Кейлъб Кар
Господарят на времето (43)

43

Чудех се какво да разкажа на другите за разговора ни с Малкълм, ако това наистина можеше да се нарече разговор. Знаех, че всички те са безкрайно лоялни към него, всеки посвоему, и не исках да се меся в отношенията им. Но спътниците ми имаха право да знаят, че поведението и думите му ме караха да се съмнявам в разсъдъка му. Затова ги помолих да дойдат при мен по залез-слънце. Докато им разказвах, седях до прозореца над заливчето, а крясъците на вездесъщите ята чайки не ми позволяваха да говоря с приглушения тон, който ми се струваше най-подходящ за случая. Исках обяснението ми да бъде безпристрастно, но откровено и подробно. Наблегнах на отказа на Малкълм да приеме каквато и да било отговорност за катастрофата с Москва и подробно изложих явно искреното му убеждение, че скоро ще може да пътува във времето.

— Каза ли чия конфигурация ще пресъздаде? — попита Илай, който за мое изумление изглеждаше заинтригуван.

— Какво? — поклатих глава аз.

— Гьодел? — продължи Илай. — Или Кер? Или може би Торн?

— Не вярвам да е Торн — усъмни се Джона. — Дори Малкълм не е способен да създаде тунел в лабораторията си.

— Илай? Джона? — Бях смаян и не го прикривах. — Няма да му помогнете, като влезете в тона му. Това е фантазия, която може да бъде опасна, защото се основава на стари и нови психологически травми…

— Сигурен ли си? — Тонът беше на Малкълм, но гласът принадлежеше на Лариса. Тя стоеше близо до мен, но гледаше встрани. На лицето й беше изписана дълбока загриженост; сякаш от първите ми думи беше разбрала, че скоро ще се изправи пред лична драма.

— Ако си сигурен, Гидиън, значи знаеш нещо повече от гениалните умове, които са изследвали този проблем поколения наред — подхвърли Жулиен.

— Виж какво, чел съм Айнщайн и Хокинг — заявих аз. После леко смутено добавих: — Е, поне Айнщайн. Но съм чел за Хокинг. И двамата твърдят, че парадоксите в самата идея за пътуване във времето я правят физически невъзможна.

— Това се отнася само за един тип пътуване — възрази Илай, — затворени времеобразни криви. — Малкълм беше употребил същия израз. — Но има други начини за придвижване във времето, макар и да не са особено привлекателни…

— Мисля, че сега не е моментът за академичен спор по въпроса — заяви твърдо полковник Слейтън и ме погледна строго. — Гидиън, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но и твоите мотиви да се усъмниш в разсъдъка на Малкълм могат да бъдат сметнати за лични. Надявам се, че съзнаваш това… и знаеш, че и ние го разбираме.

Жулиен, Илай и Джона отклониха поглед, явно смутени; Лариса обаче се приближи към мен.

— Това твърдение е малко ненавременно, полковник — каза тя. — Гидиън никога не е направил нещо, с което да заслужи подозрения или неуважение.

— Гидиън много добре знае колко го уважавам, Лариса — отвърна Слейтън. — Но освен това знае какво трябва да го попитам.

Кимнах на Лариса, за да покажа, че полковникът е прав, но и в същото време да й благодаря, че ме защити.

— Разбирам, полковник — казах аз. — Но, повярвай ми, никакъв личен интерес не би ме накарал да ви заблуждавам за такива неща. Не само че би било неетично, защото аз смятам Малкълм за приятел. И именно като негов приятел се чувствам длъжен да ви предупредя. Нищо повече не мога да направя. Казах му, че повече не мога да участвам в това начинание, и след няколко секунди колебание той се съгласи, че трябва да си замина. Така че не аз ще се грижа за душевното му здраве. Но трябваше да ви кажа, че според мен се нуждае от грижи. И то сериозни.

Полковник Слейтън прие всичко това с бавно кимване и поглед, който за него беше почти емоционален. Жулиен и братята Куперман се натъжиха съвсем видимо.

— Но къде ще отидеш, Гидиън? — попита след известно време Илай.

Погледнах към Лариса, която не отвърна на погледа ми.

— Още не съм решил.

— Предполагам, че полицията ще те търси — напомни ми Слейтън. — За Съединените щати и дума не може да става, а и в Европа също би било опасно.

— Знам. — За пръв път, откакто започнах да изпитвам угризения заради участието си в плановете на Малкълм, аз сериозно обмислях да напусна тези хора, с които бях преживял толкова много за толкова кратко време, и това дълбоко ме натъжи. — Сигурно ще тръгна на юг — продължих аз, като се обърнах с гръб към тях. — Ще се постарая да намеря място, където никой да не обръща внимание на всичко това. — Помъчих се да се стегна и да се усмихна. — Ако някой иска да дойде с мен, няма да му откажа.

Слейтън, Жулиен и братята Куперман се опитаха да отвърнат на измъчената ми усмивка, но и те като мен не успяха. Беше дошло време да се сбогуваме и всички го знаехме. Слейтън първи се приближи към мен, протегнал силната си ръка.

— Един от нас ще те закара до Шотландия с хеликоптера, Гидиън. Имаме резервен фонд в различни валути, който можеш да ползваш. Освен това ще ти трябват няколко различни паспорта и дискове. Но внимавай, можем да излъжем обикновените четящи устройства, че дисковете отговарят на твоето ДНК, но ако някой ги свери със световната база данни, ще си имаш неприятности. По-добре вземи и някакво оръжие.

— Благодаря, полковник — отвърнах тихо аз, като стиснах ръката му.

Присвивайки очи, той се вгледа в лицето ми. Дясното му око опъна дългия белег, който вече дори не забелязвах. — Опитай се да не се притесняваш много за Малкълм. Той е изтощен. Ще се погрижим за него и ще му помогнем да се възстанови. А щом това стане, можеш да поискаш да се върнеш, Гидиън. Знам, че някои страни от тази битка не ти харесват, но след като веднъж си станал част от нея, ще ти бъде… трудно отново да се адаптираш към света, който си познавал някога.

— Сигурен съм, полковник — отвърнах аз. — Но в екипа ви не трябва да има човек, на когото не можете да разчитате напълно. А след… ами… просто станаха твърде много въпроси.

Слейтън докосна за миг белега си, а после стисна рамото ми.

— Сигурно си прав. Но съжалявам, че си отиваш, доктор Улф. — Той тръгна бавно към вратата. — Що се отнася до мен, аз и преди съм виждал побъркани да разрушават градове. Може би не в тези мащаби, но достатъчно, за да знам за себе си чия е вината. Така че, повярвай ми, Гидиън, недей да се измъчваш за това.

Когато войнишката крачка на Слейтън започна да отеква по каменната пътека навън, Илай и Джона дойдоха при мен. Илай ми отправи същата щедра усмивка, с която ме бе посрещнал в „Бел Айл“.

— Дължа ти едно бягство от затвора — каза той. — Така че ако те хванат и успееш да намериш телефон…

Засмях се и стиснах ръката му, а после погледнах първо него, после Джона.

— Вас не ви ли притеснява това, което казах?

— За Малкълм ли? — отвърна Джона. Когато кимнах, той продължи: — Полковникът е прав, Гидиън. Душевното състояние на Малкълм е тясно свързано с физическата му форма. — Мисля, че ти не по-зле от всички нас разбираш как и защо. Но ние се познаваме с него от деца. Той излиза от тези състояния, след като си почине достатъчно.

— Но… това с пътуването във времето…

— Умора и стрес, Гидиън, повярвай ми — отвърна Илай. После наклони глава: — От друга страна…

— От друга страна — довърши вместо него Джона, — аз определено искам да съм край него просто за всеки случай. По-интересно е от битката за катедра в Йейл или Харвард.

Нямаше какво повече да си кажем, така че двамата свалиха очилата си почти едновременно с един и същ емоционален жест на неловкост.

— Е, сбогом, Гидиън — каза Джона.

— И не забравяй какво ти каза полковник Слейтън — добави Илай, докато се обръщаха, за да си тръгнат. — Животът навън може да ти се стори ужасно странен. Но ти само кажи и ще те върнем обратно.

И двамата ми махнаха на излизане. Явно още се чувстваха неловко. Обърнах се към Жулиен и внезапно усетих буцата в гърлото си. Фуше се изправи тактично и протегна ръка, като кимна към Лариса.

— Ще включа реактивния хеликоптер, Гидиън — каза той. — Скоро ще се стъмни; нощните полети винаги привличат по-малко внимание.

Когато той излезе, аз се обърнах към Лариса, която беше обвила тялото си с ръце и втренчено гледаше скалистия залив. Готов да я увлека с нежни, неустоими мечти за общото ни бъдеще, аз се усмихнах и тръгнах към нея…

Но тъкмо тогава изведнъж ме порази същото чувство, което бях изпитал в началото на последната си среща с Малкълм: главоломна загуба на илюзиите, смразяваща и изтощителна като острие на бръснач в главна артерия. Скръбният израз на лицето на Лариса ми показа ясно и безмилостно, че ако бъде принудена да избира между мен и брат си, аз ще загубя това жестоко и безсмислено състезание. Сега разбрах, че всичките ми отчаяни фантазии са били плод на съзнателно отбягване на мисълта за общото им минало. Не само той имаше нужда от нея; тя също искаше да бъде достойна за близостта им. Тъкмо тази близост беше съхранила крехката им, ограничена способност за нежност и вярност през тежкото им детство; тя я бе крепила през следващите години. Затова не просто беше глупаво да мисля, че връзката ми с Лариса може да надделее подобни отношения; не биваше дори да се надявам, че тя ще предаде до такава степен него и себе си.

— Скоро ще се стъмни — каза тя, като гледаше към небето. — Няма много време. — Лариса се сви още повече. — Слава богу — въздъхна тя и с това ми даде да разбера, че няма смисъл от повече думи.

Събрах цялата си воля и останах на две-три крачки от нея.

— Ако състоянието му се влоши, Лариса…

— Знам какво да правя.

Поех си дълбоко дъх, преди да продължа притеснено:

— Има нещо, което не исках да казвам пред другите. Той спомена за самоубийство. Може би е преувеличил заради спора, а може и да е бил искрен. Наистина е изтощен до крайност.

— Аз ще му помогна да се оправи. Винаги съм успявала — кимна тя.

Гласът, който изрече тези думи, беше наистина забележителен: нито млад, нито зрял, но напълно съкрушен. Малкото момиченце, което някога бе заговорничело с болния си, но смел брат защитник се опитваше да разчупи твърдото, подобно на черупка самообладание на жената пред мен, за да каже, че макар никога да не би оставила Малкълм, тя отчаяно иска да не си тръгвам. И все пак няколко минути Лариса не издаде нито звук; а после, тъкмо когато си мислех, че тя ще се овладее докрай и ще сдържи плача си, тъкмо когато смятах да се сбогувам сподавено и да си тръгна с усилие на волята, тя не издържа. Обърна се, хвърли се към мен разстроена и обляна в сълзи и притисна лице към гърдите ми, както бе правила често.

— Не — каза тя, като силно ме заудря с юмруци. — Не, не, не…

Хванах нежно китките й, целунах сребристата й коса и прошепнах:

— Моля те, не тъгувай, Лариса. — После спуснах юмруците й до разтърсваното от ридания тяло и излязох почти на бегом. Струваше ми се, че чувам хлипането й дълго след като се бях качил на реактивния хеликоптер и летях над заледения Северен Атлантик.