Кейлъб Кар
Господарят на времето (41)

41

Ужасяващото, хипнотизиращо сияние беше започнало да избледнява дълго преди някой да може да проговори. Най-сетне Илай зададе въпроса, който мъчеше всички ни: „Как Ешкол е успял да се изплъзне?“ Разбира се, никой не можеше да даде отговор и мъчителната загадка витаеше обвинително сред нас по целия път към Сейнт Килда, където полковник Слейтън след дълги часове в кабината за наблюдение най-сетне щеше да открие обяснението. За момента обаче само поклатихме глави и продължихме да се взираме мълчаливо. Нямахме представа нито как се бе стигнало до тази трагедия, нито какво да правим по-нататък. Най-сетне Малкълм ни изтръгна от шока; със стържещ като мелнични камъни глас и смъртнобледо лице той нареди на Лариса да насочи кораба към горящия град — заповед, която накара всички да зяпнат невярващо. Като видя колко потресен е брат й, Лариса много нежно и внимателно му напомни, че такъв полет може да бъде опасен; но Малкълм ядосано отвърна, че корабът ще ни предпази от радиацията поне за известно време. Каза, че трябва да види разрушенията, както впрочем и всички ние. Без да спори повече, Лариса пое управлението, ние извършихме полета и така преживяхме ужас, с какъвто за щастие малко хора са се сблъсквали.

За това няма думи; поне аз не намирам. Да описвам ли колко оттенъци открих в обикновено наричаната „сива“ пепел или пък безбройните цветове на онова, което се нарича „обгоряла земя“? Кой може да опише с думи хилядите зверски изгорели и разкъсани човешки тела, живи и мъртви, на онези, които не се бяха действително изпарили? И все пак не можех да извърна очи. Чувал съм, че разрушението напълно приковава погледа с някаква перверзна, ала непреодолима сила, ала никога не бях очаквал, че самият аз ще го изпитам.

Епицентър на взрива, естествено, беше Кремъл, зад чиито стени зловещият Йосиф Сталин някога бе пил люта водка и беше замислял геноцид, макар и не онзи, в който Дов Ешкол го смяташе за съучастник. Разбира се, от тази сграда и околния район не беше останало нищо; нито пък от Червения площад, от реконструираната от самия Сталин Тверская, от модния Арбат или средновековното Замоскворечие. Миниатюрната бомба беше достатъчно мощна, за да изтръгне самото сърце на града и на цяла Русия — всичко това като отмъщение за един въображаем грях, в който напълно разстроеният Ешкол толкова отчаяно бе искал да повярва, че може би бе намерил оправдание за бруталното изпълнение на така наречения му синовен дълг, за да докаже, че е достоен за умрелите преди толкова години.

Mundus vult decipi.

Мрачната обиколка над опустошения град, за която Малкълм толкова настояваше, му дойде твърде много. Вината, изтощението и шока в съчетание с хроничната му слабост доведоха до криза, която не изненада никого. Наистина беше странно, че никой друг не рухна под бремето на подобна гледка. Полковник Слейтън за пореден път преметна през рамото си лявата ръка на потресения Малкълм, вдигна невероятно слабото му тяло и тръгна към кърмата на кораба. Лариса силно се притисна до мен, сякаш подозираше, и то с право, че всичко се е променило; после отиде да се погрижи за брат си. Тя държеше висящата му ръка, докато Слейтън го носеше. Илай насочи кораба по предварително програмирания курс към Сейнт Килда и всички се разотидохме, за да се опитаме насаме да възприемем непонятното.

Още преди да стигнем шотландския бряг, аз бях решил, че не мога да продължа да участвам в големия план на Малкълм. Съмненията, в които може би трябваше да се вслушам още когато за пръв път чухме за онзи, който по-късно щяхме да срещнем като Дов Ешкол — човек, патологично подготвен да бъде обсебен от подправена информация, готов да извърши убийство в нечувани мащаби заради нея, — същите тези съмнения сега звучаха в главата ми в оглушително кресчендо. Колко още като него бродеха по света? Как можехме да рискуваме да предизвикаме подобни катастрофи, като създаваме нови измами? И нима сега не се оправдаваха по един ужасен начин опасенията на Малкълм, че светът не иска да повярва, че неговите изкусни лъжи са само това и нищо повече? Дадох си сметка, че действията ни не помагат на човешкото общество да се отърси от информационния транс; а отговорността да докараш един луд до ръба за мен беше достатъчен аргумент да спра да участвам във всичко това.

Макар и трудни, тези интелектуални и морални заключения ми се струваха прости в сравнение с емоционалните и практическите проблеми на заминаването ми. На първо място, естествено, стоеше Лариса. След като преди години се бях примирил, че едва ли ще намеря жена, която не само да търпи, но и да харесва начина ми на живот и на работа, трудно можех да се откажа от онази, която най-сетне бях открил, особено когато към естественото привличане помежду ни добавех силните връзки, които често възникват между хора, чието детство е било белязано с насилие. Разбира се, имаше вероятност Лариса да остави брат си заради мен; и всъщност алтернативата беше толкова мъчителна, а съзнанието ми — толкова объркано, че на път към Сейнт Килда все повече се вкопчвах в тази идея.

Тази безумна илюзия, която влизаше в разрез не само с професионалното ми обучение, но и с целия ми опит с Малкълм и Лариса, въпреки всичко беше достатъчно мощна, за да ме накара да погледна на статута си на международен престъпник по друг начин. Дали да се оставя на милостта на световното правораздаване, да обясня, че аз лично нямам участие в измамата, довела до смъртта на милиони хора, и да рискувам да попадна в затвора? Не бих го направил; но чрез уменията, които бях усвоил от Малкълм и останалите, бих могъл да понеса и дори да харесам живота на международен беглец, стига, разбира се, Лариса да дойдеше с мен. Докато корабът прелиташе над остров Скай, мечтата ми ставаше все по-подробна и по-романтична. Двамата с Лариса щяхме да живеем в постоянно бягство и да взимаме всичко, което поискаме или ни беше необходимо от един свят, неспособен да ни спре.

И така, когато Лариса най-сетне се увери, че брат й си почива, влезе в кабината ми и се хвърли разплакала в прегръдките ми, аз приех това за знак, че любовта й към мен е започнала да надделява над привързаността към брат й. Но не й споменах нито за това, нито за безумните си планове, защото смятах, че е редно първо да поговоря с Малкълм. Запазих това мълчание през следващите няколко дни на Хирта, през които всеки член на групата ни се опитваше сам да се примири с преживяното. Не беше лесно и макар че успешно избягвахме да обсъждаме този въпрос помежду си, всеки от нас се чувстваше едва ли не длъжен да чете и да гледа новините за катастрофата в Москва. Истината за Дов Ешкол излезе наяве, но бе последвана от съобщения за неговите „съучастници“, които избягали с някакъв свръхмодерен самолет. С това към списъка с тревогите ни се прибави и притеснението, че някой може да атакува Сейнт Килда.

Поне последният от тези страхове се разсея, когато след два дни грижи за брат си Лариса излезе от стаята му и ни съобщи, че Малкълм се е свързал с Единбург; шотландското правителство отказало да разкрие покупката на Сейнт Килда на съюзниците, а той от своя страна обещал нови дарения за шотландската война за независимост. Успокоени, че поне за известно време ще бъдат оставени на мира, спътниците ми отново се заеха да размишляват за близкото минало и за несигурното бъдеще. Аз понечих да направя същото, но Лариса ме хвана за ръката.

— Той иска да те види — каза тя, като посочи към стаята на Малкълм, която препречваше пътя към личната му лаборатория. — Само гледай да не се вълнува много, Гидиън. Оправя се, но още не е съвсем добре. — Тя ме целуна бързо, но нежно. — Липсваше ми.

Прокарах пръсти през сребристата й коса и се усмихнах.

— Беше ужасно.

Лариса ме прегърна още по-силно.

— Наистина ужасно — промълви тя.

— Лариса… — прошепнах аз. — Искам да ти кажа… — Погледнах в очите й с надеждата да видя любопитство, но открих само пълно изтощение. — Господи, трябва да си починеш.

Тя кимна, но успя да попита:

— Какво искаш да ми кажеш?

— Ще поговорим по-късно — отвърнах аз, като смятах, че ще имаме много време за това. Пък и все още исках, като възпитан обожател, да поговоря с брат й, преди да споделя идеята си с нея. — Първо си почини.

Тя кимна в знак на съгласие, целуна ме отново и уморено се отдалечи, като остави вратата към стаята на брат си широко отворена.

Влязох вътре, уверен в онова, което смятах да кажа. Надявах се, че Малкълм ще одобри плана ми. Накратко, въобще не подозирах, че той се кани да ми разкрие най-голямата от многото си тайни, която бе толкова странна и невероятна, че щеше да ме накара да го сметна за полудял.