Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (19)

16

— Някой вече е бил тук.

Още докато Рейдж говореше, Куин извади малкото си джобно фенерче и насочи тънкия лъч към земята. И наистина — следите в снега бяха пресни, все още непокрити от навени от вятъра снежинки… и водеха право към едно сечище в гората. Той изгаси фенерчето и огледа хижата пред тях. Изглеждаше празна: от каменната камина не се виеше пушек, не бяха запалени лампи, но преди всичко — не се усещаше никаква миризма.

Петимата вампири образуваха широк обръч около хижата и предпазливо започнаха да стесняват кръга. Когато не последва никаква отбранителна реакция, те се качиха на верандата и огледаха вътрешността на колибата през единичните стъкла на прозорците.

— Нищичко — измърмори Рейдж, докато отиваше към вратата.

Бърза проверка на бравата разкри, че е заключена.

С едно рязко движение братът блъсна вратата с масивното си рамо и тя отхвръкна, а парчета от ключалката се посипаха по пода заедно с трески от самата врата.

— Здравей, скъпа, прибрах се! — извика Холивуд, докато прекрачваше прага.

Подчинявайки се на установените указания, Куин и Джон останаха на верандата, докато Блей и Зи влязоха в колибата и се заловиха да я претърсват.

Гората около тях тънеше в тишина, ала острите очи на Куин непрекъснато се връщаха на онези следи… които след кратко отбиване в колибата се отправяха на северозапад. Което предполагаше, че някой беше там и претърсваше имота по същото време като тях.

Човек? Лесър?

Склонен бе да мисли, че е второто, като се имаше предвид онази гадост в хангара… както и това, че целият имот беше усамотен и поради това — относително сигурен.

Макар че нямаше да е лошо първо да бяха изпратили някоя компания за професионално почистване в онази сграда.

Гласът на Блей долетя през отворената врата.

— Намерих нещо.

Куин трябваше да повика на помощ цялата си бойна подготовка, за да не изостави задачата си и да извърне очи от местността, която трябваше да наблюдава, за да погледне в колибата… и то не защото особено го вълнуваше какво са намерили. Докато те претърсваха, той час по час проверяваше дали скапаното настроение на Блей се беше променило.

Ала единствената промяна бе, че то като че ли бе станало още по-отвратително.

Откъм колибата се чуха тихи гласове, които си размениха няколко реплики, а после тримата се показаха навън.

— Открихме метална кутия — обяви Рейдж, докато разкопчаваше якето си и пъхаше дългия тънък контейнер до гърдите си. — Ще я отворим по-късно. А сега, момчета, да открием притежателя на онези ботуши.

Те се разпръснаха между дърветата и като се дематериализираха на отсечки от около двайсетина метра, се заеха да проследят безшумно следата.

Натъкнаха се на лесъра след около половин миля.

Самотният убиец се носеше през затрупаната от сняг гора с темпо, което само някой олимпийски атлет би успял да поддържа в продължение на повече от няколкостотин метра. Дрехите му бяха тъмни, на гърба си носеше раница, а фактът, че разчиташе единствено на очите си, бе още едно доказателство, че е един от враговете им: на тази слаба светлина повечето представители на вида Homo Sapiens не биха могли да се движат толкова бързо без помощта на фенер.

Сигнализирайки им нарежданията си с ръце, Рейдж накара групичката да заеме V-образна формация, която обкръжи дирята на лесъра и тръгна след него. Следваха го в продължение на около стотина метра, а после изведнъж стесниха обръча и го обградиха, вземайки го на прицел с оръжията си.

Лесърът спря.

Беше сравнително нововъведен; тъмната коса и мургавата кожа говореха, че трябва да бе от мексикански или може би италиански произход. Полагаха му се червени точки за това, че не показа признаци на страх. Въпреки че очевидно здравата беше загазил, той просто погледна спокойно през рамо, сякаш за да се увери, че наистина е попаднал в засада.

— Как я караш? — провлачи Рейдж.

Лесърът не си направи труда да му отговори, което контрастираше с онова, което виждаха напоследък. За разлика от останалите, този тук не беше някакъв смешен хлапак, на когото му дай да се перчи и да размахва пистолет. Спокоен, пресметлив… овладян, той бе точно онзи тип враг, който правеше работата интересна.

Което не беше нещо лошо…

И наистина — ръката му изчезна в палтото му.

— Не ставай глупав, мой човек — излая Куин, готов да надупчи копелето за частица от секундата.

Лесърът не извади ръка.

Е, добре.

Куин дръпна шибания спусък и копелето се сгромоляса.

* * *

В мига, в който лесърът се свлече в снега, Блей замръзна с пистолети в ръцете. Останалите сториха същото.

В безмълвните секунди, които последваха, никой не откъсваше очи от падналия лесър. Никакво движение. Никаква реакция в периферията. Куин очевидно беше обезвредил нещото и то явно беше само.

Интересно, дори да не беше чул изстрела, дошъл отляво, Блей пак щеше да знае, че Куин е стрелял — всеки друг би дал на врага още една възможност да премисли нещата.

Рейдж изсвири отсечено — сигнал да се приближат. Направиха го като глутница вълци, събрала се над повалената плячка — бързо и сигурно, прекосявайки снега с вдигнати оръжия. Убиецът си оставаше все така неподвижен, но още не беше ритнал камбаната, така да се каже. За това беше необходима стоманена кама в гърдите.

Само че сегашното му състояние бе онова, което им трябваше. Състояние, в което да може да говори. Или поне да бъде принуден да говори…

По-късно, когато отново разигра случилото се в главата си… когато умът му кипеше като в треска, прехвърляйки фактите отново и отново… когато дни наред не можеше да спи, мъчейки се да сглоби как точно се бе разиграло всичко, с надеждата да му хрумне промяна в установената им практика, която да гарантира нищо такова да не се случи никога вече, Блей мислеше за потръпването.

Онова леко потръпване на ръката. Просто самостоятелно трепване, сякаш ненаправлявано от никаква съзнателна мисъл. Нищо опасно. Никакъв намек за онова, което щеше да последва. Просто едно потръпване.

Само че в този миг, с едно мълниеносно движение убиецът извади пистолет. Беше нещо нечувано — в един момент лежеше като безчувствена купчина на земята, а в следващия изстрелите му описваха съвършено премерен кръг.

Още преди гърмежите да затихнат, Блей зърна ужасяваща гледка — един куршум се заби право в сърцето на Зейдист с такава мощ, че го спря и го запрати назад, размахал неконтролируемо ръце.

В миг всичко се промени. Вече никой не искаше да разпитва копелето.

Четири ками проблеснаха във въздуха. Четири тела скочиха. Четири ръце замахнаха, стиснали студени, пронизващи остриета. Четири удара изплющяха във въздуха един след друг.

Само че беше твърде късно.

Убиецът изчезна буквално изпод тях и вместо в гръдната му кухина, оръжията се забиха в изцапания с черно сняг, върху който беше лежал врагът им.

Все тая — по-късно щяха да имат предостатъчно време да се занимават с невижданото дотогава изчезване. В момента обаче имаха паднал воин.

Рейдж само дето не се хвърли отгоре му, поставяйки тялото си на пътя на всичко и всеки.

— Зи? Зи? О, майко на расата…

Блей извади телефона си и набра един номер. Когато Мани Манело вдигна, не последва и миг за губене.

— Имаме паднал брат. Огнестрелна рана в гърдите…

— Спри! — Гласът на Зи го изненада. Както и ръката му, вдигнала се рязко, за да избута Рейдж настрани. — Ще слезеш ли от мен!

— Ама аз ти оказвам първа помощ…

— По-скоро ще умра, отколкото да те целуна, Холивуд. — Зи опита да се изправи, дишайки тежко. — Дори не си го и помисляй!

— Ало — долетя гласът на Манело откъм слушалката. — Блей?

— Задръж така…

Куин коленичи до Зейдист и въпреки че братът не обичаше да го докосват, го улови под мишницата и му помогна да седне.

— Свързах се с клиниката — каза Блей. — Какво е състоянието ти?

В отговор Зи се пресегна и откачи ножницата на камата си. След това свали ципа на коженото яке и разтвори бялата си риза.

Разкривайки най-прекрасната бронежилетка, която Блей някога бе виждал.

Рейдж се отпусна облекчено… дотам, че Куин трябваше да го улови със свободната си ръка и да го задържи да не падне.

— Бронежилетка — промълви Блей на Манело. — О, господи, носи бронежилетка.

— Това е страхотно… обаче слушай, искам да я свалиш и да видиш дали е задържала куршума.

— Слушам. — Блей погледна към Джон и с облекчение видя, че той е на крака, протегнал пистолети напред и обхождащ хоризонта с поглед, докато останалите се суетяха около Зи. — Ще се погрижа.

Блей се приближи и приклекна пред брата. На Куин може да му беше стискало да докосне Зейдист, но той нямаше да го направи без недвусмислено позволение.

— Доктор Манело иска да знае дали можеш да си свалиш жилетката, за да видим дали има някакво нараняване.

Зи понечи да вдигне ръце… и се намръщи. После опита още веднъж. На третия път ръцете му успяха да стигнат до лепящите ленти, с които се закопчаваше жилетката, но не можаха да направят кой знае какво.

Блей преглътна мъчително.

— Може ли аз да се погрижа? Обещавам да се постарая да те докосвам възможно най-малко.

Страхотно изречение, няма що. Обаче говореше сериозно.

При тези думи Зи повдигна очи. От болката те бяха черни, а не жълти.

— Прави, каквото трябва, синко. Аз няма да ти преча.

И той извърна поглед, лицето му — разкривено в такава гримаса, че S-образният белег, който се спускаше от началото на носа до крайчеца на устата му, рязко изпъкваше.

Блей нареди възможно най-строго на ръцете си да пипат сигурно и те взеха, че го послушаха. Разкопча лепящите ленти на раменете със звук, по-силен от крясъците в главата му, а след това смъкна жилетката, ужасѐн от това, какво ли ще открие.

Върху широките мускулести гърди на Зи имаше голямо кръгло петно. Точно там, където беше сърцето му.

Само че беше синина. Не дупка. Беше просто синина.

— Повърхностно нараняване. — Блей зарови пръсти в плътните нишки на жилетката и намери куршума. — Напипвам куршума в жилетката…

— Тогава защо не мога да си движа…

Миризмата на прясна кръв като че ли едновременно ги блъсна всичките в носа. Някой изруга и Блей се приведе напред.

— Улучили са те и под рамото.

— Лошо ли е? — попита Зи.

По телефона Манело каза:

— Виж дали можеш да огледаш раната.

Блей повдигна тежката ръка и освети мястото с джобното си фенерче. Очевидно куршумът беше проникнал в тялото през малката, незащитена пролука под мишницата… изстрел един на милион, който никога не би успял да повториш.

Мамка му.

— Не виждам изходна рана. Улучен е от дясната страна на ребрата, доста високо.

— Дишането му стабилно ли е? — попита Манело.

— Затруднено, но стабилно.

— Направено ли му бе изкуствено дишане?

— Той заплаши да кастрира Холивуд, ако дори само опита да доближи устни до неговите.

— Вижте, защо просто не ме оставите да се дематериализирам. — Зи се позакашля. — Дайте ми малко място…

Всички го заляха с цял куп мнения и предложения, ала Зейдист не искаше да слуша. Избута ги настрани, затвори очи и…

Блей разбра, че имат сериозен проблем, когато не се случи нищо. Да, Зейдист не беше убит и беше значително по-добре, отколкото би бил без жилетката. Но не беше в състояние да се движи… а те се намираха насред нищото, толкова навътре в гората, че дори да повикаха помощ, никой джип не можеше да стигне и на мили от тях.

А на всичкото отгоре Блей имаше силното подозрение, че убиецът, когото бяха повалили, беше нещо много повече от най-обикновен лесър. Никой не можеше да каже дали скоро тук нямаше да се появи подкрепление.

Разнесе се звук от получаване на есемес и Рейдж погледна надолу към телефона си.

— Мамка му. Останалите са заети в града. Ще трябва да се оправяме сами.

— По дяволите — промърмори Зейдист под носа си.

Да, това добре описваше положението.