Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (76)

73

Сола се блъсна в печката, докато въвеждаше мъжа в къщата си. А после, сякаш за да оправи нещата, налетя право върху стола, в който бе седяла баба й допреди малко… но поне това успя да прикрие, като го придърпа и се настани в него.

— Ти също не си ми казал името си — промълви, макар че последното, за което мислеше, бяха техните имена.

Мъжът се разположи на масата срещу нея. От скъпите му дрехи и внушителния ръст всичко наоколо изглеждаше невзрачно — ламинатът между тях, столовете, кухнята.

Цялата къща.

Той протегна ръка над масата и заяви с плътния си глас с приказен акцент:

— Казвам се Асейл.

— Асейл? — Сола предпазливо хвана ръката му. — Странно име…

В мига, в който го докосна, през ръката й сякаш премина мълния и стигна чак до сърцето й, карайки го да забие лудешки, а лицето й да пламне.

— Не ти ли харесва? — прошепна той многозначително, сякаш знаеше съвсем точно какво се случва с нея.

Само че говореше за името си, нали? Да, точно така.

— Просто е… неочаквано.

— Кажи ми твоето — заповяда той, без да пуска ръката й. — Моля те.

Докато чакаше, докато държеше ръката й, докато двамата дишаха заедно, Сола си даде сметка, че понякога има неща дори по-интимни от секса.

— Марисол. Ала ми казват Сола.

Той измърка. Измърка.

— Аз ще те наричам Марисол.

И колко съвършено пасваше това. Господи, с този акцент той превръщаше името, което бе носила цял живот, в поема.

Сола издърпа ръка от неговата и я сложи в скута си. Ала очите й не се откъсваха от неговите. Имаше арогантно изражение, но Сола имаше чувството, че то си е там по принцип и няма нищо общо с нея. Косата му изглеждаше невъзможно гъста и несъмнено сресана с помощта на някакъв продукт — за нищо на света не би могла да оформи толкова съвършена вълна над челото му. А одеколонът му? Каквото и да си беше сложил, Сола почти се опиваше от невероятното ухание.

Със страхотния си външен вид, невероятното тяло и забележителния ум, Сола бе готова да се обзаложи, че светът е в краката му.

— Е, разкажи ми за този твой посетител — рече той и зачака, навел брадичка и впил поглед в нея изпод клепачите си.

Сола изобщо не беше изненадана, че е убил някого.

— Нямам представа кой е — сви рамене тя. — Баба ми каза само, че имал тъмна коса и дълбоки очи… — Тя се намръщи, забелязала, че ирисите му все така имат цвета на лунна светлина… нещо, което не би трябвало да е възможно. Контактни лещи? — Тя… ъъъ… не спомена име, но трябва да е бил учтив, в противен случай щях да науча, и още как. А, да, освен това говорил с нея на испански.

— Има ли някой, който би могъл да те търси?

Сола поклати глава.

— Аз не говоря за тази къща. Никога. Повечето хора дори не знаят истинското ми име. Ето защо си помислих, че си бил ти… кой друг би… искам да кажа, никой освен теб не е идвал тук.

— Някой от миналото ти?

Сола изпусна дъха си и се огледа наоколо, а след това извади салфетките от поставката и взе да ги подрежда.

— Не знам…

С живота, който беше водила, можеше да бъде кой ли не.

— В къщата има ли аларма? — попита той.

— Да.

— Докато не научиш повече, трябва да приемеш, че е опасен.

— Съгласна съм. — Мъжът, тоест Асейл, посегна към палтото си и тя поклати глава. — Никакви пури. Казах ти, че…

Той демонстративно извади златна химикалка и я вдигна високо. След това взе една от салфетките, с които тя си играеше допреди малко, и написа седемцифрен телефонен номер.

— Обади ми се, ако отново дойде. — Плъзна плоското квадратче по масата, без да вдига показалец от цифрите. — И аз ще се погрижа.

Сола се изправи толкова рязко, че столът й изскърца, при което тя замръзна и вдигна очи към тавана. Отгоре не се разнесоха никакви звуци, но си напомни, че трябва да бъде тиха.

Отиде безшумно до печката. Върна се обратно. Отиде до вратата към задната веранда. Пак се върна.

— Виж, не се нуждая от помощта ти. Оценявам…

Обърна се с намерението отново да отиде до печката… и едва не се блъсна в него. Сола ахна и отскочи назад — изобщо не го беше чула да помръдва…

Столът му беше в съвсем същото положение, както и докато седеше в него.

Не като нейния — бутнат назад.

— Какво… — Тя не довърши; зави й се свят. Не беше възнамерявала сериозно да го попита какво е, нали…

Когато той протегна ръка и взе лицето й в шепи, Сола осъзна, че ще й е адски трудно да му откаже каквото и да било.

— Ще ми се обадиш — заповяда той. — И аз ще дойда при теб.

Думите бяха изречени така тихо, че почти се изкривиха, гласът му бе дълбок… толкова дълбок.

Гордостта й се възпротиви, ала устата й отказваше да я остави да говори.

— Добре — каза вместо това.

Той се усмихна и устните му се извиха нагоре. Господи, кучешките му зъби бяха остри… и по-дълги, отколкото тя си спомняше.

— Марисол — измърка той. — Красиво име.

Приведе се към нея и с нежен натиск върху челюстта й я накара да повдигне брадичка. Не, по дяволите, не биваше да го прави. Не и в тази къща. Не и с мъж като него…

О, майната му на всичко това. С въздишка на капитулация Сола затвори очи и повдигна устни, за да срещне неговите…

— Сола! Сола, какво правиш там долу?

И двамата замръзнаха… а Сола в миг се върна назад във времето и отново стана на тринайсет години.

— Нищо! — извика тя.

— Кой е с теб?

— Никой… телевизорът е!

Три… две… едно…

— Не ми звучи като телевизора!

— Върви — прошепна тя, побутвайки лекичко силните му гърди. — Трябва да си вървиш веднага.

Клепачите на Асейл се спуснаха ниско.

— Мисля, че искам да се запозная с нея.

— Не искаш.

— Искам…

— Сола! Ей сега слизам!

— Върви! — изсъска тя. — Моля те.

Асейл прокара палец по долната й устна и като се приведе към нея, прошепна в ухото й:

— Възнамерявам да продължим от там, от където бяхме прекъснати. Просто искам да го знаеш.

След това се обърна и се отправи към вратата с дразнещо нехайство. И докато шумът от пантофите на баба й, слизаща с тътрене по стълбите, все повече се приближаваше, той отдели един миг, за да погледне през рамо, докато отваряше вратата.

Пламтящите му очи се плъзнаха по тялото й.

— Това съвсем не е краят.

А после си тръгна, слава на бога!

Баба й се показа частица от секундата, след като мрежестата врата се затвори.

— Е?

Сола погледна към прозореца до масата, за да се увери, че навън все още е тъмно като в рог. Аха. Непрогледна тъмнина.

— Виждаш ли? — Тя махна с ръка, посочвайки празната кухня. — Няма никого.

— Телевизорът не е включен.

О, защо баба й не проявеше услужливостта да стане разсеяна и да вземе да забравя, като толкова много други възрастни хора?

— Изключих го, защото ти пречеше.

— О! — Подозрителни очи се плъзнаха наоколо…

Мамка му. На пода имаше топящ се сняг, който двамата трябва да бяха внесли отвън.

— Хайде — каза Сола и обърна баба си с лице към себе си. — Достатъчно сме се тревожили за днес. Време е да си лягаме.

— Държа те под око, Сола.

— Знам, вово̀.

Докато двете се качваха заедно по стълбите, част от Сола се чудеше кой ли бе идвал да я търси и защо. А другата й част? Ами тя все още беше в кухнята, на ръба на това, да целуне онзи мъж.

Навярно беше по-добре, че ги бяха прекъснали. Сола имаше непогрешимото усещане, че нейният покровител… бе също така и хищник.

* * *

Обаждането, което Кор очакваше, дойде във възможно най-подходящия момент. Току-що беше приключил с проследяването и убиването на един самотен лесър под колдуелските мостове и тъкмо почистваше обичната си коса, изтривайки с лекота черната кръв с помощта на парче велур.

Първо я върна на гърба си и едва тогава вдигна телефона. Докато го правеше, хвърли поглед към войниците си, които се бяха събрали на групичка и на студения вятър обсъждаха битките от тази нощ.

— Кор, синът на Блъдлетър ли е?

Кор изскърца със зъби при тази неточност, но не я поправи. Името на Блъдлетър беше добро за репутацията му.

— Да. Кой се обажда?

Последва дълга пауза.

— Не знам дали би трябвало да разговарям с теб.

В гласа се долавяха аристократични нотки и това издаде самоличността на обаждащия се.

— Ти си доверен сътрудник на Елан.

Нова пауза, която подложи търпението на Кор на сериозно изпитание. Още нещо, което той запази за себе си.

— Да. Така е. Чу ли новината?

— За?

Когато се възцари трета пауза, Кор си даде сметка, че разговорът ще отнеме известно време. Подсвирна на войниците си и им даде знак да се отправят към техния небостъргач, който се намираше на няколко пресечки източно оттам.

Миг по-късно вече се намираше на покрива му, брулен от вятъра, който на любимата му височина беше още по-силен. Тъй като беше невъзможно да се говори, докато такъв вихър свири в ушите ти, той застана на завет зад някакви механични съоръжения.

— Новината за какво? — настоя.

— Елан е мъртъв.

Кор оголи зъби в усмивка.

— Нима?

— Не звучиш изненадан.

— Не съм. — Кор извъртя очи. — Макар, разбира се, да съм съкрушен.

В което имаше известна доза истина — беше, като да изгубиш удобен пистолет. Или по-точно — отвертка. Но тези неща можеха да бъдат заменени.

— Знаеш ли кой го е направил? — попита онзи, който се обаждаше.

— Е, вярвам, че ти знаеш, не е ли така?

— Братството, разбира се.

Поредната неточност, но естествено, Кор нямаше намерение да я поправя.

— Кажи ми, да не очакваш да отмъстя за него?

— Това не ми влиза в работата. — Скованият начин, по който беше изречено това, издаваше, че мъжът от другата страна на линията се бои да не го сполети същата съдба. — Семейството му ще потърси обезщетение.

— И ще бъдат напълно в правото си. — Когато не последва отговор, Кор разбра какво се очаква и изисква от него. — Мога да те уверя в две неща — в дискретността и защитата си. Предполагам, че си присъствал на срещата в къщата на Елан през есента. Позицията ми по отношение на краля не се е променила, а от този разговор се досещам, че споделяш възгледите ми. Прав ли съм?

— Не търся политическо или обществено влияние.

Да бе, да.

— Но разбира се.

— Аз… безпокоя се за бъдещето на расата… В това отношение с Елан бяхме на едно и също мнение. Само че не бях съгласен с тактиката, която той предлагаше. Убийството е твърде рисковано и в крайна сметка няма да постигне истинската ни цел.

Тъкмо обратното, помисли си Кор. Куршум в мозъка решаваше цял куп проблеми…

— Начинът да свалим краля от власт е чрез законите.

Кор се намръщи.

— Не разбирам.

— При цялото ми уважение, законът е по-силен от меча. Ако мога да перифразирам един израз на човеците.

— Неясните ти цитати ми губят времето. Говори ясно и точно, ако обичаш.

— Рот дължи властта си на Древните закони. Те постановяват едноличната му суверенна власт над всички аспекти от живота и обществото ни и му дават пълна свобода да постъпва както сметне за добре, без никой да може да му държи сметка.

Което бе и причината Кор да ламти за мястото му.

— Продължавай.

— Не съществуват никакви ограничения за това, което може да направи, посоката, в която може да поеме… всъщност, ако поиска, може дори да внесе поправки в Древните закони и да промени самата същност на традициите, залегнали в основите на нашето общество.

— Това ми е добре известно. — Кор си погледна часовника. Стига да не го задържаха на шибания телефон през следващите два часа, все още оставаше достатъчно време за битка. — Може би двамата с теб бихме могли да се срещнем утре вечер…

— Има само едно условие.

Кор се намръщи.

— Условие?

— Трябва да е в състояние да създаде, цитирам, „чистокръвен наследник“.

— И как точно това би представлявало проблем за него? Той вече е обвързан и без съмнение след време…

— Неговата шелан е нечистокръвна.

Сега беше ред на Кор да направи дълга пауза… и адвокатът на Елан побърза да се възползва от нея.

— Нека си го кажем направо. В расата ни има човешка кръв. От време на време вампири са се обвързвали с хора. Би могло да се твърди дори, че никой не е изцяло „чистокръвен“. Ала съществува огромна разлика между това, един цивилен да има дете от човешко същество, и това, кралят да създаде потомък, чиято майка е нечистокръвна… потомък, който след неговата смърт ще наследи престола.

Троу надникна иззад ъгъла на конструкцията, зад която се беше заслонил Кор.

— Всичко наред ли е? — попита той беззвучно.

Кор закри слушалката с ръка.

— С останалите може да се върнете на улицата. Аз ще се присъединя към вас след малко.

— Както заповядаш — отвърна Троу с лек поклон.

Той се отдалечи, а аристократът от другата страна на линията продължи да говори в слушалката.

— Както и сам знаеш, сред мнозина от членовете на управляващата класа цари безпокойство. Вярвам, че ако някой изнесе тази информация, това би било далеч по-ефективен начин да се справим с Рот, син на Рот, отколкото всяко покушение върху живота му. Особено след демонстрацията на могъщество, която ни поднесе на събранието онази вечер. Всъщност след това мнозина бяха сплашени до подчинение, волята им — смазана от държанието му, което беше направо свирепо.

Кор започна да прехвърля различните възможности през ума си.

— И разбира се, виждаш себе си като негов наследник, нали така?

— Не — долетя острият отговор. — Аз съм юрист и като такъв поставям логиката над всичко друго. В този климат на брожения и война, единствено боец може и трябва да застане начело на расата. Елан беше глупак да храни подобни амбиции и ти се възползваше от това. Знам го, защото те видях в къщата му в онази нощ през есента. Манипулираше го, както си искаш, макар той да смяташе, че е обратното. Искам промяна, да. И съм готов да сторя каквото мога, за да я осъществя. Но не храня илюзии за ползата от мен като владетел, нито пък имам желание да ме сполети същият край като Елан.

Кор се улови, че се обръща с лице към онази планина.

— Никой крал не е бил свален от власт по този начин.

— Никой крал не е бил свален от власт някога.

Е, прав беше.

Докато се взираше на северозапад, където бе видял онзи странен феномен, Кор си помисли, че кралят е там, заедно със своята кралица… както и неговата бременна Избраница.

Имаше време, когато без никакво колебание би предпочел по-кървавия път, онзи, който щеше да му достави удовлетворението да изтръгне престола от окървавените ръце на Рот. Ала тази война на думи беше… по-безопасна. За неговата жена.

Последното, което Кор искаше, бе да нападне мястото, където тя се хранеше, където спеше… където се грижеха за нейното състояние. Затвори очи и поклати глава на собствените си мисли. О, как само бяха паднали могъщите… и все пак един ден отново щяха да се въздигнат, зарече се той.

— Как предлагаш да действаме оттук нататък? — попита дрезгаво.

— Като за начало, без да вдигаме шум. Трябва да открия юридически прецеденти от миналото, в които терминът „чистокръвен“ е бил точно дефиниран. Хубавото е, че съществува дълга история на дискриминация срещу човеците, при това — още по-отявлена в миналото… когато бащата на Рот е издавал прокламации и е тълкувал закона. Това ще бъде ключът. Колкото по-силен е прецедентът, толкова по-успешни ще са изгледите ни за успех.

Каква ирония. Именно начинът, по който баща му беше тълкувал законите, щеше да коства трона на сина му.

— Нашият проблем е кралят. Той трябва да остане жив… и не бива да разбира за уязвимото място във властта си и да го отстрани, преди да сме готови за действие.

— Изпрати съответните пасажи на колегата ми по електронната поща, а след това ще се срещнем.

— Ще отнеме поне няколко дни.

— Разбирам. Но ще очаквам скорошно обаждане.

Докато си разменяха имена и Кор диктуваше имейла на Троу, усети как го обзема въодушевление. Ако мъжът от другата страна на линията беше прав, царуването на Рот щеше да приключи без повече кръвопролития. И тогава Кор щеше да бъде свободен да решава съдбата на расата. Доколкото знаеше, Рот нямаше преки роднини, така че ако той бъдеше свален, нямаше да има никой друг, който да може с основание да претендира за трона. Което не означаваше, че няма да изпълзят цял куп „роднини“.

Само че с подобни самозванци той знаеше как да се оправи. А с подкрепата на Съвета зад гърба си? Готов бе да се обзаложи, че много лесно можеше да бъде приет за лидер от всички.

Рот не беше единственият, който можеше да променя законите.

— Не губи никакво време — каза той. — Разполагаш с една седмица. Нито ден повече.

— Ще действам с цялата бързина, на която съм способен — долетя удовлетворяващият отговор от другата страна.

Прекрасен завършек на разговора.