заплащането й не беше правилно.

Несъмнено щеше да разбере посланието й.

Освен това тя можеше да задигне всичко в сейфа.

Когато стигнаха до аудито, Сола изключи алармата, а после се обърна и вдигна очи.

— Ще ти се обадя.

— Да, моля — каза Марк.

Последва дълга пауза. А после тя вдигна ръка, обви я около шията му и притегли устните му към своите. Марк начаса се отзова на поканата й, но не по нахален, властнически начин. Когато Сола изви глава, той стори същото и устните им се срещнаха, първо — докосвайки се нежно, а после — малко по-настойчиво. Не я притисна към себе си, нито я приклещи до колата… нямаше никакво усещане, че нещата са излезли от контрол.

Нито пък усещане за кой знае каква страст.

Сола се отдръпна лекичко.

— Ще се видим скоро.

Марк издиша шумно, сякаш се беше възбудил.

— А, да. Надявам се. И не само във фитнеса.

Вдигна ръка, усмихна се за последен път и тръгна към пикапа си.

Изругавайки тихичко, Сола се настани зад волана, затвори вратата и отпусна глава на облегалката зад себе си. В огледалото за обратно виждане проследи как задните фарове на Марк светнаха, как той описа широк кръг и излезе от паркинга.

Затваряйки очи, тя не си представи сияйната му усмивка, нито устните му върху своите, нито си спомни как ръцете му се плъзват по тялото й. В мислите си Сола отново беше пред онази къщурка и надничаше вътре; отново срещаше две пламнали, леко зли очи, вдигнали се над голите гърди на друга жена, за да се впият в тях.

— О, за бога!

Отърси се от спомена, обзета от опасение, че в този случай гладът й за, да кажем, шоколад няма да бъде залъган с диетична газирана напитка. Или с какаова бисквита. Нито дори с едно-единствено парченце шоколад.

Ако продължаваше по този начин, щеше да й се наложи да разтопи цяла кутия трюфели на „Линдт“ и директно да си ги вкара във вените.

Поставяйки крака си на спирачката, натисна бутона на таблото и чу как двигателят се събуди за живот. Фаровете светнаха…

… и Сола подскочи в седалката и изпищя.

* * *

В мига, в който се прибра в имението заедно с останалите, Куин ги остави още щом прекрачиха във вестибюла и се втурна тичешком по стълбите, насочвайки се право към стаята на Лейла. Според съобщенията, които му беше изпратила, в крайна сметка бе решила да си тръгне от клиниката и той нямаше търпение да разбере как е.

Почука на вратата и започна да се моли. Отново.

Нищо не правеше агностика религиозен така, както една бременност.

— Влез.

При звука на гласа й той се стегна и се шмугна вътре.

— Как се чувстваш?

Лейла вдигна очи от едно списание за клюки, което четеше в леглото.

— Здрасти!

Куин се сепна при жизнерадостта в гласа й.

— Ъъъ… здрасти?

Огледа се наоколо и видя още цял куп списания върху завивките около нея, а насреща й телевизорът бъбреше нещо — реклама за дезодорант, преминал след малко в такава за паста за зъби. На масичката до нея имаше джинджифилова лимонада и солени бисквити, а на нощното шкафче от другата страна — празна кутия от сладолед, както и две лъжички върху сребърен поднос.

— Ужасно ми се повдига — каза Лейла с усмивка.

Сякаш това беше добра новина.

И май наистина беше така.

— Някакво… нали се сещаш…

— Никакво. Нито капчица. Освен това не повръщам. Просто трябва да хапвам по-малко, но непрекъснато. Ако ям твърде много, ми става зле… същото е и ако твърде дълго не сложа нищо в стомаха си.

Куин се облегна на касата на вратата, с омекнали от облекчение крака.

— Това е… страхотно.

— Искаш ли да поседнеш?

Въпросът прозвуча така, сякаш внезапно беше пребледнял.

— Не, добре съм. Просто… ужасно се тревожех за теб.

— Е, както виждаш… — Лейла посочи тялото си. — Аз просто си върша работата… и слава на Скрайб Върджин за това.

Тя отново се усмихна и Куин си помисли, че ужасно му харесва как изглежда… и то не в сексуалния смисъл на думата. Изглеждаше спокойна, отпусната и щастлива, косата й падаше по раменете, лицето й имаше прекрасен цвят, ръцете и погледът й бяха сигурни. Всъщност… изведнъж бе придобила наистина здрав вид, а от жълтеникавия оттенък на кожата й нямаше и следа.

— Виждам, че си имала посетители — отбеляза той, махвайки към списанията и празната кутия от сладолед.

— О, всички се отбиха. Бет остана най-дълго. Излегна се до мен… не говорихме за нищо по-специално, просто четяхме и разглеждахме илюстрациите, и гледахме „Най-смъртоносния улов“. Страшно харесвам това предаване… онова, в което разни хора отиват с лодки в морето. Много е вълнуващо. Става ми толкова приятно, че съм на сухо и топло на сушата.

Куин потърка лице и се помоли по-бързо да си възвърне равновесието — очевидно тялото му все още се мъчеше да настигне действителността, да свикне с мисълта, че вече няма никаква драма, никакъв спешен случай, нищо ужасно, за което трябва да се погрижи.

— Радвам се, че се отбиват да те видят — промърмори той, чувствайки, че трябва да каже нещо.

— О, да, минаха… — Лейла извърна очи, а чертите й внезапно се обтегнаха в странно изражение. — … доста хора.

Куин се намръщи.

— Никакви странни посещения обаче, нали?

Не можеше да си представи, че някой в къщата би проявил друго, освен подкрепа и насърчение, но трябваше да попита.

— Не… не странно.

— Какво тогава? — попита Куин. Лейла се заигра разсеяно с корицата на списанието пред себе си и физиономията на тъмнокосата, празноглава кукличка с празен поглед, която я украсяваше, започна ту да се разкривява, ту отново да си връща нормалния вид. — Лейла, кажи ми.

За да можеше той да отиде и да постави въпросния някого на мястото му, ако се наложи.

— Ще си помислиш, че полудявам или… и аз не знам.

Куин се приближи и приседна до нея.

— Виж, не знам как да се изразя най-деликатно, затова просто ще го кажа. На нас с теб ни предстои да се изправим срещу доста… е, нали се сещаш, лични неща във връзка със… — О, господи, наистина се надяваше тя да запази детето! — Така че защо не започнем да бъдем напълно откровени един с друг още сега? Каквото и да е, няма да те съдя. След всички глупости, които съм направил през живота си, няма да съдя никого за нищо.

Лейла си пое дълбоко дъх.

— Добре… ами… снощи Пейн дойде да ме види.

Куин отново се намръщи.

— И?

— Ами тя каза, че може би е в състояние да направи нещо. Не беше сигурна дали ще се получи, но смяташе, че няма да ми навреди.

Куин усети как гърдите му се стягат и го жегва страх, от който сърцето му заби учестено. У Ви и Пейн имаше неща, които не бяха от този свят. И той нямаше нищичко против това. Но не и около детето му… за бога, ръката на Ви убиваше на място…

— Тя сложи ръка на корема ми, точно където е бебето…

Куин изпита чувството, че някой току-що бе източил всичката кръв от главата му.

— О, господи…

— Не, не. — Лейла посегна към него. — Не беше неприятно. Всъщност беше… хубаво. Бях… окъпана в светлина… тя сякаш се разля по тялото ми, укрепвайки го. Изцелявайки ме. Съсредоточи се върху корема ми, но стигна и много по-далеч. Ала след това така се уплаших за нея. Тя се свлече край леглото… — Лейла махна към пода. — Само че после загубих съзнание. Трябва да съм спала наистина дълго. А когато най-сетне се събудих… именно тогава се почувствах… различно. Първата ми мисъл бе, че абортът е спрял, защото е свършил. Изтичах навън и открих Блей и той ме заведе в клиниката. Тъкмо тогава дойде ти и доктор Джейн ни съобщи, че… — Изящната ръка на Лейла докосна долната част на корема й и се задържа там. — Съобщи ни, че детето ни все още е с нас… — Тук гласът й изневери и тя примига няколко пъти. — Затова си мисля, че тя спаси бременността ми.

След един дълъг момент на шок Куин прошепна:

— Мамка му.

* * *

На паркинга пред ресторанта Асейл се извисяваше над капака на аудито на своята крадла, облян от светлината на фаровете. Досущ като предишната нощ, и сега той впи очи в нейните благодарение на инстинкта, а не толкова на зрението си.

И докато стоеше в студа, кипеше от гняв, но и от нещо повече от това. Когато онази ходеща торба изпражнения я изпрати до колата й и има безумието да я целуне, Асейл отново се видя изправен пред два избора. Да проследи човека в нощта и да приведе в действие идеята си за разкъсване на гърлото му или да изчака той да си тръгне и…

Нещо дълбоко в съществото му бе направило избора вместо него — оказало се бе невъзможно да я остави.

Неговата крадла свали прозореца и миризмата на възбудата й го накара да се втвърди.

Както и да се усмихне. За първи път тази вечер долавяше тази миризма… и това охлади яростта му така сигурно, както нищо друго не би могло.

Е, освен да одере онзи мъж жив.

— Какво искаш? — озъби се тя.

Е, точно в това беше въпросът.

Асейл се приближи до нейната страна на колата.

— Хареса ли ти?

— Моля?

— Мисля, че ме чу.

Тя отвори вратата и изскочи навън.

— Как смееш да очакваш каквото и да било обяснение от мен за каквото и да било…

Асейл премести тежестта на тялото си напред, привеждайки се към нея.

— Позволи ми да ти напомня, че ти първа навлезе в личното ми пространство…

— Не съм изскачала пред колата ти и…

— Хареса ли ти това, което видя предишната нощ? — Това в миг я накара да млъкне. И когато тишината се проточи, по устните на Асейл се разля усмивчица. — Значи, признаваш, че гледаше.

— Ти го знаеше, по дяволите — изплю тя.

— Е, отговори на въпроса ми. Хареса ли онова, което видя?

Дори той чу колко дрезгаво прозвуча гласът му.

О, да — помисли си, поемайки дълбоко дъх. — Харесало й беше.

— Няма значение — измърка той. — Не е нужно да го изричаш с думи. Вече знам отговора…

Тя го зашлеви толкова бързо и толкова силно, че главата му буквално отскочи назад.

Първият му порив бе да оголи зъби и да я ухапе, да я накаже, да я подразни… защото нямаше по-добра подправка към удоволствието от мъничко болка. Или много болка.

Асейл изправи глава и сниши клепачи.

— Е, това беше приятно. Искаш ли да го повторим?

Новата вълна от миризмата й, последвала думите му, изтръгна гърлен смях от гърдите му и той си помисли, че да, тази нейна реакция току-що беше спасила живота на онзи човешки мъж. Или най-малкото, беше гарантирала, че той няма да загине от ръката на Асейл.

Тя желаеше него. И никой друг.

Асейл се приближи още мъничко, така че устните му бяха досами ухото й.

— Какво направи, когато се прибра у дома? Или не можа да изчакаш толкова дълго?

Тя преднамерено отстъпи назад.

— Искаш да знаеш какво съм направила? Много добре. Смених котешката тоалетна, направих си бъркани яйца и пържена филийка с канела, а после си легнах.

Той преднамерено пристъпи напред.

— И какво стори, когато се озова между чаршафите?

Ароматът й отново лумна и той отново приближи устни на милиметри от ухото й.

— Мисля, че знам какво си направила. Но искам да ми кажеш.

— Върви на майната си…

— Мислеше ли си за онова, което видя? — Уловен от внезапен порив на вятъра, кичур коса влезе в очите й и той го прибра зад ухото й. — Представяше ли си, че аз съм този, който те чука?

Дишането й се учести и, прескъпа Скрайб Върджин, от това му се прииска да я има, тук и сега.

— Колко дълго остана? — прошепна той. — До оргазма на жената… или до моя?

Ръцете й го отблъснаха.

— Върви на майната си.

С едно бързо движение тя се провря покрай него, скочи в колата си и затвори вратата.

Асейл беше не по-малко светкавичен.

Пъхна се през отворения прозорец, обърна главата й към себе си и я целуна яростно; устата му я завладя, а поривът да прогони всяка следа от онзи човек караше пенисът му да тупти.

Тя отвърна на целувката му. Също толкова яростно.

Понеже раменете му бяха прекалено широки, за да минат през прозореца, на Асейл му се искаше да си проправи път през стоманата с нокти. Само че трябваше да остане, където си беше и това го направи още по-агресивен; кръвта ревеше във вените му, тялото му — напрегнато до краен предел, докато езикът му проникваше в нея, а ръката му се плъзваше около врата й и се заравяше в косата й.

Тя беше гладка, сладостна и адски гореща. Дотам, че Асейл трябваше да прекъсне за миг и да си поеме дъх, за да не изгуби съзнание.

Докато се откъсваше от нея, срещна очите й. И двамата дишаха тежко, а миризмата на възбудата й така тегнеше във въздуха, че той закопня да проникне в нея.

Да я маркира…

В този миг телефонът му иззвъня… и едва ли би могъл да избере по-неподходящ момент. Звукът, разнесъл се от джоба на палтото му, явно я върна на земята; погледът й пламна, докато се извръщаше, а ръцете й здраво стиснаха волана, сякаш търсеше опора в него.

Без да го поглежда, тя вдигна стъклото на прозореца, запали двигателя и потегли.

Оставяйки Асейл да диша тежко в студа.