Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (80)

77

Трез удари джакпота към десет и половина тази нощ.

Двамата с Ай Ем бяха получили стаи на третия етаж на имението с изглед към предната част, точно срещу покоите на Първото семейство, достъпът до които беше ограничен. Стаите им бяха страхотни, имаха си баня, огромни меки легла и достатъчно антики и достойни за кралски дворец джунджурии, на които можеше да завиди и някой музей.

Ала онова, което правеше мястото наистина забележително, беше покривът, под който се намираха. И то не защото над главите им имаше цяла каменоломна, която ги бранеше от природните стихии.

Трез се наведе към огледалото над умивалника и оправи черната си копринена риза. Поглади бузите си, за да се увери, че се е избръснал както трябва. Опъна черния си панталон.

Сравнително доволен, той продължи ритуала по обличането. Наред беше кобурът. Черен, така че да не се вижда. Двата четирийсеткалиброви пистолета, които носеше под мишниците, също бяха добре скрити.

По принцип беше от онези, които предпочитаха кожено яке, но през последната седмица се издокарваше в двуредното вълнено палто, което Ай Ем му беше подарил преди цяла вечност. Облече го, подръпна ръкавите и тръсна рамене, така че гънките да паднат точно където трябва.

След това отстъпи назад и се погледна. Никаква видима следа от оръжия. А изтупан по този начин, по нищо не личеше, че бизнесът му се състоеше от алкохол и проститутки.

Срещна очите си в огледалото и му се прииска да се занимаваше с нещо друго. Нещо по-изискано… като политически анализатор, преподавател в университет… или ядрен физик.

Разбира се, това бяха все човешки глупости, за които изобщо не го беше грижа. Но те до една бяха за предпочитане пред онова, с което се занимаваше в действителност.

Погледна часовника си на „Пиаже“ (различен от онзи, който носеше обикновено) и установи, че не може да чака повече. Излезе от банята в кървавочервената си стая с тежки кадифени завеси, копринени тапети и дебел персийски килим, който поглъщаше всеки звук от стъпките му.

Да, като се имаше предвид най-скорошната му… слабост… наистина му харесваше как се чувства обкръжен от този декор, в тези дрехи, при този начин на мислене.

Разбира се, илюзията щеше да бъде разрушена в мига, в който стигнеше в клуба си, но пък нали тази фасада имаше значение само в имението.

Или по-точно — би могла да има значение.

О, за бога — адски се надяваше най-сетне да има значение.

Избраницата, онази, която беше видял за първи път в къщата на Рив в планината, а след това и в нощта, когато беше пристигнал в имението на Братството, не се беше появявала повече. Така че, помисли си той, докато излизаше в коридора, целият този маскарад и преструвки всъщност бяха напразни.

И все пак беше оптимист. Чрез поредица от умело режисирани разговори с различни членове на домакинството, беше научил, че доскоро Избраницата Лейла беше задоволявала потребността от кръв на онези, които се нуждаеха от такава… ала вече не бе в състояние да го прави заради бременността си.

Наистина благословено събитие.

Така че Избраницата Селена…

Селена. Какво прекрасно име…

Както и да е, Избраницата Селена беше дошла, за да поеме грижата за това, което означаваше, че рано или късно, отново щеше да се появи в имението. Вишъс, Рейдж, Блей, Куин и Сакстън до един трябваше да се хранят редовно, а като се имаше предвид как се биеха тези момчета през последните няколко нощи, много скоро щяха да се нуждаят от нея.

Което означаваше, че тя трябваше да дойде.

Макар че… по дяволите. Не можеше да се каже, че особено му се нравеше причината за появата й. Мисълта, че някой друг взема от кръвта й, го изпълваше с желание да пререже гърлото на онзи, който го правеше.

Всъщност имаше нещо жалко в тази негова обсебеност, особено във външните й проявления — през последната седмица всяка вечер се навърташе в къщата след края на Първото хранене, чакайки с престорено нехаен вид, приказвайки си с шибания Ласитър… който всъщност не беше лош тип, когато го поопознаеш. Всъщност ангелът се беше оказал същински извор на информация за къщата и така погълнат от скапаните си телевизионни предавания, че май изобщо не забелязваше с колко въпроси за жените го засипват. За Примейла. За това, дали необвързаните вампири имаха някакви по-специални интимни отношения.

Поспря до компютъра си, за да изключи „Шоуто на Хауърд Стърн“, прекъсвайки го тъкмо по средата на поредната доза обиди по адрес на някакъв друг радиоводещ, след което излезе от стаята си. Мина покрай бронираната стена, която се плъзгаше встрани, когато Рот или Бет искаха да влязат или излязат от покоите си, след което слезе по застланите с килим стълби и се озова в началото на коридора със статуите.

Или коридора с цял куп типове с голи задници, както той го наричаше.

Пое надясно, мина покрай затворения кабинет на краля и се спусна по голямото стълбище, отвеждащо във великолепното фоайе, като през цялото време се ядосваше за времето и му се искаше да не трябва да излиза. Само че бизнесът си беше бизнес и…

Беше по средата на стълбището, когато жената, която копнееше да види, се показа от билярдната и се отправи към библиотеката.

— Селена!

Трез отиде до перилата и се наведе над цялата тази позлата.

Тя вдигна глава и очите й срещнаха неговите.

Бум. Бум. Бум.

Сърцето му задумка като боен барабан в гърдите, а ръцете му автоматично се вдигнаха към палтото, за да се уверят, че е добре закопчано — тя беше достойна жена и не искаше да я уплаши с оръжията.

О, господи, толкова беше красива.

С тъмната си коса, вдигната високо над врата, и полупрозирната роба, обгръщаща тялото й, тя беше прекалено фина и нежна, за да се намира близо до каквото и да било насилие.

Или пък до него.

— Здравей — поздрави го тя с лека усмивка.

Този глас. Мили боже, този глас…

— Как си? — попита Трез, след като слезе тичешком по стълбите и се закова пред нея.

Тя се поклони лекичко.

— Много добре.

— Това е хубаво. Това е много хубаво. Е… — Мамка му! — Често ли идваш тук?

Прииска му се да си фрасне един. Какво беше това, евтин бар? По дяволите…

— Да, когато ме повикат. — Тя наклони лекичко глава и присви очи. — Ти си различен, нали?

Трез погледна към тъмните си ръце и разбра, че тя не говори за цвета на кожата му.

— Не чак толкова.

Например имаше кучешки зъби… зъби, които искаха да ухапят. И… други неща. Които се възбуждаха само от присъствието й наблизо.

— Какво си ти? — Погледът й беше твърд и проницателен, сякаш го преценяваше на ниво по-дълбоко от зрение, слух или обоняние. — Не мога да те… определя.

Не е за теб.

Гласът на Ай Ем отекна в главата му, но той го избута на заден план.

— Приятел съм на Братството.

— И на краля, иначе нямаше да си тук.

— Така е.

— Биеш ли се заедно с тях?

— Ако ме повикат.

В очите й грейна уважение.

— Така е правилно и подобаващо. — Тя отново се поклони. — Службата ти е достойна за похвала.

Между тях се възцари мълчание и докато трескаво ровеше в ума си за нещо, което да каже, каквото и да било, Трез си помисли за всичкия секс, който беше правил. Виж, с него нямаше никакъв проблем. Възпитан разговор, от друга страна? Затрудняваше го така, сякаш трябваше да го води на чужд език.

Господи, ненавиждаше това, че мисли за тези неща край нея.

— Добре ли си? — попита Избраницата.

И тогава го докосна. Протегна ръка и я сложи върху неговата… и макар да нямаше допир на кожа до кожа, цялото му тяло усети този контакт; ръцете и краката му се сковаха, умът му изключи, сякаш беше изпаднал в транс.

— Ти си… невероятно красива — чу се да казва.

Веждите на Избраницата подскочиха.

— Просто съм честен — промълви той. — И трябва да ти кажа… че те чакам цяла седмица.

Ръката й, онази, която го докосваше, се отдръпна и се вдигна към яката на робата й, затваряйки още по-плътно реверите й.

— Аз…

Не е за теб.

Неловкостта й се заби в него като нож и Трез притвори клепачи, връхлетян от мощно „господи, какво направих!“ чувство. От онова, което беше чувал за Избраниците на Скрайб Върджин, те бяха най-чистите и добродетелни жени на планетата. Коренна противоположност на „партньорките“ му напоследък.

Какво си мислеше, че ще се случи, когато вземе да й сервира изтъркани свалячески фрази? Че тя ще скочи и ще обвие крака около бедрата му ли?

— Съжалявам — каза тя.

— Не, слушай, няма защо да се извиняваш. — Трез направи крачка назад, защото, макар и да беше висока, тя беше много по-дребна от него, а последното, което искаше, бе да я накара да се чувства притисната. — Просто исках да го знаеш.

— Аз…

Страхотно. Винаги когато една жена се мъчи да измисли какво да каже, означава, че здравата си се издънил.

— Съжалявам — повтори тя.

— Не, няма нищо. Всичко е наред. — Трез вдигна ръка. — Не го мисли.

— Просто съм…

Влюбена в друг. Обвързана. Изобщо не се интересувам от теб.

— Не — прекъсна я той, тъй като не искаше да чуе детайлите. Те просто биха описали неизбежното. — Всичко е наред. Разбирам…

— Селена? — разнесе се глас отляво.

Рейдж. Мамка му.

Тя обърна глава и светлината погали бузите и устните й под друг ъгъл, от който изглеждаше също толкова божествено, разбира се. Би могъл да я съзерцава цял живот…

Холивуд се показа на прага на библиотеката.

— Готови сме за теб… о, здрасти, мой човек.

— Здравей — отвърна Трез. — Как си?

— Добре. Трябва да се погрижа за една малка работа.

Копеле. Шибаняк. Кучи…

Трез потърка лице. Дори това огромно имение не можеше да побере толкова много агресия, особено когато беше предизвикана от жена, която беше срещнал точно два пъти. Която не искаше да го познава. Която просто си вършеше работата.

— Излизам — каза той на Рейдж. — Ще се видим преди изгрев.

— Добре, мой човек.

Трез кимна на Селена и след като излезе от вестибюла, се дематериализира в сърцето на Колдуел — ада, където му беше мястото. Не можеше да повярва, че беше чакал цяла седмица за това. А би трябвало да се досети какво ще стане.

Чувствайки се като пълен глупак, той възвърна физическата си форма зад „Желязната маска“, в сенките на паркинга. Дори тук чуваше ниския тътен на музиката, думтяща вътре, и докато се приближаваше до задната врата с олющената боя и изтъркана брава, си даде сметка, че раздразнението му беше усложнение, с което ще трябва някак да се справи през следващите шест-осем часа.

Човеци + алкохол + желание да убива = цял куп мъртви тела.

Последното, от което се нуждаеха и той, и бизнес интересите му.

Когато се озова вътре, отиде право в кабинета си и захвърли маскарадния костюм, симулиращ благоприличие — свали префърцуненото палто и копринената риза и остана само по впита черна тениска и елегантния панталон.

Хекс не беше в кабинета си, така че той махна за поздрав на момичетата в съблекалнята, които се приготвяха да започнат смяната си, и отиде в царството на потните тела.

Клубът вече беше доволно претъпкан с хора, които до един носеха черни дрехи и бяха надянали грижливо отработени изражения на отегчение… ала с напредването на нощта, докато дробовете им разграждаха алкохола и наркотиците, които поемаха, мнозина от тях щяха да изгубят и едното, и другото.

— Здравей, татенце — каза някой и когато погледна натам, Трез видя дребничка мадама с пищни форми, вдигнала към него очи. Те бяха очертани с толкова много очна линия, че спокойно можеше да си помислиш, че носи тъмни очила, а бюстието й бе толкова пристегнато, че приличаше на оживяла героиня от някое аниме.

Пълна скука.

— Аз съм дрън-дрън-дрън. Често ли идваш тук? — Тя отпи глътка през червената сламка в чашата си. — Дрън-дрън-дрън колежанка дрън-дрън-дрън психология. Дрън-дрън-дрън.

С крайчеца на окото си Трез видя как тълпата се разделя на две, сякаш за да направи място на някой от охраната или пък на топуз за рушене на сгради.

Беше Куин.

Който изглеждаше точно толкова мрачен, колкото Трез се чувстваше.

Трез му кимна и Куин му отвърна със същото, без да забавя крачка по пътя си към бара.

— Леле, познаваш ли го? — попита колежанката. — Кой е той? Дрън-дрън тройка, може би дрън-дрън?

Докато тя се кискаше палаво, Трез плъзна поглед по тялото й. Но онова, което му предлагаха на поднос, изобщо не беше съблазнително.

— Дрън-дрън-дръндръндрън. — Кискане. Полюшване на бедро. — Дрън?

Трез смътно си даде сметка, че кима и миг по-късно двамата вече отиваха към един тъмен ъгъл. С всяка крачка, която правеше, още една частица от него сякаш изключваше, преставаше да функционира, потъваше в зимен сън. Ала не бе в състояние да се спре. Беше наркоман, надяващ се, че следващата доза ще бъде толкова хубава, колкото и първата… и че най-сетне ще му донесе облекчението, за което жадуваше така отчаяно.

Макар да знаеше, че това няма да се случи.

Не и тази вечер. Не и с тази жена.

Не и където и да било.

Навярно никога вече.

Но понякога просто трябва да направиш нещо… или ще полудееш.

— Кажи ми, че ме обичаш! — провлачи мадамата, притискайки се в него. — Моля те!

— Да — вцепенено отвърна той. — Абсолютно. Каквото поискаш.

Все тая.