Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (21)

18

— Забрави. Категорично не.

Куин беше принуден да се съгласи с мнението на Зи за блестящата идея на Рейдж.

Бяха си пробили с усилие път през гората, като Рейдж подкрепяше по-голямата част от тежестта на Зи, докато останалите ги бяха обкръжили, готови да застрелят всичко и всеки, който би могъл да ги заплаши. Сега се намираха в хангара и решението на Холивуд на проблема с придвижването приличаше повече на усложнение с фатални последици, отколкото на нещо, което би могло им е от помощ.

— Толкова ли пък е трудно да управляваш самолет? — Когато всички, в това число и Зи, просто го изгледаха, Рейдж сви рамене. — Е, какво? Хората непрекъснато го правят.

Зи потърка гърди и бавно се отпусна на земята. След като си пое дъх, доколкото можа, поклати глава.

— Първо, не знаеш дали… проклетото нещо… изобщо може да полети. Вероятно няма гориво… а ти никога досега не си управлявал самолет.

— Би ли ми казал тогава какъв друг избор имаме? Все още се намираме на километри от което и да било място, откъдето биха могли да ни приберат, твоето състояние не се подобрява, а като нищо ни готвят засада. Нека поне се кача и видя дали мога да запаля двигателя.

— Това е кофти решение.

В последвалата тишина Куин запресмята наум и погледна към хангара. След един миг каза:

— Аз ще ти прикривам гърба. Да го направим.

Истината бе, че Рейдж имаше право. Тази медицинска евакуация на два крака отнемаше твърде много време, а лесърът бе изчезнал, преди да успеят да го пронижат.

Възможно ли бе Омега да е дал на момчетата си някакви специални умения?

Все тая — един добър боец никога не подценяваше врага… особено когато в собствените му редици имаше пострадал. Трябваше да заведат Зи на сигурно място и ако това означаваше да летят със самолет, така да бъде, по дяволите.

Двамата с Рейдж се промъкнаха в хангара и запалиха фенерите си. Самолетът си беше там, където го бяха оставили — в далечния ъгъл, изглеждащ така, сякаш беше грозното доведено дете на някое далеч по-красиво транспортно средство, което отдавна се беше изпарило оттук. Когато се приближи, Куин установи, че перката изглежда здрава и че крилата, макар и прашни, издържаха теглото му, когато се увеси на тях.

Това, че вратата изскърца оглушително, когато Рейдж я отвори навътре, изобщо не можеше да се нарече добра новина.

— Пфу — промърмори Рейдж и се дръпна назад. — Вони, сякаш нещо е умряло вътре.

Човече, сигурно наистина смърдеше отвратително, щом братът бе в състояние да различи миризмата вътре от тази в хангара. Може би идеята не беше чак толкова добра.

Преди Куин да се приближи и също да си завре носа в миризмата, Рейдж се пъхна през овалния отвор.

— Мили боже… ключове. Ключовете са вътре… можеш ли да повярваш?

— Ами гориво? — промърмори Куин, докато описваше широк кръг с лъча на фенера си. Нищо, освен мръсен под.

— Съветвам те да се поотдръпнеш, синко — провикна се Рейдж от пилотската кабина. — Ще се опитам да запаля тази стара дама.

Куин се дръпна назад, макар че какъв ли беше смисълът? Ако самолетът избухнеше в пламъци, четири-пет метра едва ли щяха да променят кой знае какво…

Пукотът беше силен, димът — гъст, а двигателят звучеше така, сякаш страдаше от магарешка кашлица. Само че постепенно се нормализираше. Колкото по-дълго го оставяха да работи, толкова по-равномерен ставаше ритъмът му.

— Трябва да се махнем оттук, преди да сме се задушили — извика Куин към самолета.

Сякаш само това бе чакал, Рейдж явно успя да подкара машината, защото самолетът потегли напред, стенейки така, сякаш всеки болт и винт го боляха.

И това нещо щеше да полети?

Куин изтича до тежката двукрила врата, натисна я с всичка сила и тя се отвори сред дъжд от изпотрошени резета и катинари. Можеше само да се надява самолетът да не реши да последва примера им.

Лицата на Блей и Джон, огрени от лунната светлина, придобиха уникални изражения при вида на средството им за бягство… а Куин напълно споделяше мнението им.

Рейдж натисна спирачките и се подаде навън.

— Да го качим вътре.

Мълчание. Е, ако не се броеше давещият се самолет.

— Няма ти да го караш — каза Куин, повече на себе си.

Рейдж се намръщи насреща му.

— Моля?

— Прекалено сте ценни. Ако това нещо падне, не може да изгубим двама братя. Забравете. Аз съм заменим. Вие не сте.

Рейдж отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но после я затвори, а върху красивото му лице цъфна странно изражение.

— Прав е — мрачно каза Зи. — Не мога да те изложа на опасност, Холивуд.

— Я, стига, просто ще се дематериализирам от кабината, ако…

— И смяташ, че ще успееш да го направиш, докато падаш с главоломна скорост? Глупости…

Облак куршуми долетяха откъм дърветата, свистейки покрай ушите им и забивайки се в снега.

Всички реагираха светкавично. Куин скочи в самолета, намести се на пилотското място и опита да се оправи с… мамка му, това нещо имаше цял куп копчета и циферблати. Единственото хубаво беше, че…

Бум-бум-бум!

… беше изгледал достатъчно филми, за да знае, че лостът с дръжката е за газта, а онова с формата на папийонка трябваше да се дръпне нагоре, за да се издигне самолетът, и да се натисне надолу, за да се приземи.

— Мамка му — промърмори, докато гледаше да се държи възможно най-ниско в седалката.

Ако се съдеше по разнеслите се звуци, Блей и Джон отвръщаха на вражеския огън, така че той се поизправи и плъзна поглед по редиците уреди. Онзи с нарисуваната бензинова колонка трябва да беше онова, което търсеше.

Една четвърт от резервоара беше пълен. А и половината от това сигурно беше кондензирана влага.

Идеята беше наистина лоша.

— Внесете го вътре! — провикна се той, преценявайки с поглед празното равно място вляво от себе си.

Рейдж не чака да му повтарят и метна Зейдист в самолета с нежността на докер. Братът се приземи в сгърчена купчинка, но поне ругаеше… което означаваше, че е достатъчно на себе си, за да изпитва болка.

Куин не си губи времето да изчаква такива дреболии като затваряне на вратата, просто освободи спирачката, натисна съединителя и се помоли да не се подхлъзнат на снега отвън…

Половината от предното стъкло се пръсна на парчета, а куршумът, който го беше направил, рикошира в кабината. Ако се съдеше по звука, разнесъл се от седалката до него, трябва да се беше забил в облегалката за главата. Което беше за предпочитане пред ръката му. Или пък черепа му.

Единствената добра новина беше, че самолетът изглеждаше готов да се измете оттам възможно най-бързо — ръждясалият двигател въртеше перката с такава скорост, сякаш и той знаеше, че да полетят, е единственият начин да се спасят. Покрай страничните прозорци започнаха да се редят дървета и Куин се придържаше в средата на „пистата“, като внимаваше те да са на еднакво разстояние от двете му страни.

— Дръж се! — провикна се над грохота.

Вятърът нахлуваше в кабината с такава мощ, сякаш някой бе сложил огромен вентилатор там, където допреди малко имаше стъкло, но пък Куин не възнамеряваше да се издигне на такава височина, че да е необходимо самолетът да е херметизиран.

В този момент единственото, което искаше, бе да се издигне над гората, ширнала се пред него.

— Хайде, бейби, можеш да го направиш… хайде…

Беше натиснал лоста за газта докрай и трябваше да си заповяда да го отпусне малко — не можеше да изцеди нищо повече от него, а да го строши, определено щеше здравата да ги прецака.

Грохотът ставаше все по-оглушителен и по-оглушителен. Дърветата покрай тях се движеха все по-бързо и по-бързо. Друсането ставаше все по-силно и по-силно, докато зъбите му не започнаха да се удрят едни в други, а той бе убеден, че едното или и двете крила ще се откъснат и ще останат на пътя зад тях.

Тъй като прекрасно осъзнаваше, че нямат никакво време за губене, Куин рязко дръпна лоста за управление към себе си, стискайки го здраво, сякаш по някакъв начин това би могло да се предаде на целия корпус и да му попречи да се разпадне на парчета…

Нещо падна от тавана и полетя назад към Зи.

Карта? Инструкции за управление? Един бог знаеше.

Човече, онези дървета в края на поляната се приближаваха все повече.

Куин още по-силно дръпна лоста, въпреки че той вече бе изтеглен до краен предел… което беше адски кофти, защото „пистата“ свършваше, а те все още не се бяха издигнали във въздуха.

Силно стържене се разнесе откъм корема на самолета, сякаш храстите се опитваха да сграбчат стоманената обвивка.

А дърветата пред тях се приближаваха все повече.

Първата му мисъл, докато се взираше в лицето на смъртта, бе, че никога няма да види дъщеря си. Поне не и на този свят.

Втората и последна беше, че никога не бе казал на Блей, че го обича. През всички минути, часове и нощи от живота си, с всички думи, които му бе казал през годините, откакто се познаваха, винаги го беше отблъсквал.

А сега беше твърде късно.

Ама че задник. Ама че тъп задник беше.

Защото нямаше никакво съмнение, че тази нощ щеше да получи еднопосочния си билет за Небитието.

Поизправи се, така че сега студеният вятър го блъскаше право в лицето, и вперил поглед право напред, си представи боровете пред тях, които не можеше да види, защото очите му сълзяха от вятъра. Отвори уста и закрещя с пълно гърло, добавяйки и своя глас към този на вихъра.

По дяволите, нямаше да си отиде като някой лигльо. Никакво уплашено свиване, никакво „О, господи, не, спаси ме!“. Как ли пък не! Той щеше да посрещне смъртта с оголени зъби, тяло — готово да посрещне удара, и сърце, което не туптеше от страх, а крещеше…

— Да го духаш, Мрачни жетварю!

* * *

Докато Куин се опитваше да полети, Блей беше насочил пистолета си към дърветата и стреляше така, сякаш разполагаше с неограничен запас от куршуми… което не отговаряше на истината.

Ама че шибана каша. Тримата с Джон и Рейдж нямаха никакво прикритие, никаква представа колко убийци се крият в гората, а онзи допотопен самолет оставяше след себе си облак от задушлив пушек, докато се отдалечаваше с тракане и темпо, сякаш беше излязъл да се поразходи.

А, да — освен това бракмата не беше бронирана, но пък очевидно имаше гориво в резервоара.

Куин и Зи нямаше да успеят. Щяха да връхлетят право върху дърветата в другия край на полето… ако преди това не се взривяха.

В този миг, когато знаеше, че по един или друг начин самолетът щеше да се превърне в огнено кълбо, той сякаш се раздели на две. Физическата му част остана на мястото си и продължи да отбива вражеското нападение, ръцете му — протегнати право напред, пръстите му — натискайки спусъка отново и отново, докато очите и ушите му следяха проблясването и гърмежите на вражеските оръжия.

Останалата част от него беше в самолета.

Беше все едно гледа собствената си смърт. Съвършено ясно можеше да си представи вибрациите на самолета и друсането заради неравностите по пътя, и дърветата, които се приближаваха насреща му… Виждаше ги така ясно, сякаш гледаше през очите на Куин, а не през своите.

Дръзкият му кучи син.

Колко много пъти Блей си беше помислял: „Ще се убие!“.

Както на бойното поле, така и извън него.

Но този път наистина щеше да се случи…

Куршумът се заби в бедрото му и болката, стрелнала се от крака към сърцето му, беше красноречиво доказателство, че трябваше да насочи цялото си внимание към битката — ако искаше да живее, трябваше да се съсредоточи напълно.

Ала в същия миг, в който осъзна това, за частица от секундата в главата му се появи и друга мисъл: сложи край на всичко това. Сложи край на цялата тази гадост, на мъчението на живота, на всички онези безкрайни „не съвсем“ и „само ако…“, на непрестанната агония, в която се намираше… толкова беше уморен…

Нямаше представа какво го накара да се хвърли върху снега.

В един миг гледаше към самолета, в очакване той да изригне в пламъци, а в следващия лежеше по корем, забил лакти в замръзналата корава земя, с туптящ от болка крак.

Бум! Бум! Бум…

Гърмежът, който заглуши пукота на куршумите, беше толкова силен, че той наведе глава, сякаш това щеше да му помогне да избегне огненото кълбо на смъртно болния самолет.

Само че не последваха нито светлина, нито пламъци. А и звукът идваше отгоре.

Летеше. Онзи метален сандък с пирони наистина се намираше във въздуха. Над тях.

Блей си позволи да погледне нагоре за миг, в случай че го бяха улучили в главата и това беше прецакало възприятията му. Ала не — разнебитената бракма наистина беше в небето и тъкмо завиваше, поемайки в посоката, която, ако успееше да се задържи във въздуха, в крайна сметка щеше да отведе Куин и Зи в имението на Братството.

Ако имаха късмет.

Човече, начинът, по който летяха, не изглеждаше добре. Не като орел, реещ се в нощното небе, право напред, сигурен в целта си. По-скоро наподобяваше полета на току-що научила се да лети лястовичка… със счупено крило.

Нагоре-надолу. Нагоре-надолу, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна. До такава степен, че сякаш бяха постигнали невъзможното, издигайки се във въздуха… само за да се разбият над гората малко след това.

Напълно неочаквано нещо удари Блей отстрани по лицето и го накара да се претърколи по гръб, от което за малко да изпусне пистолетите си. Една ръка, точно така — ръка, се бе отнесла с главата му като с баскетболна топка.

А после върху гърдите на Блей се стовари огромна тежест и го прилепи към вкоравения сняг, изкарвайки дъха му с такава сила, че той се зачуди дали не бе изплюл и белите си дробове.

— Ще си наведеш ли проклетата глава? — изсъска Рейдж в ухото му. — Ще те улучат. Отново.

Когато затишието в стрелбата се проточи от секунди в цяла минута, измежду дърветата насреща им се показаха лесъри — четирима убийци, които вървяха през снега с извадени и насочени към тях оръжия.

— Не мърдай — прошепна Рейдж. — И ние можем да играем тяхната игра.

Блей направи всичко по силите си да не диша толкова тежко, колкото паренето в дробовете му го принуждаваше. Опита се и да не изкиха снежинките, които го гъделичкаха в носа всеки път щом си поемеше дъх.

Чакаше.

Чакаше.

Чакаше.

Джон лежеше на около три крачки от тях, тялото му — разкривено върху снега по начин, от който сърцето на Блей се сви…

В този миг, сякаш прочел мислите му, Джон вдигна едва забележимо палец.

Слава. Богу.

Блей премести поглед, без да променя неудобния ъгъл на главата си, и незабелязано смени един от пистолетите си с кинжал.

Под съпровода на свирепото бръмчене, което зазвуча в главата му, той прецени движенията на лесърите, траекторията, оръжията им. Почти не му бяха останали куршуми, а нямаше време да презареди… знаеше, че Джон и Рейдж се намират в същото положение.

Единственият им изход бяха ръчно изработените от Ви кинжали.

По-близо… още по-близо…

Когато четиримата убийци най-сетне се озоваха в обсега му, действията на Блей бяха премерени до съвършенство. Също като тези на приятелите му.

С добре изчислено движение, той скочи и започна да нанася удари с кинжала си на двамата застанали по-близко до него лесъри. Джон и Рейдж нападнаха другите двама…

Почти незабавно от гората изникнаха още убийци, ала по някаква причина, може би защото Обществото не въоръжаваше членовете си особено добре, нямаше куршуми. Лесърите от втората вълна се втурнаха през снега, понесли оръжия, каквито можеше да се видят при някой уличен побой — бейзболни бухалки, лостове, крикове, вериги.

Блей нямаше нищо против.

Толкова беше превъзбуден и бесен, че една ръкопашна схватка щеше да му се отрази чудесно.