Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killing Time, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Зорница Димова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Свръхестествен трилър
- Социална фантастика
- Технотрилър
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2020 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- NomaD (2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Кейлъб Кар
Заглавие: Господарят на времето
Преводач: Зорница Димова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Балканпрес“ АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-009-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990
История
- — Добавяне
36
Дълго преди избухването на малайзийската война групата големи бели хотели около скъпото казино, известни като планинския курорт Гентинг, бяха признати за най-луксозния и популярен комарджийски център в Югоизточна Азия. След време освен казиното там бяха построени съоръжения и за други развлечения в опит да се създаде илюзията за място за семейна почивка; но този параван бе твърде прозрачен и игралните маси си останаха очевидната атракция, както личеше от факта, че бяха препълнени по двайсет и четири часа на ден. И макар че няколко хотела бяха пострадали през войната и малайзийският туризъм бе загубил съществена част от приходите си, много запалени души продължаваха да ходят на поклонение в Гентинг. Заедно с немюсюлманските войници от гарнизона на малайзийската армия (на мюсюлманите им беше забранено да влизат в казиното) постоянните клиенти поддържаха оживлението край масите, като в същото време подкрепяха онези спомагателни индустрии — проституцията, продажбата на алкохол и наркотици и кражбите, — които разцъфтяват там, където хората проявяват ирационална решителност да се разделят с парите си.
Но към 2023-а такива сравнително обикновени и дори любопитни занимания вече не бяха основният бизнес в Гентинг, както разбрахме от мига, в който Слейтън, Лариса, Тарбел и аз се спуснахме върху покрива на стария хотел „Тим Парк“. Той беше бомбардиран няколко пъти и в крайна сметка беше изоставен. По осеяните с отломки улици на курорта цареше необуздано веселие и кипеше търговия, която мога да опиша само като апокалиптичен базар. Сергии с оръжия, някои от които модерни, се издигаха в бетонните басейни на някогашни фонтани, а продавачите приканваха агресивно малайзийските войници, както и чуждестранните дилъри и терористи. Като видяха, че сме чужденци, търговците на няколко пъти идваха да ни питат дали не искаме да си купим и отведем вкъщи някакви „слуги“ — ясен евфемизъм за „роби“, — докато по-деликатни мъже и жени ни въвлякоха в тих разговор за всякаква възможна високотехнологична екипировка. Огромни тълпи се смееха, пиеха, пушеха, пускаха изстрели вместо фойерверки и двойки се натискаха навсякъде, където имаше по-малко боклуци, отколкото на земята. През цялото време артилерийските батареи не преставаха да обстрелват Куала Лумпур, а гигантска преносима радарна чиния следеше небето за поява на самолети на съюзниците. Картината беше изумителна, особено като се има предвид какво стоеше в дъното на всичко: простото желание на останалата част на света да продължи да диша.
Хаосът в курорта не ни обезпокои особено, макар временно да загубихме Ешкол от полезрението си. Знаехме как и защо бе дошъл в Гентинг и можехме да бъдем почти сигурни, че пак ще успеем да го намерим. След като поразпитахме къде може да се намери плутоний за военни цели — въпрос, който ни най-малко не стресна и не изненада търговците, — научихме, че такива сделки са монопол на генерал Тунку Саид, чийто щаб се намираше в една зала за боулинг до казиното. Отвън сградата приличаше тъкмо на това, в което се бе превърнала — в противовъздушно скривалище без прозорци. Саид, който с ескалацията на войната явно беше придобил статута на господар над района, освен това управляваше бизнеса на казиното; но сериозните му печалби идваха от продажбата на много редки стоки.
Лариса, естествено, беше взела със себе си пистолета си за свръхскоростни патрони и след кратко съвещание решихме да го демонстрираме пред Саид с надеждата, че желанието му да се сдобие с такова ценно оръжие ще го убеди да ни даде информация за Ешкол.
Докато приближавахме охраната през боулинг залата, забелязах, че сърцето ми бие забележително спокойно; чувствах, че вече съм натрупал достатъчно опит в опасни ситуации — особено след Афганистан с ислямските терористи, — за да мога да се справя с всяка сбирщина фанатици. (Разбира се, перченето ми се дължеше и на факта, че Лариса щеше да ми прикрива гърба.) Само че войниците, които охраняваха сградата, по нищо не приличаха на терористите от афганистанския епизод; всъщност спретнатите им дрехи и безупречното им държане рязко ги отличаваха от хаоса в курорта. След като се представихме, един от мъжете изпрати да извикат висш офицер, някой си майор Самад, който скоро се появи с още няколко войници и след като се скара на охраната, че не стоят непрекъснато мирно, изслуша предложението ни. После извади малък комуникатор и проведе тих разговор с някой, който можеше да бъде само генерал Саид; и след няколко минути ни поведе по тъмен коридор.
— Моля да извините войниците от охраната — каза той сериозно на добър английски. — На такова място трудно се поддържа дисциплина.
— Това е разбираемо — отвърна полковник Слейтън. — На вашия командир не му ли хрумва идеята да поразчисти града?
— Постоянно — въздъхна Самад, — но нали разбирате, парите ни трябват. Останали са ни само няколко бомбардировача, които и без това са много остарели. Казиното ни осигурява достатъчно пари, за да купим съвременни противовъздушни оръжия, но за покупката на нови самолети ни трябват по-сериозни приходи. Затова търпим онази обида към Аллаха там — той посочи центъра на града — и се молим Пророкът — благословено да е името му и мир да цари в душата му — да ни прости, защото ние се бием в негово име и за победата на правата вяра в Малайзия.
Слейтън кимна.
— Колко самолета на ден изпращат срещу вас?
— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Самад, — макар че вчера преброихме поне деветдесет и седем… — Той беше прекъснат от внезапния трясък на съборени кегли и любезни аплодисменти някъде пред нас. — А! — Лицето на Самад видимо светна. — Генералът явно се справя добре!
Залата беше разкошно обзаведена, но почти празна. Имаше две-три групи охрана, разположена стратегически в широкото помещение, а до две от пътеките група много добре облечени малайзийски офицери пиеха кафе, явно налято от големия и богато украсен самовар върху тъмния бар. Дребен мъж, чиято униформа беше по-добре огладена, с по-ярки нашивки и медали от униформите на останалите, запращаше топка след топка към кеглите в края на една от пътеките. Очевидно беше начинаещ, но компенсираше липсата на умения с ентусиазъм.
Това, както обяви майор Самад, беше генерал Тунку Саид, бич за Куала Лумпур и проклятие за ООН. Научил за пристигането ни, стегнатият командир заподскача към нас, усмихна се широко под добре оформените си мустаци и протегна ръка на всички освен на Лариса.
— Ужасно забавна игра е този боулинг, нали, безверни приятели мои? — каза той на английски, който беше дори по-добър от този на Самад. — Само не ми е ясно кой го е измислил. Някои казват холандците, други англичаните. Но май е все едно, защото и едните, и другите са управлявали Малайзия!
Силен взрив разтърси сградата и от тавана се посипаха гипс и циментов прах.
Последваха още експлозии и аз изпитах силното желание да се скрия позорно под една от близките пейки; генерал Саид обаче само погледна към тавана с ръце на хълбоците.
— А сега същите тези англичани и холандци ни бомбардират — каза той с гняв и удивление. — Бомбардират прекрасните сгради, които самите те са построили. Представяте ли си, безверници! И за какво? Заради тропическите гори? Заради кислорода? Глупости! Те сами унищожавал джунглата, и то само от гордост, което е грях пред Аллах! — Изведнъж той се спря. — Моля да ме извините. Искате ли кафе, безверници? Или чай? Или може би една игра? — Тръгнахме бавно към неговия коридор, където няколко войници разчистваха отломките и праха. — Казват, че американците са майстори на този спорт. — Той посочи един голям телевизор над бара. — И наистина изглежда така! — На огромния екран няколко професионални американски играчи се бяха заели здраво за работа. — Тук ловим канала за боулинг — гледали ли сте го? „Боулинг, през цялото време“ е техният лозунг. Разбира се, гледаме го от време на време, защото съюзниците непрекъснато блокират предаването. — Докато говореше, образът на екрана се изгуби. За миг генералът изглеждаше готов да се развика, но овладя гнева си и само въздъхна. — Разбирам, че сме във война, неверници, но питам ви, това не е ли прекалено?
Лариса пристъпи напред.
— Ако позволите, генерале, мисля, че мога да помогна.
Това предизвика снизходителното кискане на Саид, а подчинените му го последваха.
— Наистина трябва да ни извините, госпожо — успя да каже генералът. — Не се смеем на пола ви, макар че баща ви или брат ви сигурно живеят в мъчителен срам, като знаят как се появявате на публично място. Но как може някаква си жена…
Лариса вдигна ръка и се обърна, допря пръсти до яката на костюма си и заговори тихо, така че да не я чуем.
Генерал Саид кимна на полковник Слейтън.
— А, значи тя е избрана.
— Избрана ли? — попита Слейтън.
— От Аллах — кимна усмихнато Тарбел. — Генералът смята, че Лариса е слабоумна.
Саид сви рамене.
— Тя носи мъжки дрехи и си говори сама. Нима греша?
— Явно грешите, генерале — казах аз, като погледнах телевизора над бара. — Ако благоволите да забележите…
Внезапно предаването за боулинг се поднови и предизвика доволните аплодисменти на офицерите около нас. Правилно бях предположил, че Лариса беше помолила Малкълм да използва сателитите на Тресалиан, за да генерира стабилен сигнал и да активира канала за боулинг в Куала Лумпур. Бих искал да видя изражението на Малкълм след такава молба.
— Скъпи мои гости безверници! — възкликна Саид. — Това е много мило от ваша страна, много мило! Вие спечелихте нашето приятелство, макар и да сте обречени, безверници! Кажете ми какво мога да направя за вас. Майор Самад каза, че търсите плутоний.
— Всъщност търсим един човек — каза Тарбел, като извади един лист от бележките си за Ешкол, както и негова снимка.
Генерал Саид изглеждаше объркан.
— Човек значи? А не плутоний?
— Той търгува с плутоний — обясни полковник Слейтън. — Затова дойдохме при вас.
За пръв път Саид изглеждаше леко недоволен, сякаш подозираше каква е работата.
— И как се казва този човек?
Тарбел му подаде снимката и погледна бележките си.
— Вероятно използва името и документите на Венсен Гамбон, който навремето е работил за „Лекари без граници“.
Генерал Саид и офицерите му като един се отдръпнаха от нас, а приятелското им досега изражение стана враждебно. Саид сложи ръка на пистолета на кръста си.
— Приятел ли ви е този Гамбон?
— Не — отвърнах бързо аз, защото усетих, че недоразумението можеше да се окаже фатално. — Той ни е враг. Търсим го, защото е откраднал нещо, което е много важно за нас.
Изражението на Саид се смекчи леко, а ръката му пусна пистолета.
— Добре тогава — каза той, — може би мога да ви покажа нещо интересно.
Генералът кимна на един от офицерите си, който ни заведе до една врата зад гишето за обувки под наем на боулинг залата. Когато стигнахме, сякаш чух приглушени викове; после офицерът отвори широко вратата към стаята за поправка и складиране на обувки и ние видяхме следното.
Ешкол! Устата му беше запушена, а тялото му вързано за тежък дървен стол, като глезените му бяха пристегнат за предните крака на стола. Под обърнатите нагоре ходила беше поставена електрическа телена четка, която се въртеше бързо и постепенно разкъсваше кожата му. От устата на Ешкол се стичаше слюнка. Той продължаваше да крещи, а широко отворените му очи бяха обезумели от болка.
Когато отново погледнах генерал Саид, вече не можех да видя изискания, сладкодумен човек, който преди няколко минути ми се беше сторил толкова забавен. Разбрах защо всяваше такъв страх, а неизменната му усмивка само ми напомни, че векове наред ислямските предводители бяха измъчвали пленниците си тъкмо по този начин — като смъкваха кожата на краката им.
— Ето го вашия враг — заяви гордо генералът. — Вашите безверни сърца сигурно ще се възрадват да научат, че смъртта му ще настъпи много бавно!