Кейлъб Кар
Господарят на времето (35)

35

Беше време, когато с ужас и захлас наблюдавах екологичния ефект от африканските междуплеменни войни като онези, на които станах свидетел през последните девет месеца. Естествено, съзнавах, че моята реакция се дължи преди всичко на представянето на тези конфликти от световните новинарски мрежи; но макар да знаех, че съм манипулиран, се чувствах не по-малко покъртен от всички останали, за да пренебрегна далеч по-разрушителната война срещу тропическите гори в други краища на света от страна на дърводобивни, селскостопански и животновъдни фирми, съставляващи важна част от по-големи корпорации, собственици на същите новинарски мрежи, които приковаваха вниманието на обществото върху места като Африка. Унищожаването на тропическите гори, които, естествено, бяха не по-малко важни за общото здраве на планетата от африканските си аналози, далеч надхвърляше всичко, което моят приятел вождът Дугумбе и неговите врагове можеха да причинят дори и с най-страшните си схватки. Но работните места са си работни места, търговията си с търговия и затова светът не видя нищо от мащабното обезлесяване освен няколко случайни кадри, уловени от своенравни журналисти.

Това положение продължи, докато не стана прекалено късно; тоест докато учените започнаха не да предсказват, а да съобщават промените в състава на въздуха в резултат от изчезването на природните лаборатории за кислород. Когато най-сетне беше забелязано от широката общественост, глобалното влошаване на атмосферата предизвика всеобща паника, която роди едно безпрецедентно движение за спасяване на оцелелите гори, използващо по-скоро войнствени, отколкото проповеднически методи. Практическият резултат беше създаването на специални „сили за наблюдение“ към ООН — истински многонационални армии, които се настаниха там, където сякаш бе останало нещо за спасяване: Бразилия, различни части на Централна Америка и Малайзия.

Бразилците и централноамериканците приеха контрола сравнително спокойно. Малайзийците обаче със своите древни войнствени традиции се надигнаха срещу чуждестранните нашественици, твърдо решени да не позволят единствените им източници на доходи след кризата през 2007-а да им бъдат отнети без подходяща компенсация, която нито една западна нация нямаше възможност или желание да им даде. Това доведе до нов тип война за природни ресурси, пред която кървавите конфликти за петрол и вода в други краища на света изглеждаха сравнително безобидни. Наистина Източна Малайзия беше подчинена доста лесно благодарение на щедрото дарение към ООН от съседен Бруней, чийто султан с удоволствие използва случая да повдигне авторитета на своята разкъсвана от скандали страна; но Западна Малайзия беше друго нещо. След като нахлуха там от три посоки едновременно, силите на ООН срещнаха много по-твърда съпротива, отколкото бяха очаквали; а когато техни войници имаха нещастието да бъдат хванати в плен, те бяха измъчвани до смърт, осакатявани и изпращани обратно при своите с американско знаменце в устата. В крайна сметка съюзниците завзеха повечето градове около полуострова, но някои не успяха; и тъкмо оттам се минаваше към планинските джунгли, които вече се бяха оказали военно тресавище за войските на ООН и привличаха с магнетична сила престъпници и наемници от цял свят.

Такова беше чудовището, към чиято паст ме водеха моите спътници. Пътуването започна в Марсилия, защото Ешкол бе избрал да напусне Франция оттам. Името от самолетния му билет Венсен Гамбон скоро се появи в списъка на пътниците от френския влак стрела, който заминаваше на юг от Троа. Когато влакът излезе от гарата, нашият кораб го последва неотлъчно, като се носеше ниско над френския пейзаж под прикритието на холографския ни проектор, така че Ешкол нямаше да има възможност да ни избяга. Стигнахме до Марсилия няколко часа преди полета на терориста, така че и той, и ние имахме достатъчно време да стигнем до летището. Малкълм беше решил да следваме самолета също толкова плътно, колкото и влака, дори и на земята. Тази перспектива притесни не само мен, но и още няколко от нас, и то не само поради ужаса, който изпитва всеки нормален човек от едно от най-претъпканите и оживени летища на света. Колкото и опасна да беше усъвършенстваната руска рулетка на въздухоплаването, да летиш с нерегистриран и практически невидим кораб сред такъв самоубийствен цирк ми се струваше върха на глупостта. Но Лариса, която прехвърли управлението на кораба към кулата, с радост предвкусваше това начинание и аз нямах друг избор, освен да се доверя на генетично подобрената пъргавина на ума й и да се опитвам да не поглеждам твърде често нагоре.

Това се оказа невъзможно, защото последвалото упражнение беше колкото страшно, толкова и вълнуващо. Не бих могъл да предположа, че същият този кораб, който бе летял така бавно и застрашително над стените на затвора „Бел Айл“, е способен да се движи във въздуха толкова игриво и леко, да се стрелва между кацащите и излитащите самолети на международното летище Льо Пен в Марсилия. Не че нямаше сериозни основания за страх: десетките търговски самолети често завиваха рязко и неочаквано просто за да не се сблъскат един с друг, толкова абсурдно начесто трябваше да кацат и да излитат. Стори ми се, че Лариса изпитва някакво перверзно удоволствие да минава край тях малко по-близо, отколкото беше нужно. Но макар от време на време да крещях от ужас, нито веднъж не се почувствах наистина в смъртна опасност, а след няколко минути в писъците ми започна да се прокрадва и смях.

Въпреки това не бях съвсем разочарован, когато гигантският еърбъс на Ешкол, чиито две и половина пасажерски нива бяха претъпкани с почти хиляда доверчиви души, се отлепи от земята и полетя на югоизток. Четирите огромни двигателя на самолета оставяха широки ивици изгорели газове, които ни пречеха да видим каквото и да било от кулата на кораба, така че през следващите напрегнати минути едва избегнахме сблъсъка с друг претъпкан бегемот, който идваше от Африка по напълно погрешен курс, поради факта, че (както разбрах, докато подслушвах диспечерите на летището) никой от екипажа му не говореше нито френски, нито английски. С помощта на компютрите и собствените си умения Лариса скоро ни изведе от това положение на безопасно разстояние над и встрани от самолета на Ешкол, макар все още достатъчно близо, за да видя през прозорчетата му колко ужасно претъпкан беше самолетът, както и внезапно излетелите от едно от горните отделения живи кокошки, които докараха екипажа до бяс.

Все още от време на време ми се изправяха косите, докато минавахме през някои от най-оживените въздушни трасета и пресичахме половин дузина часови зони. После, когато завихме на югоизток от Индия, трафикът, слава богу, започна да се разрежда; но не можахме да си отдъхнем за дълго. При приближаването ни към Куала Лумпур рояците граждански самолети бяха заменени от военни модели: изтребители бомбардировачи, пилотирани и безпилотни, както и транспортьори, радарни съоръжения и танкери за презареждане с гориво. Слънцето вече залязваше зад нас и хвърляше живописни златни лъчи над стълбовете дим, които се вдигаха от западномалайзийската джунгла: очевидно, че в старанието си да попречат на малайзийците да унищожат тропическите си гори, силите на ООН сами вършеха тази работа. Или може би бяха заслепени от гнева си, че за единайсети-дванайсети път през последните три десетилетия бяха победени в битка от уж по-слаба страна. Каквато и да беше причината, докато приближавахме едновременно със самолета на Ешкол към разнебитеното летище Субанг, пред нас се разкриваха все повече доказателства за дълбочината на конфликта. Когато бегемотът се заспуска надолу, ние трябваше да избягваме не само другите самолети, но и артилерийските снаряди с широк обсег, изстрелвани към столицата от същите планини Гентинг, към които вероятно скоро щяхме да бъдем принудени да се насочим.

Разрушенията по летището не изглеждаха толкова потискащи, защото Субанг беше един от многото терминали от XX век, проектирани от архитекти, чиито опити да предусетят бъдещето изглеждаха направо смешни в същото това бъдеще. Нито пък се разстроих, че много от прочутите, но също толкова грозни небостъргачи на Куала Лумпур — включително Петронас Туин Тауърс, някога най-високите сгради в света — бяха пострадали и дори сравнени със земята. Но не можех да гледам с безразличие хаоса в историческата част на града. През колониалната епоха Куала Лумпур беше станала средище на част от най-красивата късновикторианска архитектура, особено сградата на стария секретариат и прочутата Мавърска гара. И двете бяха разрушени и техният край почти не беше оплакван в един изгладнял за кислород свят. Може би тъкмо затова, след като слязох на едно поле западно от летището в компанията на полковник Слейтън, Лариса и Тарбел, пълната ми липса на съчувствие към двете страни започна да прераства в гняв.

Скоро открих, че това определено е най-подходящото настроение за първа среща с Дов Ешкол. Забелязахме нашия човек веднага след като той мина през митническия контрол на Субанг и макар всички да бяхме разглеждали негови снимки в най-различна дегизировка и внимателно да бяхме изучили физическите му данни, брадатият, смахнат Ешкол създаваше впечатлението, че е по-едър и по-побъркан, отколкото бяхме очаквали. Облечен, както бе предрекъл Джона, в униформата на международната организация за хуманитарна помощ „Лекари без граници“, Ешкол крачеше през тълпите разплакани мюсюлмани и индуси, които чакаха другите пътници от самолета, както и през многобройния военен персонал на летището, като че ли беше недосегаем, какъвто, естествено, се и оказа. Никой от нас не се учуди, че той не бе спрян за разпит. Тук едва ли го търсеха сериозно, защото кой беглец би потърсил убежище във военна зона. Не след дълго се оказахме в едно очукано, вонящо такси лексус и следвахме към града Ешкол, който също беше взел такси.

Скоро стана ясно, че се движим към комплекса Даябуми — полуразрушена кула в ислямски стил. Ешкол явно имаше среща там. Докато пътувахме, шофьорът ни започна да се оплаква от съмнителния морал на подобно преследване. Изглежда, искаше повече пари. Докато слушах брътвежите му, отново си спомних за Макс и тихо се засмях при мисълта колко бързо би се справил с мрънкащото човече зад кормилото. Освен това се запитах какво би казал той за последните ми приключения; но всъщност не се интересувах много от отговорите, до които стигнах и сам. Макар че Макс без съмнение би оценил високо Лариса и би осъдил строго Дов Ешкол, положението в Малайзия и много други неща, с които се бях сблъскал, не можех да си представя, че той ще одобри настоящото ни начинание. Опитвах се да си внуша, че подобно отношение вероятно би се дължало на безкрайния цинизъм на Макс, на нежеланието му — затвърдено с годините работа в нюйоркската полиция — да повярва, че някой може да има благородни или принципни мотиви за каквото и да било. И все пак размисълът върху философията и мотивацията на мъртвия ми приятел само още повече ме смути и когато спряхме пред комплекс Даябуми, бях убеден, че трябва да пропъдя образа му от съзнанието си.

Едва успяхме да влезем, когато видяхме Ешкол да се връща заедно с човек, който по дрехите и чертите си приличаше на малайзийски мюсюлманин. По-голямата част от индуското и будисткото малцинство в страната, хора с индийски и китайски произход, бяха на страната на съюзниците като отмъщение за годините потисничество от страна предимно на мюсюлманското правителство. Фактът, че Ешкол си беше взел спътник, следователно показваше, че той наистина смята да тръгне към контролираните от лоялистите планини. Когато се върнахме на многолюдния площад пред сградата, изчакахме да видим как Ешкол и водачът му изчезват в стара японска кола по магистрала Карак към високия километър и половина връх зад фронтовата линия. Там се намираше планинският курорт Гентинг. Лариса даде знак на брат си и всички бързо се отправихме към една тъмна, пуста местност зад Националната джамия, за да се качим на кораба. На борда Илай вече внимателно следеше по сателита колата на Ешкол.

Преследването премина в леко мрачно настроение. Пред нас лежеше може би най-големият център на незаконна търговия и разюздан хедонизъм на планетата — място, което не би могло да намери по-подходящо прозвище от „Лае Вегас на Малайзия“; но преди да стигнем там, ни чакаше още един кошмар. Намерихме колата на Ешкол заедно с шофьора в началото на осемнайсеткилометрова, надупчена от бомби артерия, която се отклоняваше от главната магистрала към курорта. След като беше прекарал Ешкол през постовете на съюзниците долу, неидентифицираният мюсюлманин беше възнаграден с широк разрез на гърлото, след което Ешкол явно беше продължил пътя си пеша. Очевидно беше решил да не оставя свидетели. Този извод звучеше донякъде окуражително: това показваше, че той поне смята да оцелее след замисления от него план, което изключваше самоубийствения взрив — единствения стопроцентово сигурен метод за провеждане на терористичен акт.

Но тогава не обърнах достатъчно внимание на възможността Ешкол да убива просто за удоволствие. Ако се бях замислил над нея, щях да послушам гласа, който приписвах на бедния Макс, и щях да поискам да се върнем.