Кейлъб Кар
Господарят на времето (6)

6

Осъзнах огромното значение на неговата смърт за мен едва два дни по-късно, докато летях с мръсен, претъпкан и стар боинг 767 от Вашингтон към Орландо. Дотогава бях твърде зает да отговарям на полицейски въпроси и да крия всички следи от заниманията ни. Но когато видях през три реда от мен едър мъжага, който можеше да мине за двойник на Макс, внезапно се почувствах като ударен с брадва и гърдите. Да изгубиш единствената си жива връзка с детството не е лесно; а да я изгубиш тъкмо по този начин те кара да търсиш отговори; и да си готов на почти всичко, за да ги получиш.

Първата ми спирка по пътя към бъдещото обяснение биха кабинетите на няколко мои познати в националния център на ФБР във Вашингтон. Думите и тонът им ме потресоха; бях предупреден уж приятелски да спра да се интересувам от всичко, свързано със смъртта на Джон Прайс и Макс Дженкинс. Явно и главният прокурор, и шефът на ФБР не ме харесваха поначало, тъй като имах дързостта да разнищя под микроскоп в книгата си някои от водещите фигури в американската история и с това да спечеля доста добри пари. Но в срещите ни имаше нещо повече от прикрита лична неприязън; така че, когато свършиха, аз се почувствах объркан и изолиран. В моята работа човек може да очаква напразни заплахи от местната полиция, но чувството, че федералните са ми издърпали килимчето изпод краката, не беше никак приятно.

Въпреки това аз продължих към Флорида, за да се опитам да говоря с доктор Илай Куперман, антрополог и затворник. Той лежеше в щатския затвор „Бел Айл“ до Орландо, още един от корпоративно ръководените нови затвори в страната. Първоначално сградата била предназначена за училище, но като се има предвид нарасналата престъпност сред тийнейджърите във все по-западащите предградия на почти всеки американски град, училищата не се различаваха особено от затворите. Така че, когато Флорида последвала примера на останалите щати, давайки приоритет на човешката мания за наказание пред образованието, не било особено трудно огромната каменна постройка (почти без прозорци) да се превърне в затвор.

Пристигнах по обяд, подадох молбата си и за своя изненада разбрах, че доктор Куперман не само е съгласен, но дори ще се радва да се срещне с мен. Въпреки това той бе настоял това да стане само през вечерните часове за посещение на другия ден. Докато заемах мястото си зад прозрачната бронирана стена на втория етаж в сградата за посещения на „Бел Айл“, почти се беше стъмнило. От другата страна на стъклото се появи човек от охраната, следван от среден на ръст и тегло мъж със смугла кожа, къдрава кестенява коса и фини очила с рогови рамки: Илай Куперман. Той ме позна също толкова бързо, колкото и аз него и нетърпеливо седна срещу мен. Пазачът включи интеркома, за да можем да разговаряме.

— Доктор Улф — усмихна се Куперман, — за мен е чест да се запозная с вас. Чел съм книгата ви, наистина е впечатляваща. — Затворът явно изобщо не му се беше отразил.

— Доктор Куперман — казах аз, като кимнах в отговор на комплимента му, — аз също съм чел много за вашата работа, макар да не разбирам как ви е довела дотук.

— Наистина ли? — попита все така любезно Куперман. — Е, скоро ще разберете. Добре, че се сетих. — Той разкопча маншета на небесносинята си риза и откри прикрепената към кожата му малка еластична клавиатура. Натисна няколко клавиша, а после закопча с нова усмивка ръкава си и вдигна очи. — Готово. Имаме още няколко минути. Как бихте искали да ги прекараме?

Реших, че „няколко минути“ се отнася за времето, което мие позволено да прекарам с него, затова зададох въпроса си без заобикалки:

— Например като ми кажете какво общо има брат ви със смъртта на Джон Прайс.

— О, за това ще имаме много време по-късно — махна сърдечно Куперман. — Освен това Малкълм ще ви обясни много по-добре от мен.

— Малкълм ли?

— Не се притеснявайте, ще разберете. Впрочем съжалявам за мистър Дженкинс. Надявахме се, че и той ще дойде.

— Ще дойде ли? — попитах аз. Вече нищо не разбирах.

— Да. — Той се приближи до стъклото. — Знам, че сте объркан, но опитайте се все пак да поддържате някакъв разговор, моля ви. Иначе охраната…

Внезапно се разнесе необичаен шум и Куперман спря да говори: дълбоко, тътнещо бучене, което сякаш идваше от всички посоки едновременно, дори и от собствената ми глава. Силата и интензивността му нарастваха бързо, но плавно, докато накрая металните столове и маси в стаята започнаха видимо да вибрират.

Куперман вдигна очи към тавана, след което отново свери часовника си.

— Е — каза странно спокоен той, — това се казва бързина. Явно са били по-близо, отколкото си мислех…

Докато бученето се усилваше, аз изтичах до единствения прозорец на стаята за посещения и погледнах тъмнината навън. Не се виждаше почти нищо освен светлините по стените на затвора, а после нещо закри дори и тях. Над стените се движеше нещо тъмно, може би дълго колкото два железопътни вагона и два пъти по-високо.

— Какво, по дяволите, е това? — едва успях да прошепна, когато дочух крясъка на Куперман, който се опитваше да надвика все по-силното бучене:

— Доктор Улф! Доктор Улф! Моля ви, дръпнете се от прозореца!

Послушах го тъкмо навреме, когато разхлабени от все по-силната вибрация, пръчките пред прозореца внезапно се измъкнаха от дупките си и отлетяха. Подсилените с мрежа стъкла не се счупиха, а направо експлодираха. Побягнах обратно към преградната стена и видях, че охраната на Куперман е притиснал ушите си и крещи от ужас.

— Какво е това? — извиках аз по интеркома. — Куперман, какво става?

Куперман се усмихна, но преди да успее да даде някакво обяснение, стената зад него силно се затресе. Само след няколко минути тя се срути, камъните паднаха и откриха триметров квадратен проход към нощния мрак навън. Щом прахът се слегна, видях зад тази дупка нещо като метална стена на метър от разбитата каменна фасада на сградата за посещения; а над настойчивото бръмчене откъм двора на затвора под нас се чуваха изстрели.

— Всичко е наред, доктор Улф! — долетя по интеркома гласът на Куперман. — Не се притеснявайте. Само се опитайте да се пъхнете под една от масите, моля ви.

Незабавното ми изпълнение на заповедта на Куперман още веднъж ме спаси от сериозно нараняване, този път от летящите парчета на прозрачната стена между нас. Когато изпълзях изпод масата и се върнах при Куперман, го видях да маха и да ме приканва да се покатеря по останките от преградната стена, за да ида при него. Така и направих и се озовах пред охраната на Куперман и още един полицай. И двамата бяха извадили пистолетите си, което накара Куперман да се обърне към своя човек и да извика сериозно:

— Мистър Суийни! Нали не смятате, че има смисъл от това? Ако вие с мистър Фаркас си тръгнете сега, обещавам ви нищо лошо да не…

Преди Куперман да успее да довърши, ние се оказахме изправени пред още една необикновена гледка: зелени светлинки очертаваха врата върху металната повърхност зад дупката. Тя се отвори бързо, като изпусна със съскане компресирания въздух; всъщност направо изчезна пред очите ми. Зад нея се показа сумрачен коридор, в който стояха няколко силуета: четири мъжки и един очевидно женски. Мъжете носеха гащеризони, а жената — сиво трико, което се впиваше в тялото й с нещо, което при други обстоятелства бих нарекъл изкусителна упоритост.

С невероятна ловкост младата жена прескочи дългото около метър празно пространство до затвора. Светлината в помещението веднага разкри две необикновени неща; първо, правата и дълга до брадичката коса, която обрамчваше нежните й черти, имаше странен сребрист цвят; и второ, тя държеше в ръка устройство — вероятно оръжие, — което беше очевидно по-сложно и по-съвършено от всеки пистолет, който бях виждал.

Жената го насочи първо към единия, а после към другия офицер. Охраната на Куперман благоразумно пусна пистолета си и побягна към все още невредимата врата на стаята. Вторият обаче, Фаркас, имаше глупостта да се опитва да стреля с пистолета си, макар че явната му уплаха направи точния изстрел невъзможен. Новодошлата се наведе за миг и куршумът се заби в стената зад нея; а после тя прикова тъмните си очи върху мъжа едновременно гневно и развеселено. Насочила устройството в ръцете си към него, тя изглеждаше готова да стреля; но после внезапно се обърна и се прицели в едно бюро до изхода на помещението. Натисна нещо като спусък и почти без звук бюрото беше обсипано с дъжд от свръхскоростни куршуми, които го раздробиха на късчета.

Ако се беше прицелила в тялото на мъжа от охраната, то щеше напълно да се разпадне — също като при Джон Прайс.

Фаркас благоразумно прие това предупреждение, пусна автоматичния си пистолет и хукна към изхода. Щом той изчезна, жената вдигна оръжието си във въздуха, прехвърли тежестта на красивите си форми на една страна и се усмихна на Куперман и на мен.

— Господа — кимна ни тя. После докосна високата яка на трикото си. — Всичко е наред — каза, докато гледаше към покрива. — При мен са. — После отново се обърна към нас и кимна към дупката в стената. — Не искам да те форсирам, Илай, но…

— Никакъв проблем, Лариса! — извика Куперман, затича се към разрушената стена и скочи през нея към металната врата. — По-бързо, доктор Улф! — извика той от борда на онова, което явно беше някакво превозно средство.

— Да, побързайте, доктор Улф — каза жената и тръгна кокетно към мен. — Брат ми няма търпение да се запознае с вас. Впрочем аз също. — Тя разгледа лицето ми и се усмихна объркано и леко развеселено. — Не сте толкова красив на живо, колкото на снимката от корицата, а?

— С всички е така — казах все още удивен аз, а жената се разсмя доволно и хвана ръката ми.

— Можете ли да скочите, или искате да сте по-плътно до мен? — попита тя.

Поклатих глава и най-сетне се овладях.

— Мога — отговорих аз. — Но какво…

— Първо скокът — рече тя, дръпна ме и затича към дупката в стената. — После всичко ще ви стане много по-ясно!

Стиснал нежната й, но силна ръка, скочих през тесния пролом зад стената на затвора и завинаги оставих зад себе си света и реалността такива, каквито ги познавах.