Кейлъб Кар
Господарят на времето (3)

3

Двайсет минути по-късно двамата с Макс седяхме пред компютрите, които почти изцяло покриваха старото бюро в кабинета му на Двайсет и втора улица до река Хъдсън. Докато гледахме основния му екран, ние унищожавахме безмилостно вегетарианските сандвичи, които бях взел от закусвалнята долу. Толкова бяхме погълнати от видяното — дори и скептичният Макс, — че дори нямахме време да се впуснем в обичайната си носталгия по дните преди опустошителната епидемия от коли инфекция през 2021-ва, когато все още можеше да се купи истински хамбургер не само в най-скъпите ресторанти в града.

На екрана пред нас беше познатата вече до втръсване сцена отпреди три години: подиумът на балната зала в чикагския хотел, внушителната фигура на устремилата се към него президентка Емили Форестър, която изтрива няколко дребни капчици пот от челото си и се приготвя да приеме номинацията на своята партия за втори мандат. А в далечината — лицето на убиеца, по-късно уголемено и станало познато на всеки мъж, жена или дете в страната, след като преди година откриха снимките, направени от все още анонимен човек в тълпата. Само два месеца по-късно това лице бе свързано с име: Тарик Калдун, дребен служител в афганистанското консулство в Чикаго. Възмездието дойде бързо: въпреки неспирните си жалки твърдения, че е невинен, Калдун получи доживотна присъда в затвор със строг режим до Канзас Сити. В резултат на което и без това крехките дипломатически отношения между Съединените щати и Афганистан се напрегнаха почти до скъсване.

Но този ден ние с Макс имахме други проблеми: на получения от мисис Прайс диск образите внезапно изчезнаха, вместо да преминат към сцената на паника, която обикновено следваше убийството. Екранът потъмня за няколко секунди, а после отново видяхме записа на престъплението. Само че вместо лицето на Калдун имаше внимателно очертано празно място. После екранът отново потъмня и на него се появи трета версия на същия филм; този път обаче човекът с пистолета беше съвсем различен; азиатец, може би китаец, но със сигурност не афганистанец.

Обърнах се към брадатия си приятел.

— Какво мислиш?

— Мисля, че тия неща ги готвят с камилски тор — отвърна Макс, докато дъвчеше пържено картофче, без да сваля очи от екрана. — Той бутна настрани картонената си чиния.

— Дискът, Макс — не се стърпях аз. — Според теб фалшифициран ли е, или не?

— Може и да е — сви рамене Макс. — Нямаше по-добър от Прайс във визуалната манипулация, а всички знаем, че не можем да вярваме на нищо, което не сме видели с очите си. Но моят софтуер не отчита нищо нередно.

Което значеше много. Като повечето частни детективи в наши дни Макс разчиташе изключително на компютрите за всичко — от разпознаване на фалшификати до анализ на ДНК. Щом неговите програми, а те бяха най-добрите, не долавяха следи от преднамерена манипулация в онова, което гледахме, значи ставаше нещо много объркващо. И тъй като то засягаше един от най-тежките случаи на политическо насилие в наше време, започна да ми става пределно ясно какво означава този диск и защо Вира Прайс се държа толкова отчаяно в кабинета ми.

— Ако Прайс наистина е бил забъркан в нещо — промърмори Макс, — значи трябва да видим мястото на убийството му.

— Полицията го огледа много щателно.

— Аз съм работил в полицията, Гидиън — отвърна Макс, като поглади брадата си. — Трябва да погледнем сами. А има и нещо друго… — Той примижа и доближи пълното си тяло до компютъра. — Усещам, че има още нещо на този диск. Нещо закодирано, и то не как да е. Ще ми трябва време да го разчета, но бих се заклел, че е там…

— Едно по едно — казах аз. — Ако това не е представата за шега на някой гений по специалните ефекти, значи вече сме отворили една много гнусна кутия червеи. Не ни трябва и втора.

— Хей, ти ми донесе тоя боклук, Шерлок — оригна се той и намръщено се залови за клавиатурата. — По дяволите. Не трябваше да те оставям ти да носиш храната.