Кейлъб Кар
Господарят на времето (38)

38

За да успее планът ни, Ешкол трябваше да бъде в състояние да върви. Освен това мъчението, на което Саид беше подложил пленника си, събуди у мен някаква примитивна форма на съчувствие въпреки всичко, което знаех за евреина. Затова положих всички усилия да почистя, дезинфекцирам и бинтовам кървящите ходила на Ешкол, забравяйки в отвращението си от подобни изтезания, че човек с неговия тренинг и темперамент би могъл да тича на кървящи чуканчета, ако това би послужило на фанатичната му цел. Постъпката ми беше състрадателна, но глупава и затова единствено аз трябваше да платя за грешката си. Ако бе станало така, последвалата трагедия би имала някакъв макар и изкривен смисъл.

Малко преди уречения за смъртта на Ешкол час всички придружихме майор Самад до мястото на екзекуцията: покрива на същия изоставен хотел, където за пръв път бяхме слезли от кораба. Следвайки хитрите инструкции на Тарбел, малайзийците бяха построили там фалшив команден център, откъдето генерал Саид би могъл да ръководи войските си. Полковник Слейтън беше почти сигурен, че сме под постоянно сателитно наблюдение. В края на краищата Съединените щати бяха натрупали богат опит в такива операции за следене от разстояние, докато се опитваха да открият различни вражески лидери през последните трийсет години. Когато се върнахме при Саид, който се беше скрил в полуразрушен апартамент на по-долен етаж на хотела, полковникът обяви, че автентичният декор несъмнено ще доведе до желаните резултати. Генералът се зарадва да чуе това от друг висш военен и не след дълго нареди на хората си да доведат Ешкол.

В съответствие с плана затворникът беше облечен в униформа, която много приличаше на генералската със съответно оформено лицево окосмяване. Саид се притесняваше за очевидната разлика между неговия ръст и този на двойника му, но Слейтън го увери, че това няма значение, защото американските сателити ще ги наблюдават отгоре. Полковникът и Саид продължиха да обсъждат подробностите на операцията с все по-колегиален тон, който напълно успя да отвлече вниманието на генерала; междувременно Лариса и Тарбел се промъкнаха обратно до боулинг залата, за да вземат раницата на Ешкол и кутията с плутония. Не след дълго се върнаха и макар че тогава това ни се стори голям успех, скоро разбрахме колко дълбоко грешим.

В десет часа генерал Саид заяви, че е време да започваме: Ешкол беше отведен на покрива, където малайзийците трябваше да го вържат за тежка бетонна плоча. Излязохме и открихме, че както често се случваше в тази планина, красива призрачна пелена се бе спуснала над курорта, но над него небето беше чисто. През огромния бял ореол проблясваха звездите. Под сградата по заповед на генерала се бе събрала огромна тълпа и макар че районът беше заобиколен от въоръжени войници, зрителите нямаха нужда от насърчение да надават кръвожадни и смразяващи кръвта крясъци.

Тъкмо когато петима от хората на Саид се подготвяха да завържат Ешкол за прометейската му бетонна плоча, над ръба на покрива се показа нещо, което се надявах повече да не видя: една от американските „оси“, нашите спътници от стратосферата. И, естествено, не беше сама. За секунди целият покрив беше обсаден от тях. Появата им накара генерал Саид да попита притеснено полковник Слейтън какви са те, макар че първо трябваше да накара ужасените си войници да се успокоят и да останат на поста си. Слейтън направи всичко възможно да го убеди, че става въпрос за обикновени уреди за следене, но Лариса, Тарбел и аз знаехме зловещата истина. Като начало „осите“ можеха всеки момент да унищожат покрива и дори целия хотел в зависимост от степента на въоръжението си; но може би по-страшното беше, че американците ни бяха разпознали и това щеше да затрудни бягството ни и да ни направи по-лесно откриваеми, защото всички непознати радарни сигнали вероятно щяха да бъдат приписвани на нас.

Колкото и тежко да беше положението, тепърва щеше да се влошава. „Осите“ не атакуваха веднага вероятно защото далечните им оператори не можеха мигновено да разберат какво става на покрива; но появата им даде на Ешкол възможност за действие и той вложи всичките си умения, за да я използва докрай. След като се освободи от петимата мъже, които трябваше да го завържат за бетонната плоча, той обезвреди трима от тях със серия ритници и яростни юмручни удари в лицето. После отне оръжието на един от противниците си, застреля другите двама и те паднаха от ръба на покрива. Но Ешкол беше твърде умен, за да си помисли, че ще се измъкне от подобна ситуация с обикновен автомат. Явно още докато беше вързан и измъчван, той беше решил, че оръжието на Лариса е нещо съвсем необикновено. Затова ни засипа с град от куршуми, принуди ни да се пръснем да търсим прикритие, а после се хвърли към нея. Хитро се престори, че се кани да я нападне, но вместо това измъкна от кобура оръжието й и се търколи с него до ръба на покрива. Лариса, която се беше приготвила за ръкопашен бой, гледаше изумена.

Бяхме загазили сериозно, макар че в този момент само ние четиримата знаехме колко голяма е опасността. И другите обаче скоро щяха да научат. Докато „осите“ кръжаха покрай ръба на покрива като зяпачи, които се чудят чия страна да вземат и дали изобщо да се намесят, Ешкол започна да се промъква сред бетонните отломки с пъргавина, която би била забележителна дори и без преживените от него изтезания. Няколко минути след това представление той хвана един злощастен малайзийски войник на открито и стреля по него. Аз всъщност не бях виждал как това оръжие убива човек и ефектът беше едновременно по-силен и по-малко кървав от очаквания. По-голямата част от тялото на войника просто изчезна, както бе станало с Джон Прайс; а останалите късчета, напълно и безкръвно откъснати, приличаха на протези, сякаш никога не са били част от човешка плът. Половината от хората на генерал Саид се парализираха от страх, макар че малцината останали присъстващи показаха възхитителна решимост пред лицето на онова, което приличаше на сигурна смърт. От движенията на Ешкол обаче скоро стана ясно, че той изобщо не смята да се занимава с малайзийците.

Евреинът закрещя да му върнем раницата и кутията с плутоний. Явно някак си беше забелязал Лариса и Тарбел да ги носят на покрива. Събрах кураж и тичайки приведен, стигнах до Лариса с няколко скока, но тя ми каза, че смъртоносната стока е у Лион. Никой обаче не знаеше къде е той. Докато генерал Саид крещеше на Ешкол, че раницата и кутията му не са на покрива — доколкото му беше известно, бе точно така, — Слейтън, Лариса и аз пълзяхме между бетонните отломки и шепнешком търсехме Тарбел. От отчаяние опитите ми да го открия станаха прекалено шумни; и тогава го чух да шепне иззад шахтата на асансьора:

— Гидиън! По-тихо, глупако, или и двамата ще умрем!

Не можех да го видя, но се зарадвах, че е жив.

— Ранен ли си, Лион? — попитах аз.

— Още не! — отвърна той. — Макар че ако продължаваш така… Ооо, не. — Внезапно изпълнилия гласа му ужас показваше, че Ешкол е наблизо; когато вдигнах очи, видях едрият мъж да лежи върху шахтата извън обсега на малайзийците и да насочва оръжието си надолу. Чух как си иска раницата и кутията и предлага в замяна да подари живота на Тарбел.

— Лъжлив евнух! — каза Лион. — Твърде добре те познаваме…

Онова, което последва, макар и предсказуемо, бе кошмарно и непредотвратимо. Ешкол беше демонстрирал вкус към ненужните убийства, достоен за всеки социопат, така че нямаше причина да мислим, че Лион — без оръжие и без предимство — ще бъде пощаден. Въпреки това безшумният изстрел ме накара да изскоча от скривалището с толкова силен крясък, че Ешкол се обърна явно уплашен. Може би смяташе, че не бих бил толкова глупав, ако нямах някакво друго чудодейно оръжие. А може би дотолкова всяко човешко чувство у него беше съсредоточено единствено върху мъртвите му предци и той не можеше да повярва, че някой ще се изложи на опасност само от мъка по приятеля си. Каквато и да беше причината, той изглеждаше напълно смаян и вероятно това ме спаси. А колко объркани бяха той, генерал Саид, войниците и, струва ми се, американските „оси“, когато небето над хотела се разтвори и от него се показа Жулиен, който отново стоеше на люка на кораба ни!

Той държеше широкообхватно оръжие зашеметител и го насочи към мястото, където допреди малко лежеше Ешкол. Само че отново стана ясно в колко много подобни ситуации беше попадал терористът: мисля, че изчезна още преди Фуше да натисне спусъка. Внезапният вик на останалите малайзийци, които бяха изгубили и последната капка самообладание при вида на носещия се из въздуха крещящ французин, показа, че Ешкол е тръгнал надолу към улицата по едно полуразрушено стълбище. Никой от войниците обаче не искаше да го преследва, преди заповедите на генерал Саид да се превърнат в открити заплахи. Когато войниците най-сетне тръгнаха, полковник Слейтън и Лариса хукнаха към мен; но аз вече се бях втурнал към обратната страна на асансьорната шахта.

От Лион не беше останало нищо освен една ръка, вероятно онази, която беше държала раницата и кутията, ако съдим по това, че Ешкол бе внимавал да не я повреди. От тези неща обаче нямаше и следа, макар че в момента това не означаваше нищо за мен. Паднах на колене и в безумната си скръб се закисках през сълзи, защото средният пръст на мъртвата ръка на Лион беше вдигнат, както сигурно го беше заварила смъртта. Скоро Лариса ме прегърна и се опита да ме вдигне и да ме отведе към спуснатата стълбичка на кораба, но в мъката си аз не исках да помръдна. Войниците на улицата започнаха да ни засипват с огнени залпове, а „осите“ се понесоха към люка с ясното намерение да го огледат, за да могат операторите им да решат дали да атакуват; и все пак аз не можех да тръгна, не и преди да съм решил какво, за бога, да правя с ръката на Тарбел.

Внезапно ми хрумна, че нищо не би зарадвало Лион повече от ужасяващия ефект, който този самотен, призрачен остатък от земното му съществуване би имал, ако внезапно полети към тълпата долу. Може би шегата ми беше жестока и дори гротескна, извадена от контекста си; но в онзи момент бях заобиколен от толкова насилие в необикновени, дори абсурдни мащаби, че идеята ми се стори напълно подходяща. Затова вдигнах единия си крак и запратих останките от дребния особняк, моя истински приятел още от пристигането ми на кораба, за да изиграят последния си номер.