Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (48)

45

Липсата на хранене най-сетне си каза думата около пет часа след залез-слънце. Асейл тъкмо си обличаше ризата (бледосиня, с френски ръкавели), когато ръцете му затрепериха толкова силно, че изобщо не бе в състояние да я закопчае. А след това го връхлетя изтощението, толкова съкрушително, че го накара да се олюлее.

Ругаейки тихичко, той отиде до бюрото. Малкото стъклено шишенце и лъжичката го чакаха върху полирания махагонов плот и той оправи нещата с две смръквания — по едно във всяка ноздра. Гаден навик, към който се връщаше само когато наистина се нуждаеше от това.

Поне дрогата помагаше за умората. Но щеше да му се наложи да намери жена. Много скоро. Всъщност истинско чудо бе, че беше издържал толкова дълго. За последно беше пил кръв преди месеци — не особено приятна афера с жена от тяхната раса, която имаше богат опит в изхранването на нуждаещи се мъже. Срещу заплащане.

Ама че досада.

След като се въоръжи и взе черното си кашмирено палто, слезе по стълбите и отключи плъзгащата се стоманена врата, която отвеждаше на първия етаж. Когато го стори, бе посрещнат от звук на зареждане на пистолети.

В кухнята близнаците тъкмо проверяваха няколко четирийсетмилиметрови оръжия.

— Обади ли се? — обърна се Асейл към Ерик.

— Както ми нареди.

— И?

— Ще дойде и ще бъде сам. Трябват ли ти оръжия?

— Имам у мен. — Той взе ключовете на роувъра от една сребърна чинийка върху плота. — Ще отидем с кола. В случай че някой бъде ранен.

В края на краищата само един идиот се доверяваше на обещанието на своя враг, а под шасито на джипа му имаше устройство, което би било страшно полезно в случай на масирано нападение.

Бум.

Петнайсет минути по-късно тримата вече пресичаха моста, отвеждащ в Колдуел, и докато караше, Асейл за пореден път си помисли колко блестяща бе идеята да доведе близнаците тук. Не само че бяха страхотно подкрепление, но определено не бяха от онези, които си хабяха дъха в безполезни разговори.

Мълчанието беше крайно желан четвърти пътник в колата.

Когато се озоваха от другата страна на реката, Асейл свърна в една отбивка, която излизаше под Северната магистрала. Продължиха успоредно на реката и много скоро навлязоха в гора от дебели пилони, които поддържаха пътищата над главите им — гол, мрачен и пуст пейзаж.

— Паркирай тук отдясно, на около стотина метра — обади се Ерик от задната седалка.

Асейл изви волана, мина през бордюра и спря на банкета.

Тримата излязоха в студената нощ с разкопчани палта, пистолети в ръце и погледи, обхождащи изпитателно мястото. Близнакът на Ерик беше последен, докато вървяха напред, а трите найлонови торби от гаража шумоляха в ръката му.

Над тях се носеше ръмженето на трафика — колите се движеха с равномерна скорост, сирената на една линейка виеше пронизително, тежък камион изтрополи над главите им. Асейл пое голяма глътка въздух в дробовете си — толкова студен, че в него не се долавяше никаква миризма на мръсотия или мъртва риба.

— Право напред — каза Ерик.

Прекосиха асфалта със сигурна крачка и поеха по коравата замръзнала земя. Тъй като солидният бетонен път над тях закриваше лъчите на слънцето, тук не растеше нищо, и все пак имаше живот… така да се каже. Бездомници в импровизирани обиталища от кашони и брезент, сгушени в тях, за да се предпазят от зимата, телата им — увити толкова плътно, че дори не личеше накъде са обърнати.

Като се имаше предвид, че единственото, което те искаха, бе да останат живи, Асейл не се боеше, че биха могли да се намесят. Пък и те несъмнено бяха свикнали да живеят в периферията на този вид бизнес и прекрасно знаеха, че не бива да се бъркат.

А ако все пак го стореха? Той изобщо нямаше да се поколебае да ги избави от земните им мъки.

Първият признак, че врагът им е тук, беше вонята, донесена от вятъра. Асейл не беше особено добре запознат с Обществото на лесърите и неговите членове, ала острото му обоняние не успя да долови различни нюанси в гадната миризма. Сметна го за доказателство, че инструкциите му са били последвани и че наблизо не се навъртат цял куп лесъри… макар, разбира се, да беше възможно всички слуги на Омега да миришат по един и същи начин.

Много скоро щяха да разберат.

Асейл и близнаците спряха. И зачакаха.

Миг по-късно един-единствен лесър излезе иззад един пилон.

Интересно. Този някога беше „клиент“ — беше идвал с кеш, за да го размени за екстази или хероин. За малко да бъде премахнат, но количествата, които купуваше, бяха малко под границата на дилърите от средна ръка.

Което бе и единствената причина все още да диша… и очевидно по някое време беше превърнат в убиец. Всъщност като се замисли, Асейл си даде сметка, че не го беше мяркал напоследък — най-вероятно беше привиквал с новия си живот. Или не-живот в неговия случай.

— Исусе… Христе — каза лесърът, който очевидно също бе доловил миризмата им.

— Бях напълно сериозен, когато ти казах, че съм твоят враг — провлачи Асейл.

— Вампири…?

— Което ни поставя в особено положение, мен и теб. — Тук Асейл кимна към близнаците. — Снощи моите сътрудници дошли с най-почтени намерения… и останали доста изненадани, когато хората ти пристигнали. Последвала известна доза… агресия… от наша страна, преди положението да бъде изяснено. Моите извинения.

При тези думи Асейл кимна и трите найлонови торби бяха метнати напред.

— Готови сме да ти кажем къде можеш да намериш остатъка от тях — сухо заяви Ерик.

— В зависимост от изхода на тази сделка — добави Асейл.

Лесърът погледна надолу, но иначе изобщо не реагира. Което подсказваше, че е професионалист.

— Донесохте ли стоката?

— Ти вече плати за нея.

Убиецът присви очи.

— Ще правите бизнес с мен?

— Уверявам те, че не съм тук заради приятната ти компания. — Асейл даде знак с ръка и Ерик извади пакета. — Но преди това няколко основни правила. Ще се свързваш с мен директно. Няма да приемам обаждания от никой друг в твоята организация. Можеш да възлагаш плащането и получаването на стоката, на когото поискаш, но трябва да ми съобщаваш имената и броя на представителите, които изпращаш. При първия опит за засада или най-малкото отклонение от тези правила, ще прекратя бизнес отношенията ни. Това са моите условия.

Лесърът премести поглед от Асейл към близнаците и обратно.

— Ами ако искам да купя по-голямо количество?

Асейл беше помислил и за това. Не беше прекарал последната година, принуждавайки цял куп наркодилъри да се застрелят в слепоочието, за нищо… и нямаше намерение да дели трудно извоюваната си власт с никого.

Ала това беше уникална възможност. Ако Обществото на лесърите искаше да припечели малко пари на улицата, той нямаше нищо против да им осигури наркотиците, с чиято помощ да го сторят. Този отвратително вонящ кучи син никога нямаше да се добере до Бенлоиз, защото Асейл щеше да се погрижи това да не се случи. Но най-вече бизнес моделът на Асейл имаше едно слабо място — той разполагаше с повече стока, отколкото дилъри.

Време бе да направи следващата крачка. Сега, когато държеше града в мъртва хватка, бе настъпил моментът да си подбере външни сътрудници, така да се каже.

— Ще започнем полека и ще видим как ще потръгне — тихо отвърна той. — Ти се нуждаеш от мен. Аз съм източникът. Така че ти решаваш как ще го направим. Аз определено не съм… как да се изразя… отрицателно настроен към идеята да увелича поръчките ти. С течение на времето.

— Как мога да съм сигурен, че не работиш с Братството?

— Ако беше така, вече да са те нападнали. — Асейл махна към торбите в краката на лесъра. — Освен това, като жест на добра воля и като компенсация за загубите ти, ще ти направя отстъпка от три хиляди долара в тази сделка. По хиляда за всяка допусната грешка през миналата нощ, ако мога да се изразя така.

Веждите на убиеца подскочиха.

Възцари се мълчание; вятърът свистеше около тях, развяваше палтата им и духаше в яката на лесъра.

Асейл нямаше нищо против да изчака реакцията му. Имаше два възможни отговора. Ако лесърът кажеше да, Ерик щеше да му подхвърли пакета. Ако кажеше не, тримата щяха да открият огън, да го обезвредят и да го изпратят обратно при Омега с камите си.

И двата варианта бяха приемливи за него. Но се надяваше на първия. Така можеха да бъдат спечелени пари. И от двете страни.

* * *

Сола се държеше на разстояние от четиримата мъже под моста, използвайки бинокъла си, за да вижда какво се случва. Господин Загадъчен, наричан още Крайпътния Худини, беше пристигнал с двама огромни телохранители, които си приличаха като две капки вода. По всичко личеше, че именно той ръководеше срещата, което изобщо не я изненада.

Сола можеше да се досети за какво се бяха събрали четиримата и наистина — ето че близнакът отляво пристъпи напред и подаде пакет с размерите на детска кутия за храна на мъжа, който бе дошъл сам.

Докато чакаше сделката да приключи, Сола си даваше сметка, че рискува живота си… и то не защото стоеше под моста след падането на нощта. След онова, което се бе разиграло между тях двамата предишната нощ, силно се съмняваше, че на него ще му хареса, дето го беше проследила и с очите си бе видяла незаконната му дейност. Само че беше прекарала по-голямата част от последните двайсет и четири часа, като мислеше за него… и се ядосваше. Живееха в свободна страна, дяволите да го вземат, и никой не можеше да й забрани да се намира тук, върху тази обществена собственост.

Ако той искаше усамотение? Да беше отишъл да си върши сделчиците някъде другаде, а не на открито.

Обзета от нов пристъп на гняв, Сола стисна зъби… и си даде сметка, че най-големият й недостатък отново се обаждаше. През целия си живот бе от онези, които правеха точно това, което им беше казано да не правят. Разбира се, когато ставаше въпрос за неща от рода на „Не, не може да си вземеш бисквита преди вечеря“, „Не, не може да вземеш колата — наказана си“ или пък „Не, не може да отидеш на посещение на баща си в затвора“, възможните последици бяха много различни от онова, което би могло да се случи тук.

Не, не може да се върнеш при онази къща.

Не, повече не може да ме наблюдаваш.

Как ли пък не, големи клечки. Тя щеше да реши кога да спре, ако нямате нищо против. А засега все още нямаше такова намерение.

Освен това упоритостта й си имаше и друга причина — не обичаше да губи самообладание, а именно това се бе случило предишната нощ. Когато се отдръпна от онзи мъж, го стори от страх… а не бе свикнала да живее по този начин. След трагедията, случила се толкова отдавна и веднъж завинаги променила всичко, тя беше решила — не, беше се зарекла! — никога вече да не се бои от нищо.

Нито от болката. Нито от смъртта. Нито от неизвестното.

И със сигурност не от някакъв си мъж.

Сола увеличи фокуса на бинокъла, съсредоточавайки се върху лицето му. Благодарение на светлините на града, можеше да го различи достатъчно ясно… и да, то бе точно такова, каквото си го спомняше. Господи, косата му беше толкова черна, сякаш я беше боядисал. Очите му — присвити, агресивни. Изражението му — така високомерно и властно.

Всъщност имаше прекалено изискан вид, за да е това, което беше. Но разбира се, може би просто бе замесен от същото наркодилърско тесто като Бенлоиз.

Малко след това участниците в срещата си тръгнаха всеки по своя път. Мъжът, който бе сам, се обърна и пое в посоката, от която беше дошъл, преметнал през рамо няколко полупразни найлонови торби; останалите трима прекосиха паважа, за да се върнат при джипа си.

Сола изтича обратно при взетата под наем кола, сливайки се със сенките благодарение на тъмния си впит костюм и ски маската. След като се настани зад волана, тя се наведе, за да не се вижда, и извади огледало, с чиято помощ да не изпуска от очи еднопосочния път, който минаваше под моста.

Той беше единственият възможен изход. Освен ако мъжът нямаше нищо против да бъде спрян от колдуелската полиция, задето кара срещу движението.

Няколко секунди по-късно роувърът мина покрай нея. След като го остави да се отдалечи мъничко, Сола натисна газта и пое след него, като се държеше на около една пресечка разстояние.

Когато Бенлоиз й бе възложил задачата, освен адреса край реката й бе дал марката и модела на джипа, но не и името на мъжа. Единственото, с което тя разполагаше, бе онзи фонд и единственият му довереник.

Докато следеше тримата мъже, тя запамети номера на колата им. Един от приятелите й в участъка може би щеше да помогне за името на собственика, макар че, след като имението беше собственост на юридическо лице, много бе вероятно и с колата да е така.

Все тая. В едно нещо Сола беше сигурна. Където и да отиваше той сега, тя също щеше да присъства.