Кейлъб Кар
Господарят на времето (29)

29

Във времето на информационната епоха в Съединените щати имаше много величествени къщи, някога населявани от хора, които бяха изпълвали с живот стаите им, но впоследствие бяха попаднали в ръцете на богаташи, които не живееха в този свят, а скитаха из него, алчни за власт и удоволствие. Ари Махен беше такъв човек, а вилата му в Бел Еър беше такова място. Построена в средата на XX век от човек с рядко за Лос Анджелис чувство за стил, къщата сякаш се молеше в нея да се засели някой, който да я превърне в дом, да посади зеленина, да я обзаведе с мебели, които да изразяват личен вкус, а не способността да наемаш „безполови“ (както със сигурност би ги нарекъл Тарбел) дизайнери и декоратори. Въпреки хвърлените пари от всеки ъгъл струеше меланхолия; но всъщност тази атмосфера беше много подходяща за целта на визитата ни.

Обезвредихме здравеняците, които пазеха имението, а после и електронната охранителна система, която дори не развесели Лариса достатъчно, за да предизвика хищната й усмивка; а може би предстоящата работа беше толкова важна, че дори тя не можеше да я приеме на шега. С извадени оръжия ние се промъкнахме тихо в къщата и най-накрая открихме признаци на живот в спалнята на горния етаж. Не е необходимо да описвам в подробности какво ставаше там; достатъчно е да кажа, че Махен страдаше от всички обичайни сексуални неврози, така често присъщи на хората, чийто ламтеж за власт и удоволствия издава дори за неопитния тяхната невероятна несигурност. Видът на странно облечените и въоръжени натрапници беше достатъчен, за да накара мъжките и женските проститутки на Махен (той едва ли би признал, че са такива, но те носеха всички отличителни белези за това) да хукнат с писъци към съседната стая, където Лариса веднага ги заключи, след като ги предупреди строго да пазят тишина. Междувременно Махен се опита да грабне един стар автоматичен колт .45 от окичена с марково оръжие стена, но го спря полковник Слейтън, който се държеше твърде грубо и унизително с продуцента. Когато Лариса се върна, двамата с нея заехме позиции до вратата и прозореца, за да следим да не влезе някой. Слейтън започна разпита.

— Май не ме помните, а, мистър Махен? — попита Слейтън, след като завърза домакина ни за едно легло с въженцето от някаква завеса.

Махен — дребен, около петдесетгодишен мъж, но с атлетично телосложение, загоряла кожа, редееща коса и свински очички — поклати нервно глава, докато се мъчеше да придърпа с крака един чаршаф върху голото си тяло.

— От ЦРУ ли сте? — каза с мъка той. — Или работите за палестинците?

— Все логични предположения, като знам какви сте ги вършили — отвърна Слейтън, придърпа един стол и го възседна. — Но засега не ви интересува кои сме. — Полковникът се озърна. Изглеждаше едновременно отвратен и развеселен от ситуацията. — Възхитителна колекция — каза той, като посочи оръжията на стената. — Смятате ли, че ви трябват в сегашната ви работа? Или са трофеи от героичната ви служба на отечеството?

— Аз… аз съм американски гражданин — простена Махен.

— Да — отвърна бавно Слейтън. — Щедростта на тази страна непрекъснато ме удивлява. — Той стана и отиде до стената, свали един револвер и отвори барабана му. — Я, куршуми с кух връх — възхити се той. После взе да върти дулото и накрая го насочи към Махен.

Махен се дръпна леко, като отчаяно се опитваше да запази някакво подобие на своята представа за мъжественост.

— И преди са ме изтезавали… сирийците!

— Отлично — отвърна Слейтън. — Тогава знаете какво да очаквате. — При тези думи загорялото лице на Махен леко пребледня, а Слейтън се приближи към него. — Наскоро сте купили едни материали от наш общ познат — Джон Прайс.

Махен отново се опита да изглежда смел.

— Разбира се. Той много пъти е работил за мен.

Този отговор приближи дулото на револвера към слепоочието му и изтръгна от гърлото му неволен стон.

— Щом притежавате тези оръжия, сигурно знаете какво причиняват те — каза тихо Слейтън. — Ако натисна този спусък, от мозъка ви няма да остане и за котешка вечеря. Мистър Прайс е мъртъв. Знаем, че не сте го убили вие. Ние бяхме. Затова имайте предвид, че не се шегуваме. Вие поддържате връзки с Мосад и сте им предали купените от Прайс материали. Но те са се загубили някъде по трасето. — Слейтън махна предпазителя. — Къде?

— Аз… — Махен беше толкова изплашен, че вместо да се опитват да го прикрият от благоприличие, краката му изритаха детински чаршафа. — Аз мога да умра за Израел — успя все пак да заяви той.

— Ти наистина ще умреш за Израел — увери го Слейтън, — ако не проговориш. — Скимтенето на Махен се усили и Слейтън цъкна с език. — Май никога не си убивал въоръжен човек, а, Ари? Онези палестинци са били вързани, точно като теб сега. И затова толкова се страхуваш.

— Не! — извика Махен и стисна очи. Той беше готов да се подчини, само и само да не види лъжите си развенчани. — Дадох онова нещо на един от посредниците си — Дов Ешкол. Но той… — Махен се опомни леко и спря, но беше твърде късно.

— Той изчезна, нали? — попита Слейтън. Нямаше нужда Махен да отговаря; оставаха само последните въпроси. — Какво знаеш за Дов Ешкол? И къде може да е той сега?

— Не мога… — заекна Махен. — Вие не разбирате… Дов е…

Огледах продуцента, докато Слейтън държеше револвера до главата му. Стори ми се, че забелязах нещо.

— Един момент, полковник — казах аз. После попитах Махен: — Ешкол заплаши да убие Прайс, ако запази копие от диска, нали така?

Махен кимна облекчено, че не трябва сам да го казва.

— Ешкол е контраразузнавач от старата школа. Мосад се обръщат първо към него, ако някой от техните е преминал на другата страна или просто е проговорил. Той ще… ако ви кажа нещо повече, той ще се върне за мен.

— Може да се върне, може и да не се върне — рече Лариса. — Но ние сме вече тук. Така че ни кажи — откъде ще се върне?

— Не знам — отвърна Махен, при което Слейтън заби дулото на револвера в скалпа му толкова енергично, че потръпнах. — Наистина не знам! Никой не знае! Той изчезна!

— Защо? — попита Слейтън.

— Той смяташе, че записът върху диска изисква адекватна реакция — обясни Махен. — Разбра обаче, че правителството иска да не се вдига много шум и да даде на руснаците възможност за обяснение. Ешкол не можа да понесе това. Той избухна и каза, че сам ще се справи. — Махен се опита да се овладее, а после продължи. — Разбирате ли, Ешкол не е… той е краен. А това е, защото… прадядо му и прабаба му са преживели Холокоста. А други негови роднини дори не са останали живи.

Обзе ме същият ужас, който изпитах, когато Малкълм спомена тази възможност. Сигурно беше изписан на лицето ми, защото, когато се обърнах към Лариса, тя ме погледна с объркана загриженост. Но аз само поклатих глава и се опитах да се овладея, докато Слейтън се занимаваше с пленника ни.

— Мосад изобщо успя ли да го проследи? — попита полковникът.

Махен поклати глава.

— Те очакваха, че той ще разгласи за диска. Ще го даде на някоя новинарска група или сам ще го пусне в интернет. Следят кореспондентите с най-много контакти в Близкия изток, но засега не са открили нищо.

— И никаква идея къде може да е отишъл?

— Няма, няма и да има. Щом Ешкол се е скрил, дори и Мосад не може да го открие. Толкова е добър.

Внезапно из къщата на Махен отекна дълбок тътен и аз помислих, че ще има земетресение; но после осъзнах, че звуците не са сеизмични и че съм ги чувал и преди. Сякаш за да потвърди предчувствието ми, Лариса внезапно докосна с ръка яката си.

— Да, Малкълм? — Без да промени изражението си, тя кимна и каза: — Разбрано. — Погледна към Слейтън, после към мен и надвика ниското усилващо се бръмчене. — Охраната на Бел Еър, пазачите на Махен, трябвало да се обадят преди три минути. Една пехотна рота и един транспортен самолет идват насам. — Тя отвори два френски прозореца, които водеха към някакъв балкон.

След няколко мига въздухът навън затрептя като при голяма горещина; после в този въздух сякаш се отвори някаква цепнатина, през която видях Жулиен и зад него вътрешността на коридора на кораба. Сякаш висяха във въздуха. Странната гледка — предизвикана от частично затваряне на холографския проектор — накара проститутките в съседната стая да запищят, а Махен да се загърчи с подновена енергия.

— Кои сте вие, за бога? — попита той.

В отговор Слейтън само го пусна, защото Фуше ни махаше настойчиво.

— Побързайте! — извика той.

Хукнахме към балкона, докато бученето на кораба разтресе къщата достатъчно силно, за да събори колекцията оръжия на Махен от стената. Изтрещяха пистолети и продуцентът отново завика; но ние вече мислехме само за бягството. За няколко мига аз, Лариса и Слейтън бяхме на борда на кораба, който веднага потегли.

Така успяхме да дадем име на човека, когото търсехме. Благодарение на неуморните хакерски усилия на Тарбел скоро видяхме и страховитото му лице. Прослушването на официалните израелски съобщения показа, че Махен не ни е излъгал — началниците на Дов Ешкол наистина вярваха, че тъмните страсти, събудени у техния агент от кадрите със Сталин, ще намерят отдушник в някакъв вид публично разгласяване. Но ние предчувствахме, че светът няма да се отърве толкова лесно.