Кейлъб Кар
Господарят на времето (13)

13

Масата за съвещания на най-ниското ниво на кърмата беше покрита с красива покривка и отрупана с порцелан, сребро и свещи, а панорамата навън бе оцветена в наситено черно-синьо, знак, че сме се насочили на изток към по-дълбоките води на Атлантическия океан, далеч от замърсеното крайбрежие. Външните светлини на кораба прорязвани дълбоките пластове с красиви снопове, но макар да се възхищавах на красотата на гледката, тя внушаваше чувство на странна и необяснима самотност. Опитвах се да се отърся от него, като го приписах на факта, че съм сам на непознато място, но тогава осъзнах, че истинската причини се крие в учудващата, ала очевидна липса на всякакъв живот във водата.

Тарбел вече бе застанал до масата заедно с братята Куперман; и макар да нямаше и следа от готвач, въздухът бе наситен с апетитни ухания. Тарбел ми поднесе чаша водка от личния си запас — непозната за мен руска марка, — а Илай Куперман попита:

— Нали обичате агнешко, доктор Улф? Средно изпечено, струва ми се. След няколко минути ще бъде готово.

— Никой от нас няма време да яде много през деня — добави Джона Куперман и тръгна към една вратичка, която явно водеше към нещо като камбуз, където Жулиен Фуше се трудеше с пот на челото над печка от неръждаема стомана. — Затова се опитваме да направим вечерите колкото се може по-цивилизовани.

Взех в ръце няколко чинии и прибори: много елегантни и много стари.

— Личи си — успях само да изрека аз, отпих от водката на Тарбел и отново се опитах да се ориентирам: все пак преди няколко минути стоях на същото това място и гледах как навън се води битка. — Предполагам, че никой няма да ми каже с какво сте толкова заети по цял ден. Искам да кажа, когато не помагате на някого да избяга от затвора.

Фуше извиси глас от камбуза:

— Ето това никога не трябваше да се случва! Това проектче на братята Куперман излезе извън всякакъв контрол!

— Хайде де, Жулиен — не му остана длъжен Илай. — Имаше не по-малко смисъл от всичко друго, което сме правили. Сам си виждал статистиката: хазартът се превърна в истинска напаст след кризата и в никакъв случай не можех да позволя някакви антропологически безсмислени легенди да го рационализират. Ако бяхме успели да подхвърлим онези доказателства…

— Да подхвърлите ли? — прекъснах го учуден аз. — Искаш да кажеш, че не сте откраднали нищо?

Джона Куперман ме погледна дружелюбно.

— Точно в тази гробница няма нищо, което си заслужава да бъде откраднато, доктор Улф.

— Гидиън — поправих го аз.

— Добре, Гидиън. Както сигурно знаеш, от години е известно, че индианците всъщност не са били първите жители на този континент. Само че много племена са се опитвали да скрият или унищожат доказателствата за това. Те основателно се страхуват, че ако внезапно бъдат изобличени като обикновени завоеватели, ще загубят емоционалните и историческите оправдания за много от своите съмнителни дейности, включително и за създаването на цяло поколение комарджии в своите казина.

— Тази гробница във Флорида в момента се изследва от екип от Харвард и ние с Джона се опитахме да подхвърлим там няколко предмета, за да демонстрираме…

Илай млъкна, щом чу тракането на инвалидната количка на Малкълм Тресалиан по контролното ниво над нас. По израженията върху лицата на мъжете край мен личеше, че всички са загрижени за състоянието му. Отпуснаха се, когато Тресалиан извика:

— Вечерята би била скучна без нашите професионални разногласия! Макар че сигурно ще усетите, доктор Улф, че тези дискусии могат да придобият доста личен характер в кода на вечерта.

Бавните и тежки стъпки по металното стълбище показваха, че Тресалиан се спуска надолу с помощта на патериците си. Скоро се появи пред нас и в очите му нямаше и следа от агонията, която ги бе изпълвала преди малко. Зад него се виждаше полковник Слейтън, постоянно нащрек за никакви неприятности, а също и Лариса, която изглеждаше още по-красива, след като ни бе измъкнала от сблъсъка със силите на реда.

— Е, господа, върху кого ще се нахвърлим тази вечер? — продължи Тресалиан. Забелязах, че след като видяха, че се е възстановил след пристъпа, другите не го попитаха как е, макар болката първо в главата и след това в цялото му тяло да бе жестока. Последвах примера им, като си припомних думите на Тарбел, че се случвало редовно. Освен това предположих, както когато го видях да се изправя, че Тресилиан съвсем не желае помощ и съчувствие.

— О, Малкълм, това е абсурдно! — прогърмя Фуше, като излезе от камбуза. — Илай и Джона продължават да твърдят, че тяхната лудория във Флорида си е струвала неприятностите.

Докато останалите заспориха бурно, но все пак добронамерено, Лариса се приближи към мен.

— Съжалявам, че не можах аз да те настаня — прошепна тя и на меката светлина тъмните й очи блестяха дори по-ярко от сребристата й коса. — Всичко наред ли е?

— Да, напълно — отвърнах аз. Отново се притеснявах в нейно присъствие. — Доктор Тарбел ми помогна да се окопитя, макар че не ми беше лесно. Само че как е брат ти?

— Сега е добре — отвърна още по-тихо тя. — Но за това можем да поговорим по-късно.

Спорът около масата се разгорещи, което накара Тресалиан да вдигне ръце.

— Господа, моля ви, дръжте се прилично. Джона, Илай, мисля, че в бъдеще ще ви помоля да ограничите дейността, свързана с хазарта, само до търсене на информация. Никой не ви обвинява за усърдието. Знаем колко сериозен е проблемът и на какви лъжи е основан. Но сега имаме далеч по-важни задачи. Да не говорим, че в момента се държим ужасно неучтиво към нашия гост, който, ако не греша, разбира само малка част от онова, за което говорим.

— Определено не грешите — усмихнато поклатих глава аз.

— Тогава нека да седнем, докато Жулиен ни сервира. — Тресалиан се настани начело на масата и ми посочи да седна до него. — Ще се опитаме да ви обясним ситуацията, докторе, след което ще можете да видите идеите ни на практика в Афганистан. — Той се наведе към мен. Сините му очи блестяха. — А после може да решите дали идеята за разпалване на глобален хаос ви се струва привлекателна…