Кейлъб Кар
Господарят на времето (2)

2

Със задна дата мога да кажа, че всеки би могъл да го види, стига да бе обърнал внимание. Забележителни „открития“ в историята, антропологията и археологията шестваха по вестниците в продължение на няколко години; но всички те привидно се дължаха на големия напредък в тези области благодарение на неспирния ход и преплитането на био- и информационните технологии, така че онези от нас, които усещаха пръста на някакво контролиращо присъствие, просто продължаваха да живеят, като че ли нищо не се е случило. Да живеят; да, дори и аз имах свой живот, преди всичко това да започне…

Всъщност по стандартите на съвременния капитализъм живеех добре и се радвах на пари и професионален авторитет. Психиатър по образование, аз преподавах криминална психиатрия и психология в Ню Йорк (града, в който се родих и прекарах детството си) в университета „Джон Джей“. Някогашният сравнително малък колеж по наказателно право беше прераснал по време на стремителния преход към приватизация на затворите през последните двайсет години на този век в една от най-богатите образователни институции в страната. Дори катастрофата през 2007 година и последвалата глобална рецесия не можаха да спрат разширяването на „Джон Джей“: оттам открай време излизаха най-добрите служители на затворите, а в 2023-а, когато строгостта на присъдите за наркотици и нарушаване на качеството на живота бяха толкова строги, че цели два процента от населението на САЩ бяха зад решетките, държавата се нуждаеше преди всичко от надзиратели. А това позволяваше на хората, които като мен преподаваха по-важните дисциплини в „Джон Джей“, да получават повече от прилични заплати. Освен това наскоро бях написал бестселъра „Психологическа история на Съединените щати“ (вторият ми докторат беше по история) и действително можех да си позволя да живея в Манхатън.

Тъкмо тези две области на познанието — криминологията и историята — доведоха една хубава загадъчна жена в кабинета ми на тринайсети септември 2023 година. Беше мрачен ден и въздухът бе толкова неподвижен и мръсен, че кметът беше посъветвал нюйоркчани да излизат навън само при крайна необходимост. Явно случаят с посетителката ми беше точно такъв: веднага видях, че е в състояние на силен стрес, и колкото можах по-внимателно я заведох до един стол. Тя попита приглушено дали наистина съм доктор Гидиън Улф; и след като я уверих в това, се представи като мисис Вира Прайс. Веднага си спомних, че това е съпругата на Джон Прайс — един от най-големите майстори на специалните ефекти в киното и тематичните паркове, убит преди няколко дни пред нюйоркския си апартамент. Убит, трябва да добавя, по особено неприятен начин: тялото му беше разкъсано на толкова малки парченца от някакво непознато оръжие, че само проверката на неговата ДНК направи възможно разпознаването му. Изказах съболезнованията си и попитах дали има някакъв напредък в разследването. Отговори ми, че няма и сигурно никога няма да има, освен ако аз не й помогна. „Те“, изглежда, нямаше да го позволят.

Докато се чудех кои ли пък ще са тези „те“, продължих да слушам. Мисис Прайс ми обясни, че със съпруга й имали две деца, първото от които умряло също като четирийсет милиона души по света от стафилококовата епидемия през 2006-а. Второто им дете, момиче, сега учело в гимназия в града. Според мисис Прайс дори то било заплашвано от „тях“.

— Кои са „те“? — попитах аз накрая, вече подозирайки случай на истерична параноя. — Какво искат? И защо дойдохте при мен?

— Спомних си едно ваше интервю по телевизията миналата година — отвърна тя, докато ровеше из чантата си — и си го свалих от интернет. Престъпност и история — това са вашите области, нали? Е, заповядайте тогава. — Тя извади сребрист компютърен диск и го хвърли на бюрото ми. — Погледнете това. Взеха ми оригинала, но намерих копие в сейфа на съпруга ми.

— Но…

— Не сега. Исках само да ви донеса диска. Ако смятате, че можете да ми помогнете по някакъв начин, елате довечера у дома. Ето адреса.

Листчето хартия прошумоли, жената излезе и не ми остави друг избор, освен да поклатя глава и да пъхна диска в компютъра си.

Отне ми всичко на всичко една минута да прегледам записаното върху него; а после, шокиран и развълнуван, потърсих безжичния телефон в портфейла си. Започнах да набирам познатата серия цифри, докато не се сетих какво бе казала Вира Прайс за „тях“. Прибрах безжичния и посегнах към нормалния телефон на бюрото си. Които и да бяха „те“, едва ли го подслушваха, поне засега.

Отново набрах номера и чух един сърдит глас:

— Макс Дженкинс.

— Макс — казах аз на най-стария си приятел на този свят, бивш градски полицай, понастоящем частен детектив. — Не мърдай.

— Какво искаш да кажеш с това „не мърдай“? Що за маниери, безкръвно англосаксонско копеле такова? Отивам да обядвам.

— Така ли? — възразих аз. — Ами ако ти кажа, че пред себе си държа вероятното доказателство, че Тарик Калдун не е застрелял Форестър?

Секунда мълчание, а после:

— И това безумно твърдение би следвало да утоли глада ми?

— Не, Макс…

— Защото не става…

— Макс, ще млъкнеш ли най-сетне? Говорим за убийството на президентката.

— Не, ти говориш за него. Аз ти говоря за обяд.

— Добре, какво ще кажеш аз да ти го донеса? — въздъхнах.

— Само ако побързаш.