Кейлъб Кар
Господарят на времето (20)

20

Седнах на леглото.

— На колко години си била тогава? — попитах аз. Не можах да кажа нищо друго.

Лариса сбърчи лице по детински.

— На единайсет, когато се погрижихме за мама. Работата с татко стана една година по-късно.

Съвсем объркан, открих, че се връщам към ролята си на психиатър.

— А те… а убийството… беше ли предумишлено?

Тя ме погледна в недоумение.

— Гидиън, ние с Малкълм винаги действаме предумишлено. Така сме родени. Но ако всъщност питаш дали е имало някаква провокация, то отговорът е да, имаше. — Тя отново погледна тавана. — И то немалка.

Не свалях очи от нея, докато затъвах още по-дълбоко в професионалната си обективност, макар някак си да се мразех заради реакцията си.

— Каква например? — попитах аз.

Тя внезапно ми отправи лека, искрено щастлива усмивка и ме придърпа обратно до топлото си тяло.

— Харесва ми да спя с теб — каза тя. — Имах известни колебания.

Постарах се да отвърна на усмивката й.

— Дарбата да ласкаеш явно не е била първостепенна цел на генното ти проектиране.

— Съжалявам — засмя се тя. — Просто…

— Лариса — казах аз, като докоснах устните й. — Ако не искаш да ми разказваш, недей.

Тя пое ръката ми.

— Не, ще ти разкажа. Всъщност не е особено сложно. — Тя отново се обърна към тавана. — Татко ме направи по-умна и по-хубава от мама, така че нищо чудно, че в един момент предпочете да спи с мен, отколкото с нея. — Аз потръпнах шокиран, но Лариса продължи с невъзмутимост, която често се среща при жертвите на подобна травма. — Тя смяташе, че вината е моя. Той спеше с мен, а после тя ме биеше за наказание. Малкълм винаги се опитваше да възпира и двамата. Но той никога не е притежавал някаква физическа сила. — Очите й заблестяха от дълбока обич и възхищение. — Да го беше видял обаче как замахва с патериците към тях и ги нарича с какви ли не имена.

— Напълно заслужено — казах аз. — Знаеш го, нали?

Тя кимна.

— С разума си да. Със сърцето не е толкова лесно. Затова в крайна сметка решихме просто да се отървем от тях. Първо от мама, защото беше не само зла, но и напълно безполезна. С татко трябваше да почакаме, за да завърши проекта си.

— Ти си продължила да търпиш това — удивих се аз, — защото си искала той да завърши четиригигабайтовата сателитна система?

— Ами нали знаех колко важна ще бъде тя за мен и Малкълм, когато татко умре — отвърна Лариса. — Преоткриването на интернет? Да, можех да понеса докосването му още няколко пъти, ако това означаваше, че аз и брат ми ще получим печалбите от него. Щом системата беше готова и заработи гладко, татко беше повикан на икономическата среща през две хиляди и седма. Затова изчакахме тя да свърши. И веднага започнахме да действаме. Отидохме до Вашингтон с него, дори се срещнахме с президента. По обратния път към Сиатъл в самолета бяхме само тримата.

Той беше много доволен от себе си — и защо не? Заедно с приятелите му току-що бяха станали най-могъщите хора в страната. Татко се напи. Падна върху аварийния люк и без да иска, го отвори. Поне привидно. — Лариса въздъхна и вдигна пръст. — За щастие любещите му деца бяха достатъчно умни да сложат предпазните си колани и да останат спокойни, докато помощник-пилотът отново поеме контрол върху ситуацията. — Тя поклати глава. — Никога няма да забравя изражението му…

Докато тя говореше, професионалното ми отношение, без съвсем ясно да го осъзнавам, изчезна, отнесено от съпреживяването на собственото ми тежко минало. Затова в този критичен момент аз просто сложих ръка на лицето й и казах:

— Сигурно след като си направила това, убийствата не са те затруднили.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Но смъртта на баща ми не ме улесни толкова, колкото ме вдъхнови. Беше много вълнуващо да унищожаваш хора, които напълно си го заслужават. Започна много да ми харесва. Спомням си, че когато застрелях Раджив Карамчанд…

— Ти си го застреляла? — Карамчанд, естествено, беше индийският президент, позволил употребата на първите атомни оръжия във войната за Кашмир. Въпреки усилията на много разузнавателни служби убийството му оставаше загадка.

Лариса се усмихна и кимна.

— А когато го направих, изпитах същото чувство, както докато гледах падането на татко от самолета. Човек, който поема отговорност за живота и щастието на другите и после предава това доверие толкова безогледно — не мога да си представя нищо по-гнусно. Освен това — тя се обърна по корем и заговори по-бързо — помисли си само защо има такова табу върху убийствата? Това е смешно. Един политически лидер може да осъди хора на смърт или да ги накара да убиват, а президентите на корпорации могат да извършват какви ли не престъпления в името на търговията, но всички те се смятат за недосегаеми. Защо? Защо, когато си лягаше онази вечер, Карамчанд трябваше да се чувства по-сигурен от своите войници или от избиваните от него пакистанци? Защо един началник, който печели от робски труд, да бъде имунизиран срещу изпитвания от неговите работници ужас? Едно убийство от време на време е единственият начин да принудиш такива хора да се замислят по-сериозно над делата си. А за да накараш останалия свят да поразсъждава малко повече чии заповеди решава да изпълнява и на какво избира да вярва — е, нали затова правим всичко сега?

Замислих се над думите й.

— Да, разбирам — отвърнах бавно аз. — Макар че още не знам каква роля искате да играя.

Лариса обви с ръце врата ми и ме погледна доволно.

— Да ме правиш щастлива. Това не е ли достатъчно? — Като видя, че продължавам да гледам въпросително, тя се намръщи престорено. — Не? Е добре. Истината е, че Малкълм искаше специалист по психологически портрети. Направихме списък и ти беше на първо място заради познанията си по история. Тогава — тя се приближи, за да ме целуне, — когато видях онази твоя снимка…

Тя отдръпна устните си, а аз попитах:

— Защо точно специалист по психологически портрети?

— Различните ни противници реагират по доста необясними начини. Американците например с това абсурдно нападение над Афганистан. Те подозираха, че кадрите с Калдун са фалшифицирани. Дори им подхвърлихме някои намеци. Но те все пак продължиха. Малкълм иска да се опиташ да предсказваш такива неща. И, естествено, да поемаш от време на време дребни задачи като онази в тунела…

Лариса трябваше да спре, защото целият кораб внезапно се залюля по-силно от всеки друг път, откакто бях на борда. Обърнах се към затъмнения прозрачен четириъгълник в корпуса до леглото и видях навън бледа призрачна светлина: явно отново се бяхме изкачили на много голяма надморска височина. Сред мъглите на стратосферата и мрака на пространството отвъд нея видях десетки светещи обекти, които летяха към нас. Докато ни отминаваха, забелязах, че повечето са много малки, но някои с приближаването си добиваха значителни и застрашителни размери.

Втора експлозия освети небето около нас и отново залюля кораба така, че ме събори от леглото. Когато се изправих, видях, че Лариса наполовина е облякла гащеризона си, вдигнала е ръка към гърлото си и активира хирургически имплантирания комуникатор, който я свързваше с брат й.

— Да, Малкълм — каза тя по-скоро раздразнена, отколкото стресната от опасността, пред която се бяхме изправили внезапно. — Виждам ги, трудно бих могла да не ги видя. Сега тръгваме с Гидиън към кулата. Кажи на Жулиен да прехвърли колкото се може повече мощност към външните полета — знаеш колко непредсказуеми са тези неща.

Започнах бързо да навличам дрехите си.

— Какво става? — попитах аз, като се опитвах да звуча спокойно като нея.

— Нашите почитатели от Министерството на отбраната — промърмори тя, като гледаше навън. — Един от пилотите им сигурно е видял кораба ни в Афганистан. Май са вдигнали цялата си колекция играчки: ЕИ-та, ЛЕС-ове, ШОП-ове дори и един КЛ.

— Лариса — настоях аз, докато закопчавах гащеризона си, — загадъчните съкращения едва ли ще ме успокоят.

Дори посред такова нападение — или може би тъкмо заради него — Лариса стана игрива и кокетна.

— Не, но трябва да запомниш тези неща, докторе — целуна ме тя. — Повярвай ми, ще те изпитват. — Тя посочи към летящите в небето тела. — Леки екзоатмосферни снаряди, или ЛЕС-ове — те са най-малките. След това идват широкообхватните прихващачи или ШОП-овете и екзоатмосферните изтребители…

— ЕИ-тата — допълних аз, докато гледах невероятната демонстрация навън.

— А истински опасната гадост е ето там — завърши тя, като посочи някакъв сателит или платформа в далечината. — КЛ, космически лазер. Всички са част от ЛСОБС, локална стратосферна отбрана срещу балистични ракети. Като онези глупости от „Междузвездни войни“. Тя сграбчи ръката ми и двамата изскочихме в коридора.

— Колко точни са? — попитах аз.

— Не точността им ни притеснява — отвърна Лариса и се запъти към стълбата, която водеше до оръдейната кула на кораба. — Момчетата от ЛСОБС никога не са можели да улучат нещо нарочно. Това обаче не им пречи да бълват огън в атмосферата сякаш на шега. А едно случайно попадение може да причини големи поражения.

Стигнахме до стълбата и тръгнахме нагоре.

— Малко прилича на стрелба по чинии — засмя се Лариса, докато влизахме в кулата, където ни чакаше Куперман. — И не се притеснявай, корабите им са безпилотни, така че няма да убиваш никого. — Тя се покатери до седалката на оръдието и ми отправи лукава усмивка, която допреди няколко часа би ми се сторила много объркваща.

Сега обаче и аз й се усмихнах.