Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (46)

43

Когато думите на Пейн проникнаха в съзнанието й, Лейла не бе в състояние да отговори.

— Не — отвърна тя най-сетне. — Не, Хавърс ми каза… нищо не може да се направи.

— От медицинска гледна точка може и да е вярно. Ала аз може би разполагам с друг метод. Не знам дали ще се получи, но ако ми позволиш, бих искала да сторя каквото мога.

За миг Лейла можеше само да диша.

— Аз не… — Ръката й докосна корема. — Какво ще ми направиш?

— Честно казано, и аз не съм сигурна — сви рамене Пейн. — Всъщност дори не ми беше минало през ума, че бих могла да ти помогна. Но и преди се е случвало да изцелявам. Пак ти повтарям — не съм сигурна дали ще подейства и при теб. Но определено можем да опитаме… и няма да ти навреди. Това поне ти обещавам.

Лейла впи изпитателен поглед в лицето й.

— Защо… би го сторила за мен?

Пейн сбърчи вежди и спря съсредоточен поглед встрани.

— Не е нужно да знаеш защо.

— Напротив.

Сега вече профилът на Пейн стана подчертано студен.

— С теб сме сестри под тиранията на майка ми… жертви на грандиозните й планове. И двете бяхме нейни пленнички, макар и по различен начин: ти — като Избраница, а аз — като нейна дъщеря. Няма нещо, което не бих сторила, за да ти помогна.

Лейла се облегна назад. Никога досега не бе гледала на себе си като на жертва на майката на тяхната раса. Само че… като се замислеше за отчаяния си копнеж за семейство, чувството, че няма корени, липсата на каквато и да било идентичност извън службата си като Избраница… не можеше да не се запита. Свободната воля я бе довела дотук, до този ужасен момент, но поне сама бе избрала и средствата, и пътя си. Като една от специалната класа жени на Скрайб Върджин, тя не бе разполагала с избор… за нищо в живота си.

Нищичко.

Губеше детето си — това бе очевидно. И ако Пейн смяташе, че има шанс да…

— Стори каквото смяташ за нужно — дрезгаво каза тя. — И ти благодаря, независимо какъв ще е изходът.

Пейн кимна веднъж. След това вдигна ръце и размърда пръсти, разпервайки ги широко.

— Може ли да докосна корема ти?

Лейла смъкна завивките надолу.

— Трябва ли да си съблека нощницата?

— Не.

И по-добре. Дори отмятането на одеялото предизвика нов пристъп на спазми, сякаш премахването на едва доловимата тежест върху тялото й бе причина за…

— Толкова много те боли — промълви Пейн.

Без да отговори, Лейла оголи корема си. Очевидно изражението й вече бе казало предостатъчно.

— Просто се отпусни. Не би трябвало да ти причини болка…

Допирът накара Лейла да вдигне рязко глава. Ръцете на другата жена я докоснаха леко, топли като водата в ароматна вана и също толкова успокояващи. Всъщност странно успокояващи.

— Боли ли? — попита Пейн.

— Не. Чувството е като…

Нов пристъп се приготви да я залее и Лейла сграбчи чаршафите, подготвяйки се за вълната на болката…

Само че тя не се надигна така високо, както преди — усещането беше като за огромна планина, чийто връх изведнъж се беше откъртил.

Първото облекчение, което изпитваше, откакто бе започнало всичко това.

Лейла изстена отмаляло и отпусна глава, а възглавниците поеха внезапния пристъп на неудържима умора, който й показа точно колко изтерзано бе тялото й.

— Да започваме.

В същия миг лампата на бюрото примига… и угасна.

Ала светлината й много скоро беше сменена с друга. От нежните ръце на Пейн заструи меко сияние, топлината на докосването й се усили и онова необикновено, прекрасно облекчение проникна под кожата, проби си път през мускулите и костите… и се изля право в утробата на Лейла.

А след това последва нещо като взрив.

От устните на Лейла се откъсна съскане, когато тя се отдаде на мощния прилив на енергия, който нахлу в нея; топлината, която не я изгаряше, но едновременно с това изпепеляваше болката, караше я да напусне тялото й така сигурно, както пара се издига над тенджера и се разнася във въздуха.

Само че това не беше краят. Връхлетя я вълна на еуфория, чиито златни нишки се плъзнаха от утробата и се разляха по цялото й тяло, стигайки до ума и дълбините на душата й, докато ръцете и краката й потръпваха лекичко.

О, великолепно, разтърсващо облекчение…

О, невъобразима мощ…

О, сладостно избавление…

Ала изцелението все още не бе приключило.

Насред този вихър, Лейла почувства… какво бе то? Раздвижване в утробата си. Някакво стягане може би? Но не спазъм, не, нищо такова. По-скоро сякаш онова, което допреди миг бе отпуснато немощно, изведнъж бе получило нови сили.

Постепенно си даде сметка, че зъбите й тракат.

Сведе поглед надолу и видя, че цялата трепери. И това не беше всичко.

Тялото й сияеше. Всеки сантиметър от кожата й беше като абажур върху лампа, пропускащ лъчите, които го огряваха отвътре, дрехите й — неспособни да спрат онова, което струеше от нея.

На тази светлина лицето на Пейн изглеждаше сурово, сякаш й костваше много да прехвърли това чудодейно лечение на другиго. Лейла би се отдръпнала, би сложила край, ако можеше… защото другата жена започна да придобива изтощен вид. Само че беше невъзможно да прекъсне връзката — нямаше никакъв контрол над крайниците си, не бе в състояние дори да говори.

То сякаш трая цяла вечност, това животворно единение между двете. Най-сетне Пейн се дръпна назад, прекъсвайки връзката, и се свлече на купчинка върху пода.

Лейла отвори уста, за да извика. Опита се да достигне своята спасителка. Помъчи се да повдигне натежалото си, все още сияещо тяло.

Но не можа да стори нищо.

Последната й мисъл, преди да изгуби съзнание, бе тревога за Пейн. А после всичко потъна в мрак.