Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (72)

69

Животът на Куин претърпя още един обрат само петнайсет часа след като изгуби девствеността си. По-късно щеше да си помисли, че поговорката как нещата се случват по три може и да беше вярна. Но докато то траеше, единственото, което Куин искаше, бе да го преживее…

По някое време през деня двамата с Блей се събудиха, разделиха се и всеки пое по пътя си.

Куин би предпочел да се върнат в основната част на имението заедно, ала той трябваше да мине през стаята на Лукас, а Блей нямаше търпение да се прибере и да си вземе душ. Което всъщност не беше толкова лошо, защото така той можа да се отбие и при Лейла.

И при брат му, и при Избраницата всичко беше спокойно: и двамата спяха в леглата си. Лукас мъничко си бе възвърнал цвета на лицето, а когато влезе в стаята на Лейла, Куин за първи път усети бременността й. Вълната на хормоните го блъсна още щом прекрачи прага и го накара да се закове на място, толкова беше мощна.

Което беше страхотно.

Далеч не толкова страхотно бе това, че докато минаваше покрай вратата на Блей, го обзе желание да почука, да се шмугне вътре… и отново да заспи.

Вместо това се бе озовал между четирите стени на собствената си стая, сам-самичък.

В леглото. И мрака. Като ту се унасяше, ту отново се събуждаше през двата часа, които му оставаха до Първото хранене.

Така че когато вратата се отвори рязко и фигури в черни роби влязоха в стаята му, минало и настояще се сблъскаха и се сляха в едно… така че нападението на бранителите на честта се надигна от гробището на паметта му и се озова право в стаята му в имението.

Без да е сигурен дали това е сън, или действителност, първата му мисъл бе, че се радва, че Блей не е с него. Той веднъж вече го бе открил мъртъв край пътя. Никой нямаше нужда да изживее подобно нещо два пъти.

Втората му мисъл бе, че щеше да убие възможно най-много от тях, преди те да довършат онова, което му готвеха.

Скочи от леглото с боен вик и голото му тяло се хвърли в атака с такава мощ, че повали първите двама мъже. Въртейки се в кръг, той сипеше ритници и юмруци по всичко, изпречило се на пътя му и за миг изпита удовлетворението да види как натрапниците изругаха и отскочиха назад.

Нещо го улови през гърдите и го завъртя с такава сила, че той се повдигна от земята и полетя, описвайки кръг…

Я, стена.

Сблъсъкът беше почти необорим аргумент против блестящата му идея да се съпротивлява — лицето, гърдите и бедрата му се удариха в стената с такава мощ, че тя като нищо се вдлъбна под него, като в анимационните филмчета.

Той начаса опря длани в нея, готов да се оттласне…

Ръката, която се стовари върху тила му и го задържа на място, спокойно можеше да е и от стомана. В нея нямаше и помен от плът или кости, докато Куин се мъчеше да се съпротивлява, тялото му — отказващо да бъде подчинено…

— По-спокойно, задник такъв. Успокой шибаната топка, преди да съм се видял принуден да те нараня.

В гласа на Вишъс нямаше никаква логика.

А после с периферното си зрение Куин забеляза, че около него се бе образувал кръг и фигурите в черни одежди го обграждат така сигурно, както желязната ръка стискаше врата му.

Ала не го нападаха.

— Просто се успокой — каза Ви в ухото му. — Поеми си дъх, хайде… дишай дълбоко. Никой няма да те нарани.

Думите наистина помогнаха — хладнокръвният, спокоен глас проникна през мъглата на инстинкта за самосъхранение и намали звука на паниката, ревяща в главата му. В резултат на което Куин се разтрепери, докато мускулите му се опитваха да се справят с прилива на адреналин.

— Вишъс?

— Аха. Аз съм, мой човек. Ти просто продължавай да дишаш дълбоко.

— Кой… друг?

— Рейдж.

— Бъч.

— Фюри.

— Зейдист.

— Тор.

Всяко име беше изречено с гласа на притежателя си и дълбоките сериозни тонове проникнаха в ума на Куин, помагайки му да се върне напълно в настоящето и реалността, от която миналото не беше част.

Последното име бе и последното стъпало от стълбата, която го изведе от хаоса и объркването и го върна обратно към действителността.

— Рот.

Куин понечи да обърне рязко глава към краля, но си остана само с желанието.

— Сега ще те пусна — каза Ви. — Никакви глупости повече, нали?

— Аха.

— На три. Едно. Две. Три.

Вишъс отскочи назад и зае поза, готов за ръкопашен бой — леко разкрачени крака, вдигнати ръце, свити юмруци. Въпреки че качулка скриваше лицето му, Куин съвсем ясно можеше да си представи изражението му и изобщо не се съмняваше, че един погрешен ход, и отново щеше да прегърне стената… а честно казано, веднъж му беше предостатъчно.

Чувстваше се с поне петнайсет сантиметра по-плосък.

Като ругаеше, Куин се обърна бавно, вдигнал ръце, така че братята да ги виждат.

— Ще ме изхвърлите от къщата ли?

Нямаше представа какво е направил, но с неговото умение да вбесява всички около себе си (и то съвсем целенасочено) можеше да бъде всичко.

— Естествено, че не, идиот такъв — разсмя се Ви.

Изправен срещу сериозните фигури с черни качулки, Куин се опита да открие лицата им, да срещне очите им, да си напомни, че това са мъжете, заедно с които беше работил, с които рамо до рамо се беше бил, онези, които винаги щяха да му пазят гърба.

Какво тогава ставаше, по дяволите…

Третата фигура отляво вдигна ръка, един дълъг пръст се протегна и посочи право гърдите на Куин.

Изведнъж Куин сякаш се върна в окончателно съсипания самолет, драматичният полет беше приключил, Зейдист беше жив и добре, целта му — постигната… и той го сочеше точно както сега.

На Древния език Рот каза:

— От въпроса, който ще ти бъде зададен тази нощ, няма връщане назад. Ще бъдеш попитан само веднъж и отговорът ти ще важи до края на дните ти. Готов ли си да бъдеш попитан?

Сърцето на Куин заблъска в гърдите му. Очите му се местеха наоколо, не можеше да повярва, че…

Само че… как беше възможно? С оглед на потеклото и дефекта му, не беше законно за някого като него да…

Изведнъж пред очите му изникна образът на Сакстън, работещ в библиотеката в продължение на дълги нощи.

Мили… боже.

Толкова много въпроси: защо той? Защо сега? Ами Джон Матю, който вече, незнайно как, носеше знака на Братството върху гърдите си?

Докато мислите препускаха в главата му, той си даваше сметка, че трябва да отговори, но просто не можеше…

С внезапна яснота си помисли за дъщеря си и пред очите му пак изплува образът, който бе видял пред дверите на Небитието.

Той отново изгледа качулките една по една. Каква ирония само. Едва преди две години бранители на честта в черни одежди бяха изпратени, за да му дадат да разбере, извън всяко съмнение, че семейството му не го иска. А ето че тези мъже бяха дошли тук, за да го приемат в едно друго семейство, сплотено от връзки не по-малко силни от тези на кръвта.

— И още как, по дяволите — отвърна той. — Попитайте ме.

* * *

Първият признак, че става нещо голямо, бе звукът от стъпките, минали покрай стаята му. Блей стоеше пред огледалото и се бръснеше, когато ги чу да се разнасят в коридора със статуите, тежки, ритмични… и многобройни.

Трябва да беше Братството.

А после, когато се наведе над мивката, за да изплакне крема за бръснене от бузите си, нещо тупна тежко на пода в съседната стая… или пък беше запратено към стената? И мамка му — звучеше така, сякаш идваше от стаята на Куин.

Блей спря водата, уви една хавлия около кръста си и изскочи в коридора, втурвайки се към…

Изведнъж се закова на място. Стаята на Куин беше тъмна, но светлината от коридора беше достатъчна, за да разкрие… група фигури в черни одежди, обградили Куин в кръг. Докато една от тях го притискаше с лице към стената.

Първата мисъл на Блей беше, че нови бранители на честта бяха дошли, за да се разправят с Куин… макар да знаеше отлично, че под черните роби бяха братята. Нямаше кой друг да бъде, нали така?

Гласът на Вишъс пропъди недоумението му, отеквайки бавно и отчетливо.

А после Куин беше пуснат. Когато се обърна, Блей видя, че е бял като платно и трепери, докато стоеше гол насред кръга от фигури с качулки.

Гласът на Рот проряза тишината, плътният му баритон изпълни мрака.

— От въпроса, който ще ти бъде зададен тази нощ, няма връщане назад. Ще бъдеш попитан само веднъж и отговорът ти ще важи до края на дните ти. Готов ли си да бъдеш попитан?

Блей закри с ръка устата си, която внезапно се бе отворила широко. Не можеше да бъде… нали? Канеха се да го приемат в Братството?

В миг всички елементи от пъзела си дойдоха по местата: дългите часове, през които Сакстън работеше в библиотеката; героичните постъпки на Куин; думите на Джон, че Куин вече няма да бъде негов аструкс нотрум.

Рот трябва да беше променил Древните закони.

Мили боже!

— И още как, по дяволите. Попитайте ме.

Блей не можа да сдържи усмивката си, докато се отдръпваше тихичко — Куин открай време не беше от онези, които си мереха приказките.

Когато се върна в стаята си, Блей се облегна на затворената врата и зачака. Няколко секунди по-късно тежките стъпки се разнесоха отново, минаха покрай стаята му и надолу по коридора, затихвайки постепенно… и завинаги променяйки историята.

През безбройните години, в които Братството бе съществувало, никой не бе приеман в редиците му, ако не беше син на брат и жена с кръв на Избраница във вените си. Строго погледнато, Куин беше аристократ — дори и след като семейството му се бе отрекло от него и въпреки дефекта му, потеклото му си оставаше факт. Ала той нямаше необходимите гени (нито пък воинското име) на останалите.

И все пак, ако издържеше церемонията, щеше да се завърне в имението като равен сред равни, а не като отритнат.

Хубаво беше, че Лукас е жив, за да види това. То щеше да има значение.

Блей се облече и когато провери телефона си, видя съобщението, изпратено от Тор до всички — че тази вечер никой нямаше да излиза на дежурство… и че ще се сдобият с двама нови съквартиранти. Сенките се местеха в имението.

Супер. Като се имаха предвид броженията сред аристокрацията и покушението над живота на Рот, едва ли можеше да има нещо по-хубаво от това, двете сенки да живеят под покрива им. В допълнение към уникалните възможности на Ласитър, кралят разполагаше с трима воини, надарени с допълнителни умения, които да го защитават.

С малко повечко късмет, Трез и Ай Ем може и да останеха в имението за постоянно.

Блей излезе от стаята си и се спусна тичешком по стълбите. Изобщо не се учуди, когато завари догените да се щурат насам-натам и да подготвят голямо тържество.

Колко ли дълго щеше да отнеме, чудеше се той.

И ужасно му се искаше да има нещо, с което да запълни времето си, докато чака.

Прекрасно знаеше, че няма смисъл да предлага помощта си на Фриц, затова отиде в билярдната, взе една щека и подреди топките. Докато натъркваше върха й с креда, във вестибюла отекна входният звънец.

— Аз ще отворя — провикна се той и с щеката в ръка отиде до монитора на охранителната система.

Отвън, с отпочинал и здрав вид, стоеше Сакстън.

Блей му отвори.

— Добре дошъл.

За миг по лицето на другия мъж се изписа изненада, но той бързо се съвзе и се усмихна.

— Здравей.

Блей не беше сигурен дали би трябвало да се прегърнат, или не. Да се здрависат?

— Трябва да сложим край на тази неловкост — заяви Сакстън. — Ела тук.

— Напълно си прав.

След една кратка прегръдка Блей взе куфарите му „Гучи“ и двамата поеха по стълбището един до друг.

— Е, как беше почивката?

— Чудесна. Отидох при леля ми… единствената, която все още ми говори. Тя има къща във Флорида.

— Опасно място за вампири. Няма много мазета.

— Да, обаче тя живее в каменен замък. — Сакстън кимна към фоайето. — Доста прилича на това място. Вечерите бяха топли, океанът — прекрасен, а нощният живот…

Сакстън не довърши и Блей го погледна.

— Всичко е наред, честно. Радвам се, че си изкарал добре. Наистина.

Сакстън го погледна продължително, а после промълви:

— Същото важи и за теб, нали?

Проклетата му бяла кожа на червенокосите. И най-малкото изчервяване си проличаваше моментално… а в момента лицето му буквално гореше.

Докато свиваха вляво пред кабинета на Рот, за да поемат по коридора със статуите, Сакстън се засмя.

— Радвам се за теб… и няма да задавам никакви въпроси.

Защото знаеше с кого е бил, помисли си Блей.

— Аха. Добре.

— Е, ще ми разкажеш ли клюките? — рече Сакстън, докато влизаха в стаята му. — Имам чувството, че съм отсъствал цяла вечност.

— Е, приготви се… и най-добре седни.

Лукас. Трез и Ай Ем. Куин и приемането в Братството.

Когато Блей свърши с разказването на новините, Сакстън остана да седи на леглото с широко отворена уста.

— Но за това с Куин си знаел, нали? — добави Блей, след като най-сетне приключи.

— Да, знаех. — Сакстън оправи папийонката си, въпреки че възелът й беше съвършено симетричен. — И трябва да отбележа, че макар да не знам така добре, както ти, как се справя в битка, всичко, което съм чувал, говори, че напълно заслужава тази чест. Разбрах, че е изиграл важна роля в извеждането на Рот на безопасно място след опита за покушение.

— Храбър е, това е вярно.

Освен всичко друго.

Докато поглеждаше към коридора и си припомняше фигурите с черни качулки, наобиколили приятеля му, единственото, което Блей си мислеше, бе… какво, по дяволите, щяха да правят с него?