Кейлъб Кар
Господарят на времето (21)

21

Докато Лариса започна да насочва огъня във всички посоки и да изстрелва залп след залп към средните и по-големите прихващачи, изпратени срещу нас (магнитното поле на кораба отклоняваше малките), стратосферата беше осветена от серия взривове, както и от хаотичния, но не по-малко опасен огън на космическия лазер. Моята задача през това време беше да помагам на Илай, който се опитваше да определи коя точно широкообхватна радарна станция издава местоположението ни на американската ЛСОБС. Явно само няколко центъра бяха в състояние да преодолеят антирадарните технологии на кораба е упорито следене на объркващата комбинация от отразени и поети вълни, която разиграваше корабът ни (американците ги бяха разпознали, след като ни бяха видели в Афганистан). Като използваше оборудването в кулата, Илай — който действаше в хладнокръвния, но не по-малко енергичен и понякога дори шеговит стил, който вече приемах за нормален за всички на борда — в крайна сметка определи, че най-вероятният виновник е една далечна английска база (хипотезата му беше потвърдена от Лион Тарбел, който от долното ниво успя да прихване и разкодира серия съобщения, разменени между английските и американските въздушни сили).

Илай ми обясни, че трябва да знаем всичко това, защото, след като корабът ни определено е следен, щом излезем от стратосферата, вероятно ще бъдем посрещнати от по-конвенционални, но не по-малко опасни въздушни сили. Ако успеем да разберем какви и чии самолети ще бъдат те, полковник Слейтън можеше да програмира компютрите на кораба да изберат подходящ курс и скорост, за да ги избегнем. Илай изглеждаше уверен, че това не е особено трудно. Докато обсъждахме възможността да се изправим срещу военни самолети, били те безпилотни или не, аз се почувствах заразен от живия му, леко практичен ентусиазъм.

Тази неочаквана реакция само се усили, когато се активира алармената система на кораба — знак, че сме се спуснали и трябва да се приготвим за нова и може би по-опасна офанзива. Врагът ни вече не беше някаква антибалистична ракетна система, обречена на провал още от създаването си, а бойна техника, изпратена да ни унищожи. Изглежда, това и друг път се беше случвало; всъщност според уловените през последните месеци от Тарбел радиосъобщения корабът на Малкълм беше придобил митична слава сред въздушните и военноморските сили по света. А тъй като бойните самолети на страни като Англия и Съединените щати вече бяха снабдени с мощни снаряди и умели пилоти, които ги управляваха лично или (както при американското нападение над Афганистан) ги насочваха от корабите и базите си, понякога Малкълм се беше измъквал на косъм.

И този път щеше да стане така. Когато се спуснахме през облаците над Северно море до петдесет и деветия паралел, почти веднага ни пресрещнаха изтребители на Кралските военновъздушни сили. Тъмните ъгловати силуети закриваха залязващото слънце и изглеждаха страховито. Когато се обърнах към Лариса, видях как тя ги оглежда с кимване и предизвикателна усмивка; но и тя ми се струваше загрижена.

— Гидиън — извика ме, — виж какво става на кърмата, моля те. — Тя стисна контролните лостове на оръдието, но без да стреля. — Брат ми не иска да използваме смъртоносно оръжие в такива ситуации, но ако тези неща са безпилотни, искам да си поиграя…

Хукнах по стълбата и коридора, стигнах до кърмата на кораба и видях Малкълм и полковник Слейтън до контролните табла. Слейтън спокойно, но бързо въвеждаше данни в един от терминалите.

— Новите ултраантирадарни модели на съюзническите сили — каза той. — За пръв път в действие, много устойчиви, въоръжени с ракети AIM-10, които могат да носят биологически, ядрени или конвенционални бойни глави.

— Има ли хора в тях? — попита Малкълм.

— Боя се, че да. Още не са създали дистанционно управление за този модел. — Слейтън се обърна и погледна много сериозно Тресалиан. — Може да не успеем да се измъкнем, без да отвърнем на огъня.

Малкълм, който ми се стори, че има температура, дълбоко се разстрои от тази новина; но преди да успее да отговори, по интеркома долетя гласът на Тарбел:

— Те се обадиха — каза той и пусна гласа на един от пилотите: „До неидентифицирания самолет: вие нарушавате британското въздушно пространство. Придружете нашия ескорт до най-близкото поле или ще стреляме срещу вас.“

Малкълм докосна един клавиш на пулта пред него и отговори натъртено:

— До английския самолет: по наши данни вие нарушавате шотландското въздушно пространство. Следователно нямате право да предявявате претенции към нас. — Той се обърна към Слейтън. — Можем ли да им избягаме?

Слейтън сви рамене.

— Още не сме се сблъсквали с този модел. Би трябвало да можем, но те вече ни разпознават и ще ни проследят, където и да отидем. Ако тръгнем към острова, ще ни последват с много повече от една ескадрила. Може да се спуснем, но ще трябва да намалим скоростта — не много, но достатъчно, за да ни настигнат. А над открито море едва ли биха се поколебали да използват ядрени глави. Единственият възможен изход е да се върнем нагоре, но…

За миг се възцари тишина и аз се обадих:

— Но какво?

Малкълм, чието лице пребледняваше все повече и повече с всяка изминала минута, почука нетърпеливо с пръст.

— Полковник Слейтън се опитва да бъде тактичен, Гидиън. Истината е, че сме летели необичайно дълго и сигурно забелязваш, че трябва колкото се може по-скоро да се върна на острова за спешна медицинска помощ.

По веждите му започнаха да избиват капчици пот също както преди: явно наближаваше нов пристъп. След като вече знаех причините за загадъчната му болест и обстоятелствата от миналото му, бях изпълнен с още по-силно съчувствие, отколкото първия път. Освен това изпитвах още по-силно уважение към стоицизма му.

— Това наистина е досадно — обобщи положението той. Добре тогава, полковник, щом трябва… — Той спря внезапно и докосна яката си, за да установи връзка със сестра си. — Сигурна ли си? — попита я той. Наклони глава и се взря в прозрачната обвивка на корпуса. — Колко далеч? Не виждам… чакай, ето ги!

Слейтън и аз се обърнахме едновременно с него, за да видим друга ескадрила самолети, които се спускаха над нас и зад нас. Силуетите им бяха по-обикновени от тези на британските самолети, а скоростта им не беше толкова висока — явно бяха много по-стари модели. Въпреки това смело нападнаха по-мощните самолети на нашите преследвачи. Докато прелитаха край нас, видях по корпусите им големи кръстове на Сейнт Андрюс.

— Нашите приятели от Шотландските републикански въздушни сили, доктор Улф — каза Слейтън, като видя обърканото ми изражение.

Една от последиците за Англия след скандала с писмата на Чърчил до Принцип беше решението на шотландския парламент официално да обяви независимост. Светът обаче не знаеше, че след като фалшифицирал писмата, Малкълм бе косвено отговорен за този спонтанен вот. Освен това, когато Малкълм продал контролния си пакет от корпорация „Тресалиан“, за да може да се посвети изцяло на кампанията си за дезинформация, той използвал част от получената огромна сума, за да купи тайно група малки Хебридски острови от шотландците. Цената била достатъчно висока, за да позволи на Единбург да окаже значителна въоръжена съпротива на опитите на Англия да възвърне властта си над северната си съседка. А през следващите години Малкълм продължил щедро да подпомага онова, което Лондон упорито наричал „шотландския бунт“, а останалата част от света определяла като „шотландска война за независимост“. Във въздуха около нас можехме да наблюдаваме част от видимите резултати от щедростта му.

— Наистина ли ще нападнат английските самолети? — попитах аз. — Струва ми се, че нямат никакъв шанс.

— Няма да ги нападнат — каза Слейтън. — Те летят на стари реактивни бомбардировачи хъриър, въоръжени с твърде бавни и недостатъчно мощни ракети. Но работата не е в това. От тях се иска само да задържат английските самолети, докато се гмурнем.

Така и стана; след няколко секунди корабът ни отново беше под водата. Бързо прекосихме залива Пентланд, на запад до Атлантическия океан, после на югоизток, достатъчно близо до повърхността, за да видим, че наближава буря. Въпреки това не бях подготвен за огромните вълни, които видяхме при излитането над повърхността; слава богу, че нямаше да се носим по тях, а на около сто и петдесет метра във въздуха.

След няколко минути зърнахме целта си: седем малки късчета земя, пръснати из водата пред нас. Докато приближавахме, забелязах по тях високи, чудновати скални образувания, закътани заливчета и брулени от вятъра зелени поля.

— Е, Гидиън — каза Малкълм, който изглеждаше малко по-бодър преди края на пътуването ни, — добре дошъл. Добре дошъл на Островите на края на света…