Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Кейлъб Кар

Заглавие: Господарят на времето

Преводач: Зорница Димова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-009-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990

История

  1. — Добавяне

44

Наистина тръгнах на юг.

По време на полета към летище Уилям Уолъс в Единбург Жулиен, чието разбиране и съчувствие за загубата ми надминаваха обичайната галска интуиция за сърдечните въпроси, се опита да ме увери, че никой не знае какво ще донесе бъдещето, че двамата с Лариса сме все още живи и здрави и че си подхождаме твърде много, за да се разделим толкова внезапно и окончателно. Ала думите му само потвърдиха отчаяната ми вяра, че съм загубил завинаги странната, но прекрасна жена, която бях търсил цял живот. Когато стигнахме целта си, Фуше слезе от хеликоптера, прегърна ме силно, целуна ме по бузите и ме увери, че отново ще се срещнем. Но когато отлетя и ме остави само с раницата с двата пистолета — единият от които можеше само да зашеметява, а другият бе смъртоносен като на Лариса (и двата бяха изработени от композитни смоли, които никаква охранителна система не би могла да засече), — аз задишах учестено и дори се опитах да потисна завладялото ме чувство на ужасяваща самота. Защото сега наистина бях сам по начин, който някога бих сметнал за немислим и който ме накара да се усъмня в моралните принципи, довели ме дотук.

Следващите дни бяха още по-странни и объркващи. Където и да отидех — в ресторанти, барове и хотели, — по всички медии се говореше само за разследването на катастрофата в Москва и нейните последици, както и за загадъчния самолет, който придружавал бомбардировача камикадзе. Различни разузнавателни и полицейски служби смятаха, че аз съм бил на този самолет, и моята снимка — заедно със снимките на Слейтън, Лариса и бедния мъртъв Лион — смущаващо често се появяваше по видеоекраните на обществени места. Това ме принуди да променя външността си и да пренастроя дисковете си с ДНК още преди да напусна Единбург. Освен това се наложи да свикна да виждам лицето на Лариса на най-неочаквани места, което бе за мен допълнително и почти непоносимо бреме. От Единбург взех кораб за Амстердам (за пътуване по въздуха и дума не можеше да става, защото авиолиниите бяха задължени да сверяват всички ДНК дискове със световната база данни), а оттам продължих на юг с автобус, влак и дори на автостоп. Опитвах се да остана незабележим, като гледах да се движа през места, където информационните технологии не бяха навлезли напълно, с надеждата да остана неразпознат и да не загубя разсъдък.

В първото успях; за второто не мога да преценя. Все още не знаех точно къде отивам, а докато дните преминаваха в седмици, постоянната необходимост да променям самоличността си, да прониквам в банкови компютри, за да си осигуря пари (след като свърших сумата, която бях взел от Сейнт Килда), и да лъжа по двайсет и четири часа на ден почти за всяка подробност от съществуването си започна да измъчва и ума, и чувствата ми. Това положение силно се влоши, когато един ден, докато пътувах бавно през Италия, минах покрай кафене с машина за вестници. На всички първи страници присъстваше думата „Вашингтон“ и снимка на първия американски президент. Хукнах да търся място, където се продава „Ню Йорк Таймс“, пуснах монетата в машината и зачаках вестника с притаен дъх. Изпих две гроздови на екс и прочетох, че бившите ми приятели явно са се върнали към работата си: всичко вървеше по план, с изключение на надеждата на Малкълм, че някой ще забележи неточностите. Лъжата се приемаше навсякъде за чиста монета, особено в Европа, където всяко доказателство за моралното несъвършенство на Съединените щати винаги беше добре дошло.

Шокът беше многостранен. Естествено, самото припомняне, че до неотдавна съм участвал в подобно коварно начинание, сега, след като го гледах отстрани, силно ме смущаваше. Нещо повече: от този момент нататък знаех, че всяка новина, която попаднеше пред погледа ми, можеше да бъде лъжа; и крехката връзка с действителността, която толкова старателно бях пазил през последните седмици, взе да се разпада. Започнах да пия много. Казвах си, че целта ми е просто да заприличам на местните хора и да спечеля благоразположението им, така че на никого да не му хрумне да изпрати снимката ми по интернет или да свери дисковете ми със световната ДНК база данни. Но всъщност нищо друго не можеше да облекчи чувството на пълно отчуждение. Докато се спусках към долната част на Апенините, усетих, че изпадам в тежка алкохолна депресия, а когато стана трудно да си намирам пари заради несигурността на електронните банкови операции в тази почти анархична част на страната, депресията се превърна и деградация. Когато стигнах беззаконния Неапол, изглеждах съвсем на място по улиците му; и само случайното зърване на безсмислено късче стенна украса в западнал бар промени нещата.

Вцепенен, вдигнах поглед от вонящата маса, върху която бях обронил пияната си глава, и видях пожълтял плакат, рекламиращ красотите на Африка. Разбира се, плакатът беше на повече от четирийсет години, останал от времето, когато онова, което напоследък медиите и хората отново бяха започнали да наричат Тъмния континент, не беше почти обезлюдено от племенни войни и епидемията от СПИН; но въпреки това той завладя пиянското ми въображение. Дивни видения на пищни джунгли, обветрени савани и невероятни животни (при това далеч от чумата на информационните технологии, тъй като Африка беше основният остров в аналоговия архипелаг) неудържимо завладяха разстроеното ми съзнание през следващите дни и аз дори прекарах една нощ в опит да изтрезнея, за да реша дали идеята да ида там изобщо си струва. За свое огромно учудване открих, че има смисъл, макар че отрезвяването ми припомни и проблемите на съвременна Африка. Все пак реших, че предпочитам да рискувам с болестите и войните, отколкото със затвора и лудостта. Затова се стегнах, приех самоличността на почтен американски бизнесмен със склонност към хазарта и успях да се добера до известен неаполитански лихвар. Като реши, че не представлявам голям риск и едва ли ще избягам по-далеч от местните казина, този човек с удоволствие ми зае нужните за отчаяната ми цел американски долари.

През седмиците, в които обитавах най-долнопробните свърталища на пияници и наркодилъри, аз се бях запознал с двама особено съмнителни френски пилоти, които доставяха оръжие до различни части на архипелага с аналогови комуникации, а свободното си време прекарваха в Неапол, където можеха да намерят изключително силен хероин и хашиш. Отидох в едно от любимите им заведения и открих, че са заминали да доставят нещо за Афганистан, но ще се върнат до седмица. Следващите няколко дни бяха неспокойни, но изпълнени с надежда, защото се чувствах все по-уверен, че скоро ще бъда на територия, където информационната революция бе непозната, където сложните философски и социални въпроси, довели живота ми до такъв хаос, нямаше да съществуват и където постоянно повтаряните кадри с бомбата над Москва и съпътстващите ги спекулации за „кораба фантом“ нямаше да са достигнали.

Докато отказвах пиенето и започвах да влагам парите си в пътеводители, вместо в алкохол, стигнах дори дотам да си представя, че мога да започна нов живот в Африка. При това всички пътеводители припомняха, че повечето животински видове, привличали някога туристите, сега са изчезнали; и че заради болестите и войните всички чуждестранни пътешественици, които все още по свое желание или необходимост смятат да посетят този регион, трябва да получат множество ваксинации и непрекъснато да поддържат контакт или с консулствата на страните си, или с представителствата на ООН. Разбира се, не можех да следвам последните предупреждения: за първото трябваше да дам проба от ДНК-то си на някой лекар, а второто не можех да изпълня по очевидни причини. И все пак, отчаяно вкопчен в мечтите си, аз продължих подготовката си с трескаво упорство.

Когато двамата френски пилоти най-сетне се върнаха от Афганистан, те отначало не искаха и да чуят за превоз на пътници до Африка, все едно колко пари им предлагах. Известно време ми се струваше, че планът ми е неизпълним; но късметът ми скоро проработи, или поне тогава ми се струваше така. Пилотите получиха предложение от местен дилър да доставят голяма пратка малокалибрено оръжие на човека, чиято племенна армия в момента бе окупирала столицата на Руанда Кигали. След като заявиха, че ще пуснат стоката от въздуха (защото никой извън Руанда, дори и африканците, не можеше да бъде убеден да стъпи сред зловонните руини на този град, където местните войници се биеха сред осеяни с трупове улици като кучета, сдавили се за един отровен кокал), пилотите сключиха сделката си с мен. Уведомиха ме, че след като пуснат товара си, смятат да спрат в Найроби за зареждане с гориво; ако приемех да навляза в Африка през Кения, те бяха съгласни да ме вземат, стига все още да разполагах със същите големи суми.

Така след два дни се намерих легнал върху няколко опаковани парашута, които на свой ред лежаха върху пет-шест сандъка срамно остаряло френско оръжие. За да избегне безспирната жестокост на суданската гражданска война, самолетът беше прелетял над Червено море чак до брега на Еритрея, където можеше безопасно да навлезе в континента: войната, гладът и чумата бяха унищожили почти цялото население не само на Еритрея, но и на съседна Етиопия. Светкавичното прелитане над разкъсваната от войни Уганда беше последният отрязък от полета ни към вътрешността, опасна маневра, за която двамата французи решиха да се подготвят, като изсмъркат донесеното значително количество хероин. Всичко това беше достатъчно, за да направи живота ни интересен; като допълнение противовъздушният огън превърна преживяването в наистина незабравимо. Пилотите не бяха в състояние да летят нормално, камо ли да се справят с бойна ситуация и когато единият ни двигател беше улучен и започнахме шеметно да губим височина, те закрещяха един на друг толкова яростно и несвързано, че не виждах никакъв изход от положението. Но явно грешах, защото единият от тях грабна пистолет, опря го до главата ми и преди да успея да измъкна оръжието си от раницата, ми нареди да взема един от парашутите и да скоча. Очевидно аз бях излишният баласт и макар да се опитах да споря на развален френски, те ми дадоха да разбера, че ако не се подчиня, просто ще ме застрелят и ще ме изхвърлят. При тези обстоятелства аз скочих.

Цяло чудо беше, че падането ми до водопадите Мърчисън ми коства само лека фрактура на левия пищял, още повече че бях принуден да направя първия си парашутен скок над изумително красивата, но страшно опасна територия на Централна Африка. Разбира се, дори и една лека фрактура на пищяла може да бъде силно болезнена и след като се опомних и събрах малкото си вещи, аз застенах все по-силно. Това се оказа грешка. Част от отряда, обстрелвал самолета ни, явно беше проследил парашутния ми скок в търсене на ценен пленник. Сигурно щяха да се чувстват разочаровани да хванат само мен, но аз незабавно им спестих това чувство със зашеметителя си.

Трябваше доста да напрегна въображението си, за да определя къде съм попаднал. След като няколко часа се провирах през буйна висока растителност, внезапно стигнах до огромно водно пространство; тъй като не бяхме летели достатъчно на юг, за да стигнем езерото Виктория, пред мен можеше да бъде само езерото Албърт. Аз бях в северния му край, откъдето тръгваше някаква река. Бях чел, че тя е сред притоците на Бели Нил: ако тръгнех по нейното течение, щях да стигна до Судан, където определено не исках да ходя. На юг и на изток продължаваха кланетата в Уганда, а на запад? И там имаше война, а през последните двайсет и пет години всеки нов режим беше давал на страната ново име, така че останалата част от света отново бе започнала да я нарича с древното й название Конго. Нямах друг изход и затова реших да тръгна тъкмо към тази неизвестност; да пресека, куцукайки, планините Митумба, без да знам къде отивам и на какво мога да се надявам, като стигна там.

Минаха дни и прочетените преди тръгване разкази за унищожаването на дивеча се оказаха верни; не видях достатъчно големи за ядене животни, нито пък някакви признаци на живот освен ехото от изстрели из планините. Хранех се с насекоми, дъждовна вода и обезболяващи и халюциногенни корени; последните поне отвличаха вниманието ми от болката в крака. Но никакъв наркотик не можеше да прикрие факта, че скоро ще бъда мъртъв; и когато след дълго ходене отново видях езерото Албърт — защото нямах компас, а който смята, че един начинаещ може лесно се ориентира в джунглата по слънцето и звездите, явно никога не се е опитвал да го направи, — аз просто седнах и завих от мъка. Спрях едва когато ми прилоша от глад и изтощение.

Фактът, че бях свестен и отнесен от това място от човек, който говореше английски, тогава не ми се стори по-забележителен от самото ми оживяване.

— Ти си голям глупак — разсмя се високият силен мъж, докато ме премяташе през униформеното си рамо. — Сигурно си дошъл да видиш горилите и си разбрал, че са мъртви?

— Глупак ли? — повторих аз и извих увисналата си надолу глава, за да видя вървящите до нас войници. Камуфлажните им униформи бяха избелели, но оръжията им блестяха. — Защо ме наричаш глупак?

— Всеки чужденец, дошъл в Африка, е глупак — отвърна мъжът. — Това място не става за живеене, освен ако не си роден тук. Как е кракът ти?

При всяка негова крачка ме пронизваше пулсираща болка, но аз отговорих само:

— Откъде разбрахте…

— Видяхме те да скачаш от самолета. И да се приземяваш. И да стреляш по враговете ни! Мислехме, че джунглата ще те довърши. Но после ти почна да плачеш като жена. Така би могъл да привлечеш враговете ни! Затова решихме, че по-добре да спасим глупак, отколкото сами да сглупим, като го оставим да причини смъртта ни.

— Звучи логично — казах аз. — Говориш много добре английски.

— Когато бях малък, имаше едно училище, където все още го преподаваха — отвърна той. — В подножието на планините.

— Ясно. — Чудех се колко време ще вися така, затова попитах: — Впрочем къде отиваме?

— Ще те заведем при вожда си Дугумбе. Той ще реши какво да прави с теб.

Отново погледнах доста страшните на вид войници.

— А той състрадателен човек ли е?

— Състрадателен ли? — разсмя се отново мъжът. — Откъде да знам. Но е справедлив, дори с глупаците. — Той ме премести на другото си рамо, без да спира, и допълни: — Сигурно е било нещо много ужасно.

— Кое? — попитах аз, като потръпнах при прехвърлянето.

— Онова, което те е довело тук — отвърна просто мъжът. — Нещо те е прогонило. Сигурен съм. Дори глупак не би избрал това място.