Кейлъб Кар
Господарят на времето (47)

47

До бреговете на Занзибар,

два дни по-късно, 3 часа сутринта

Колкото и бързо да се опитах да разкажа тази история, мога да я довърша още по-накратко; защото събитията от последните дванайсет часа ме увериха, че никой няма да повярва на написаното. Всички ние живеем в свят, различен от света, който съществуваше допреди петдесетина часа: светът, който обитавах, докато пишех тези страници. Още не знам колко различен е новият свят; видял съм само малка част от него. Но ако тя е показателна, ние на борда на този кораб сме може би единствените човешки същества, които знаят за удивителната трансформация. Всички останали не могат да не приемат тази реалност, като че ли така си е било открай време. Затова моят разказ звучи не само невероятно, а направо налудничаво.

Казвам „на борда на този кораб“, защото за свое учудване аз се озовах тъкмо тук: на борда на големия електромагнитен кораб, който до вчера ми се струваше най-забележителното изобретение на Малкълм. Лариса спи до мен на леглото в кабината ми, докато аз пиша, изтощен от задачата да проумея станалото. Всъщност това се отнася и за всички останали. Разбира се, тази задача не помрачи радостта ми, че отново съм с нея, нито че всъщност приятелите ми не искат да проливат кръвта ми. И все пак тя дотолкова поглъща вниманието ми, че щастливите мигове ми се струват нереални и всеки миг очаквам отново да се събудя в лагера на вожда Дугумбе и да чуя как жените шетат, а мъжете приготвят оръжието си. Може би затова не мога да спя, затова не искам да спя, докато не запиша и последния епизод: ако този нов свят наистина съществува, когато се събудя, може да се наложи да се върна към написаното, за да си спомня как се е появил той.

Ние с Мутеса изгубихме неколцината войници, които ни придружаваха за по-малко от дванайсет часа, след като напуснахме лагера. Когато корабът на Малкълм най-сетне се появи на хоризонта зад нас, видът му ги изплаши до смърт; както впрочем и мен. Но Мутеса, както винаги безстрашен, ни намери подслон в хралупата на гигантски баобаб и се опита да ми помогне да посрещна достойно смъртта си. По негово настояване аз неохотно извадих оръжието си, макар да не можех да си представя, че ще се наложи да го насоча срещу Лариса и останалите. Чудех се дали не е по-добре просто да се предам.

Така и реших да направя за огромно учудване на Мутеса. Когато корабът приближи дървото, в което се криехме, той настоя да ме придружи до поляната край него, за да не бъда просто застрелян като куче. Не разбрах точно как смяташе да ме предпази, но се радвах, че няма да извървя сам последните си крачки на тази земя.

Корабът бавно се заспуска към нас, докато дъното на корпуса му не докосна връхчетата на разлюляната трева. Мутеса гледаше смаяно. После зелените светлинки замигаха, люкът се отвори и през него се показа Фуше, следван от Лариса. Колкото и да бях изплашен, сърцето ми трепна щастливо; тя изглеждаше по-красива от всякога, толкова красива, че отначало не чух как се опитва да надвика рева на двигателите с изпълнен с отчаяние глас. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво ми казва, и когато най-сетне проумях, усмивката ми угасна.

— Малкълм изчезна — крещеше тя.

Докато Лариса и Фуше продължаваха да ми махат да се кача на кораба, аз се опитвах да си обясня какво става. Обясненията обаче ме чакаха на борда, а не тук, на тревата. Обърнах се да се сбогувам с Мутеса и открих, че той вече се усмихва: бях му разказвал за Лариса (макар и не за кораба) и след като я видя, той явно бе решил, че всичко е наред. Прегърнах го силно. Той ми каза да не съжалявам, че се връщам в своя свят, защото неговият не е по-добър — извод, до който усещаше, че вече съм стигнал. Усмихнах се и кимнах, а после хукнах към кораба, скочих вътре и потънах в прегръдките, по които от толкова време копнеех насън и наяве.

След като получих прегръдка и почти толкова целувки и от Фуше, аз тръгнах с двамата си приятели към кърмата на кораба, където ни чакаха полковник Слейтън и братята Куперман. Те ме посрещнаха също толкова сърдечно, а аз се чувствах безкрайно облекчен, че опасенията ми са били съвсем безпочвени. Но преди да обсъдим сериозно случилото се, трябваше да се скрием от оръжията на различните племена, които приятелите ми неволно бяха настроили срещу себе си в опитите си да ме открият. Езерото Албърт изглеждаше най-доброто място за подобно скривалище и скоро потънахме под повърхността му, заобиколени от военни, човешки, промишлени и животински отпадъци, изхвърлени там през дългите години на упадъка на Африка. Скоро се стъмни и мракът милостиво скри тази мрачна гледка; когато седнахме да говорим около масата за съвещания, не включихме външните светлини на кораба отчасти за да не ни открият, отчасти за да се спасим от грозната гледка отвън.

Стиснал ръката на Лариса, аз слушах историята на изчезването на Малкълм. Нямаше много за разказване. Успехът на плана „Вашингтон“ явно го бе довел до дълбока депресия. Убеден, че измамата скоро ще бъде разкрита и най-накрая ще накара всички да признаят ненадеждността на съвременните информационни системи, той с удивление бе наблюдавал как през пролетта и лятото тя се е превърнала просто в поредния повод за медиен шум и академичен ревизионизъм. През лятото Малкълм отначало спрял да яде редовно, после не хапвал нищо. Излизал от лабораторията си толкова рядко, че другите се чудели как живее. Накрая, когато се заключил за три дни без прекъсване, Лариса извадила пистолета си и унищожила вратата.

Вътре намерила машина, каквато никой друг от екипа не бил виждал. Нямало как да разберат как е изглеждала първоначално, защото била сериозно пострадала: или от нечий разрушителен гняв, или от силна експлозия. Във всеки случай от Малкълм нямало нито следа; нито тяло, нито следи от кръв. Всичко това накарало Лариса да си спомни за моето предупреждение, че Малкълм замисля самоубийство. През следващите няколко дни го търсели из цялата околност с кораба и реактивния хеликоптер, а после се мъчели да измислят къде другаде може да е отишъл и как. Когато най-накрая признали, че не могат да разрешат загадката, Лариса решила, че е време да открие мен (задачата им отнела само една седмица) и да види дали аз мога да предположа къде го е отвело отчаяното му душевно състояние.

Стреснат, но не съвсем изненадан от всичко това, аз се опитах да намеря някакви алтернативи на най-мрачния вариант. Но опитът ми беше обречен от самото начало и докато осъзнавахме това, другите един по един започнаха да се извиняват и да се оттеглят в кабините си, за да осмислят единственото възможно заключение — че Малкълм, отчаян не само от измамата с Вашингтон, а и от провала на последното си изобретение, беше разбил машината на парчета и се бе хвърлил в океана. Нямаше нищо странно, че не открихме следи от самоубийство; водите на Северния Атлантик бяха толкова безбрежни, че дори мощните детектори на забележителния кораб не биха успели да намерят тялото му, преди да бъде разкъсано от хищници или просто да потъне в някоя бездна.

Разбира се, Лариса беше подозирала, че това най-страшно заключение е неизбежно. Но общата им история беше толкова уникална и горчива, че никакви предчувствия не можеха да облекчат удара. Радвах се, че мога поне малко да го смекча. Може би не беше романтичното завръщане, за което толкова месеци се опитвах да не мечтая — всъщност цяла нощ не станахме от масата за съвещания, — но докато тя се притискаше все по-близо до мен, поне започвах да чувствам, че тя ще надживее загубата и че връзката ни все още има бъдеще. Изгревът ни завари в това смътно, мъчително изтощение, което често придружава скръбта; и тогава, преди някой от нас да разбере, започна да се случва нещо много странно.

Ясните слънчеви лъчи обляха кораба.

Водите на езерото Албърт бяха кой знае как прочистени от мръсотията, която така се набиваше в очи предишната вечер; гледката беше толкова невероятна, че ние с Лариса неволно станахме, отидохме до прозрачния корпус и няколко минути се усмихвахме в почуда. После другите се втурнаха към нас, не един по един, а като шумна тълпа; крещяха новината и питаха — малко глупаво, дразнех ги аз — дали сме видели какво става. Нямаше никакво рационално обяснение: не бяхме чули никакви машини през нощта, а освен това такава техника в Африка нямаше; а може би и в целия свят. Наистина чудо; но изненадите тепърва започваха.

След като включихме холографския проектор, излязохме над повърхността и видяхме, че по западния бряг на езерото не се водят никакви военни действия. Затова пък имаше животни: онези видове, които според книгите и собствените ми очи бяха изчезнали, сега бяха навсякъде. Сякаш виждах пожълтелия стар плакат от онзи западнал бар в Неапол. Никой не намираше думи, но за разлика от друг път мълчанието ни не се дължеше на ужас; този път то изразяваше тиха радост, прекъсвана от време на време от смях и кратки възгласи на удивление.

Бавно се окопитихме и се запитахме какво да правим оттук нататък. Предложих да тръгнем към брега, за да видим дали по пътя няма да разберем какво става. Процъфтяващи села и градове красяха пейзажа, където допреди няколко дни стояха само призрачните развалини на чумата и войната. Край нас все така преминаваха животни, а от време на време и по някой луксозен автобус с туристи. Когато наближихме крайбрежието, белезите на една цветуща цивилизация ставаха все по-чести и по-внушителни. А когато стигнахме морето, видяхме следното:

Занзибар. Този беден остров в по-далечното минало бе център на търговията с роби, а в по-близкото — жалка, нездрава развалина. Но сега? Пред нас се възправяше нещо, което приличаше по-скоро на Хонконг, само че построен не само с пари, а и с вкус. Един сияен град се възправяше в центъра на остров с великолепен пейзаж. Високите небостъргачи подчертаваха цветовете на морето, джунглата и девствените бели коралови плажове на Занзибар. С една дума, пред нас бе един оазис на просветената индустрия и красотата, чието съществуване бе необяснимо.

Сега нашият кораб лежи под водите край този оазис. Все още нямаме обяснение, разбира се, а пък и системите за наблюдение и контрол на нашия кораб не ни помагат кой знае колко. Имаме проблеми със сателитните връзки, а дори когато успеем да ги осъществим, чуваме странни новини от цял свят, които звучат още по-нелогично от това, което видяхме в Източна Африка. От време на време чуваме за конфликти там, където такива не би трябвало да има, заедно с по-честите и по-забележителни съобщения, от които разбираме, че много горещи точки на планетата сега се радват на мир и благоденствие. Всичко това подкрепя следната привидно невъзможна, но въпреки това очевидна теория:

Малкълм бе успял да победи времето.

Ако това наистина е така, машината му сигурно се е самоунищожила, след като е изпълнила задачата си. Може би той я е програмирал така. Затова не можем да разберем къде или по-скоро кога е отишъл. Списъкът на възможностите е безкраен, както открихме, когато на вечеря се опитахме да определим до коя точка в историята трябва да се върне човек и какво трябва да направи, за да постигне видените и чути от нас промени. Все още не знаем докъде се простират те; ако приемем, че невъзможното се е случило, трябва да обиколим света, както веднъж ми предложи Лариса, да живеем по собствените си закони и да наблюдаваме следите от ръката на нашия изгубен приятел и брат, за да разплетем загадката на неговото изчезване. Но времето и историята са безкрайни мрежи и най-лекото докосване до безбройните им нишки може да доведе до невъобразими промени; затова може никога да не узнаем истината.

Ако наистина е успял, дали не е оставил някакви следи? Бележки? Не можахме да намерим нищо, но сигурно трябва да се върнем на Сейнт Килда, за да проверим пак. Ала дори и да открием такава документация, нима някой от нас би могъл да я разбере достатъчно, за да повтори експеримента? И дали бихме искали да го сторим? Много въпроси и никакви отговори. Можем само да бъдем сигурни, че каквото и да се е случило, Малкълм никога няма да се върне. А сигурно не би и пожелал, дори и с цената на живота си. Макар този нов свят да е по-съвършен, той все пак е съвременен и Малкълм няма да се чувства по-добре в него. През целия му живот ужасните физически и емоционални травми го бяха превърнали в човек, който не можеше да се чувства щастлив никъде във Времето. Може би сега за отмъщение той бе разрушил самото понятие за време; и може би така бе преживял, макар и за миг, обикновената човешка радост, която толкова упорито и трагично му беше убягвала в тази реалност.

Що се отнася до останалите от нас, всички намираме утеха в мисълта, че може би Малкълм е постигнал мечтата си. Това се отнася най-вече за Лариса. Разбира се, тя тъгува за брат си, с когото е споделила толкова тайни и скърби, колкото не пожелавам на никого. Но знае, че независимо дали е победил Времето, или е бил победен от него, Малкълм най-сетне е намерил покой; а мъките, които му се струваха безкрайни, се оказаха само преходни болести на един неспокоен свят — свят, който той в крайна сметка може би бе направил по-мъдър.