Кейлъб Кар
Господарят на времето (1)

1

Някъде в планинската верига Митумба в Централна Африка

Септември 2024 г.

Тръгваме призори, така че трябва да пиша бързо. Според всички данни преследвачите ми са съвсем близо: същите разузнавачи, които през последните два дни ми съобщиха, че са видели самолета фантом да се спуска постепенно от североизток и да изгаря земята по пътя си, сега твърдят, че са го мярнали край езерото Албърт. Домакинът ми, вождът Дугумбе, най-сетне спря да настоява да позволя на воините му да ми помогнат да се бия мъжки и вместо това ми предложи ескорт от петдесет души, които да прикриват бягството ми. Макар да съм благодарен, аз му казах, че такава голяма група би била подозрителна. Ще взема само добрия си приятел Мутеса, който пръв измъкна изтощеното ми тяло от високата джунгла, и още двама-трима, въоръжени с най-добрите френски и американски автомати. Ще тръгнем право към брега, където се надявам да намеря проход към по-затънтено и от тези планини място.

Сякаш са минали години, откакто съдбата ме запрати при племето на Дугумбе, макар в действителност да са едва девет месеца; само че действителността вече не значи нищо за мен. Тъкмо желанието ми тя да придобие отново смисъл ме накара да избера скривалището си в това далечно, прекрасно кътче на Африка, вечно раздирано от междуплеменни войни. По онова време жестокостта на тези битки ми се струваше по-маловажна от факта, че старите вражди в основата им се предават само устно от поколение на поколение; вярвах, че тук мога да бъда поне отчасти сигурен, че поведението на хората край мен не е манипулирано от невидимите ръце на онези, които с помощта на удивителните, но и плашещи технологии на нашата „информационна епоха“ заличиха границата между истина и измислица, между действителност и един ужасяващ свят, в който човек не може повече да вярва на очите, ушите и сърцето си.

Тук няма вестници, няма телевизори и преди всичко няма компютри, което значи никакъв проклет интернет. Дугумбе забранява всичко това. Обяснението му е просто и именно затова е мъдро: информацията, казва той, не е знание. Според него уроците на старейшините, предадени от най-мъдрите от тях, но запечатани единствено в ума — само те представляват истинско знание. Медиите, които изброих, могат да отдалечат човека от тази мъдрост и според Дугумбе да го превърнат в роб на най-страшния от всички демони — объркването. Имаше време, когато аз — човек от Запада, защитил не един, а два доктората — бих се изсмял и презрял подобно мнение; и наистина, докато бях тук, законите и фолклорът на тези хора събудиха у мен дълбоко безпокойство. Но все пак в един свят, пълен с преднамерено изкривена информация, със скалъпени „истини“, родили конфликти, далеч по-страшни от племенните битки на Дугумбе, аз усещам как се вкопчвам в същността на неговата философия по-здраво от самия него.

Ето, току-що го чух. Далечен, но безподобен; гръмовният тътнеж, който известява пристигането им. Скоро призрачният кораб ще изплува на небето; или може би ще се надигне от водите на езерото Албърт. И тогава отново ще лумнат пламъци, особено ако Дугумбе се опита да се противопостави на необикновените брат и сестра, които командват кораба. Да, времето изтича и трябва да пиша по-бързо. Макар че не е много ясно каква е целта на писанията ми. Дали не го правя заради собствената си нормалност, за да се уверя, че всичко наистина се е случило? Или пък се стремя към някаква по-висока цел, може би да създам документ, който да пусна по превърналия се в мой личен демон интернет, и така да отвърна на огъня с огън? Последната теория, естествено, предполага, че някой ще ми повярва. Но не мога да оставя това съмнение да осуети опита ми. Някой трябва да чуе и което е още по-важно, някой трябва да разбере…

Защото това е най-голямата истина на нашия век: информацията не е знание.