Кейлъб Кар
Господарят на времето (14)

14

Не след дълго Фуше се появи от камбуза с големи плата обикновена, но вкусно приготвена храна, каквато — осъзнах го веднага, поглеждайки Тресалиан — би се харесало на човек с остро неврологично заболяване. Впечатлението ми се потвърди, когато забелязах, че не пие никакъв алкохол.

— Извинете — обадих се аз, докато го изучавах, — но не казахте ли „глобален хаос“?

— О, всичко е за добро — побърза да отговори той. — Е, поне в общи линии. Но за да разберете каузата ни, първо трябва да вникнете във философията, която всички тук споделяме.

— Слушам ви.

Тресалиан кимна.

— Е, добре тогава, откъде да започна? Може би простото наблюдение ще бъде най-доброто. Хареса ли ви гледката по крайбрежието?

Внезапно вдигнах очи: затова ли корабът прекара толкова дълго време в мръсните води? За да ми направи впечатление, също както Лариса с нейната майсторска стрелба с пистолета със свръхскоростни патрони по време на битката?

— Беше доста потискаща — отвърнах внимателно аз.

— А не ви ли се струва, че нещо липсва в морето около нас? — продължи Тресалиан.

— Само рибите — пошегувах се аз, но сериозните лица около масата показаха колко ужасно сериозни са всъщност думите ми. — Господи — промълвих аз, — нима сме стигнали дотам?

— Гледката говори сама за себе си, докторе — каза мрачно полковник Слейтън, като прокара пръст по белега на лицето си. — Дъното на Атлантическия океан е истинска кочина, а благодарение на лъжите на правителството за налагането на ограничения върху риболова последните оцелели видове риби бяха прогонени в най-далечните кътчета на океана, където скоро ще бъдат открити и изтребени. — Той продължи леко да търка белега си, като ми напомни как „лъжите на правителството“ били допринесли за собствените му ужасни преживявания по време на тайванската кампания.

— Да — съгласи се мрачно Тресалиан. — Де да можех да кажа, че подобни неща са извън нормата на съвременното човешко поведение. Но все пак според реториката на цяло едно поколение нашият век би трябвало, да се е откъснал от тази норма, нали, докторе?

— Какво искате да кажете?

— Ами в крайна сметка началото на този век даде на човечеството огромна възможност да подобри както своята съдба, така и състоянието на планетата. Разполагахме с нужните инструменти. — Гласът му стана подчертано ироничен. — Нали беше дошла информационната епоха.

Тонът му ме озадачи.

— Да, до голяма степен благодарение на вашия баща.

Иронията на Тресалиан бързо стана язвителна.

— Точно така. До голяма степен благодарение на моя баща…

Бутнах чинията си встрани и се наведох напред.

— Преди малко вие нарекохте неговата работа „грях“. Защо?

— Е, хайде, докторе — отговори Тресалиан, докато си играеше с тънко сребърно ножче. — Мисля, че много добре знаете защо. И освен това подозирам, че сте съгласен с тази оценка.

— Може да споделям някои от вашите възгледи — казах аз, претегляйки думите си. — Може обаче да съм стигнал до тях по съвсем различен път.

Той отново се усмихна.

— О, съмнявам се. Но нека проверим. — С мъка се изправи на крака, макар да бе изял само половината от порцията си, и започна бавно да обикаля масата. — Да, доктора, баща ми и неговите колеги се погрижиха по-голямата част от света да има достъп до съвременния интернет. До това, което се рекламираше — много изкусително и, разбира се, успешно — като „неограничена информация“. А във времето, когато капитализмът и глобалната свободна търговия бяха победили и излезли извън контрол, хора като тях можеха много лесно да насаждат вярата, че влизайки в интернет, човек се свързва с една система на свобода, истина и… власт. Мнозинството се оттегли при компютрите си и се потопи в световната мрежа, а страдащите от философски скрупули позволиха да бъдат убедени, че всъщност подпомагат демократичната кауза на свободния обмен не само на стоки и информация, но и на идеи. С други думи, повярваха, че променят света, и то към по-добро.

Той извърна лице към океана, а тонът му отново се смекчи.

— Само че междувременно, необяснимо, но неоспоримо модата и въздухът станаха по-мръсни от всякога. Появиха се нови епидемии, за които нямаше лекарства. Бедността, анархията и конфликтите съсипваха все повече части от света. — Той отново въздъхна и вдигна вежди. — А рибите изчезнаха… — Когато отново се обърна към мен, лицето му излъчваше парадоксално и смущаващо спокойствие. — Как стана, доктор Улф? Как се случи всичко това във века, когато свободният поток на информация и търговия уж създаде един по-добър глобален ред?

Точно в този момент интеркомът на кораба пусна още един леко пулсиращ алармен сигнал и полковник Слейтън обяви, че след две минути ще последва ново „превключване на системата“.

— Ще летим няколко часа в стратосферата, доктор Улф — каза Тресалиан. — Как ви се струва да получите кафето и десерта си на височина двайсет километра?

Не бях забелязал, че по време на вечерята корабът е променил ъгъла си на движение и само след няколко секунди трептящият образ на почти пълната луна се показа през повърхността на океана. Без да променя скоростта си, корабът излетя от водата във въздуха. Свръхмощните му електромагнитни генератори го изхвърлиха в небесата с фантастична скорост, която обаче дори не разлюля порцелана върху масата.

Полковник Слейтън отиде тихо до стълбите и се заизкачва със спокойна увереност към контролното ниво.

— Няма нужда да се обаждате на острова, полковник — извика след него Тресалиан. — Проверих още веднъж апарата. Призори започваме.

— Съжалявам, Малкълм — отговори Слейтън и продължи да се изкачва, — но военните трудно отвикват от многобройните проверки.

Тресалиан се разсмя тихо и се обърна към мен.

— Ислямските терористи в Афганистан отказаха да се вслушат в нашите предупреждения за американския удар, така че ще трябва да ги принудим да се махнат. Жените и децата им са в тунелите при тях, а аз не искам кръвта им да тежи на съвестта ми.

— Но как можете да ги принудите да се махнат? — попитах аз.

— Е, мога да ви кажа, докторе — отговори Тресалиан и повлече тялото си по-далеч от прозрачния корпус. — Не мисля, че би било много по-полезно сам да го видите.