Кейлъб Кар
Господарят на времето (22)

22

Това явно беше прякорът, даден отдавна на малкия архипелаг, известен също и като Сейнт Килда. Защитен през по-голямата част от годината от толкова бурни води, че корабите дори не смееха да се приближат, Сейнт Килда изглеждаше идеален за Малкълм и екипа му. От 1930 г. островите били необитаеми, а сега там гъмжеше от фантастично многообразие от морски птици — олуши, чайки, тупици и какви ли не още, които се движеха на толкова гъсти ята, че променяха цвета на пейзажа. Но най-забележителното в тези острови беше атмосферата на почти осезаема загадъчност: изваяните от морето скали, останки от древен вулкан, напомняха за скрито минало, пълно със злокобни тайни и опасни приключения. Романтичен привкус може би; но когато акостирахме, аз вече бях обзет от всякакви романтични настроения.

На основния остров Хирта Малкълм беше изградил базата за своите операции до развалините на малко селце, строено преди няколко века. Сградите на базата бяха изкусно проектирани в тон с каменните руини, макар че техниката в новите постройки определено не принадлежеше на миналото. Всички системи за поддръжка и управление бяха напълно автоматизирани, така че нямаше нужда от човешко присъствие; островите можеха да останат пусти седмици и дори месеци наред. Що се отнася до стила, интериорът отразяваше отчетливия контраст на кораба: спартанска функционалност в лабораториите и контролните зали и гостоприемни антики в секторите за живеене и отдих. В една сграда, имитация на църква, се намираше апаратурата за активиране на озоновото оръжие, което явно можеше временно да променя и атмосферните условия на острова, когато климатът на Северния Атлантик станеше твърде суров.

Докато Лариса и полковник Слейтън подготвяха Малкълм за неговия режим на почивка и самолечение (той изпитваше разбираема неприязън към лекарите), останалите ме заведоха в стая с възхитителен изглед към един невероятен фиорд и морето зад него. През следващите четиринайсетина дни, докато Малкълм възстановяваше силите си в уединение, а после се затвори в една лаборатория, която пазеше като свое светилище, аз прекарах времето си с останалата част от екипа му, разглеждах островите, изучавах създадените от групата технологии и размишлявах върху неотдавнашните ни приключения. Това беше време за зареждане е енергия и постепенно усетих, че вече не говоря и не действам като доктор Гидиън Улф от Манхатън, професор в университета „Джон Джей“ и уважаван член на американското общество, а като някой, който подобно на спътниците си се е отказал от гражданството си и страната си. Качвайки се на борда на кораба на Малкълм в затвора „Бел Айл“, аз бях престъпил закона — в най-добрия смисъл на думата, разбира се, но подобни разграничения нямаше да ми помогнат много, ако попаднех в ръцете на властите. Затова се впуснах стремглаво в новата си роля — денем обсъждах бъдещи проекти, разучавах нови оръжия и технологии, а нощем все по-страстно се влюбвах в Лариса.

Сега всичко това ми се струва сън, към който бих се върнал с удоволствие, ако можех да забравя ужаса, който ме изтръгна от него.

Този ужас не беше непредизвестен, макар че в онези дни аз бях твърде погълнат от емоционална и интелектуална възбуда, за да разпозная признаците. Първия още си го спомням ясно: една вечер, докато слънцето отскачаше от скалата пред тъмното стъкло на прозореца в стаята ми (по това време на годината на Сейнт Килда се стъмваше напълно само за около три часа в денонощието), аз преравях джобовете на сакото, което носех в затвора преди няколко дни, и открих компютърния диск, който ми беше дала мисис Прайс. Докато го гледах, първата ми мисъл беше за Макс: не както го видях за последен път, с част от пианата му, отнесена от куршума на снайпериста на ЦРУ, а жив, засмян и приказлив както винаги. После бавно си спомних информацията, записана върху диска — цялата информация. Толкова се бях съсредоточил върху обстоятелствата около смъртта на Форестър, че съвсем бях забравил как Макс беше успял да разбие кода на втората поредица образи: старите кадри с нацисткия концентрационен лагер, през който преминаваше дигитално вмъкнатият силует на неидентифицирана фигура.

Пъхнах диска в компютъра, поставен върху едно обикновено бюро до прозореца, отворих записа и го изгледах още веднъж.

— Интересно ли е?

Гласът на Лариса леко ме сепна. Обърнах се и я видях да влиза бързо през отворената врата. Простенах тихо, когато тя се хвърли в скута ми, целуна ме бързо и обърна тъмните си очи към монитора.

— Какво е това, за бога? Да не си замислил да опиташ малко ревизионизъм?

— Да не искаш да кажеш, че не си го виждала? — учудих се аз.

Лариса поклати глава.

— Каквото и да е, не ми изглежда съвсем готово.

— Така е — отвърнах аз и отново пуснах филма. — Макс го откри върху диска, който получих от жената на Прайс. Бях забравил за него и когато го видях отново, реших, че и то е поръчка от брат ти.

— Ако е така, никога не съм чувала за него. — Лариса скочи и отиде при светещото табло до леглото ми. — Може би Лион знае нещо. — Тя натисна няколко клавиша. — Лион, ела в стаята на Гидиън, моля те. Той е открил нещо странно.

След няколко минути Лион влетя при нас. От устата му висеше цигара.

— Е, каква е загадката ти, Гидиън? — каза той. — Бях доста зает, когато ти… — Той внезапно спря, защото видя образите на екрана. — Какво, по дяволите, е това? — Докато аз отново обяснявах откъде имам диска, погледът на Тарбел се закова още по-настойчиво върху сивата фигура на монитора.

— Знам кой е — каза той, смаян и все пак объркан. — Да, сигурен съм, но не мога да… ето, виждате ли, когато се обръща в профил. Знам, че и преди съм виждал този силует.

— Точно така се чувствах и аз, когато го видях за пръв път — кимнах аз. — Но не можех да се сетя…

— Чакайте! — В сатанинските черти на Тарбел проблесна внезапно хрумване и той изтича до клавиатурата на компютъра. — Мисля, че мога да… — Не довърши изречението и се захвана за работа. После на екрана започнаха да се появяват и изчезват нови кадри.

— Какво е това, Лион? — попита Лариса. — Наистина ли Прайс е вършел за Малкълм и нещо друго освен филма за Форестър?

Тарбел сви рамене.

— Щом не е казал на теб, скъпа, определено не би споделил с нас. Но що се отнася до този загадъчен тип…

Той посочи екрана, където отново се бяха появили кадрите с концентрационния лагер. Тарбел почука още малко по клавиатурата и оживено възкликна:

— Ето го!

Изведнъж мистериозният силует придоби образа на човек, чието име всички знаехме:

— Сталин — промълвих аз, по-объркан от всякога.

— Да, наистина е Сталин — съгласи се Лариса, която изглеждаше не по-малко озадачена. — Но защо Прайс е сложил именно него в нацистки концентрационен лагер?

Тарбел само отново сви рамене, а аз попитах:

— Смяташ ли, че е важно? Може би трябва да попитаме Малкълм?

— Не, Гидиън — отвърна твърдо Лариса. — Не сега. Тъкмо от него идвам. Той е работил цяла нощ и си е докарал нов пристъп.

Вниманието ми се отклони към състоянието на Малкълм и аз се запитах на глас:

— Какво прави всъщност той в тази лаборатория?

Лариса безпомощно сви рамене.

— Не казва, но се мъчи от месеци. Каквото и да е, ще ми се да се откаже, защото отчаяно се нуждае от почивка. А що се отнася до това… — Тя се пресегна, за да изключи екрана на терминала, а после извади диска и го хвърли на Тарбел. — Според мен Прайс е работел върху някакъв филм. Забрави го, доктор Улф. — Тя обърна лицето ми към своето и се наведе да ме целуне. — Сега настоявам за пълното ти внимание.

Тарбел се прокашля.

— Май ставам излишен — каза той, като пъхна диска в джоба си и се отправи към вратата. — Нали ти казах, Гидиън, ти си късметлия…

Може би. Но късметът никога не трае вечно; и ако знаех колко бързо ще се обърне моят и колко важен за тази промяна беше откритият отново диск, не бих позволил вниманието ми да бъде отвлечено дори и от Лариса. Защото закършената версия на тези кадри твърде скоро щеше да доведе до едно толкова невъобразимо престъпление, че дори и нашият безсмислено хиперактивен свят щеше да занемее. Въпреки че то щеше да ме изпрати в изгнание в африканските джунгли, където чакам пристигането на бившите си сподвижници, объркан и ужасен както никога досега.